Криза
Премиерът беше разочарован и бесен. Вече няколко дена не стихваха протестите на опозицията с искане за оставка и освен множеството изпълнения в стил „Дон Кoрлеоне”, един от мотивите беше неговото пословично простодушие, дразнещо интелигенцията. Всъщност, той не се включваше в групата на неколцината БГ политици, които са написали повече книги, отколкото са прочели, а по-скоро – нито едното, нито другото. За него се говореше, че някога на младини прочел единствено „Винету”, но това беше силно преувеличено, предвид обстоятелството, че със сигурност е чел и един брой от вестник „Футбол”, където самият той фигурираше като централен нападател и изпълняваше дузпи в противниковата врата.
И сега политическите му противници искаха да го свалят – мафиот бил, неграмотен бил и други такива, без да се отчита факта, че е заел този пост по силата на избирателен вот, защото простолюдието, като категорично мнозинство на тази територия, си го харесваше тъкмо заради тези му качества. Ами какво да се прави – „глас народен – глас Божи”. И ето сега са се стълпили на площада разни отрепки и реват с всичка сила: „Мафия, мафия! Оставка, оставка!..” Надуха му главата - да се пукнеш откъм гърба.
Не е кой знае какво, но си е жива досада.
Премиерът събра своята свита в кабинета и започнаха да умуват, търсейки някакъв изход. За оставка и дума не можеше да се издума, защото без власт в тази сиромашия, току-виж ги изправили пред съда и издокарали набързо с раирани костюми. Гадна работа!
След като всички заеха местата си, думата бе дадена на министъра на вътрешните работи, който бе най-добре запознат с проблема, поради участието на полицията в уличните схватки.
- Аз считам, дами и господа – започна ангажираното лице, - че ситуацията ще продължи да се влошава, ако не се вземат по-твърди мерки.
- Какво имаш предвид, приятелю? – погледна го с известна доза съмнение премиерът.
- Ами един известен наш държавник беше казал някога: „Со кротце, со благо и со малце кютек”. Май нямаме много голям избор.
- Окей, ама няма ли да нарушим конституцията? Опозицията и медиите ще ни наврат в кучешки задник, да не говорим за оня смешко – президента, дето много отдавна се опитва да ни ритне коритото.
- Вярно е, но не мога да измисля нищо друго.
- Там е проблемът, че ти е трудно да мислиш – репликира премиерът, - а понякога май е доста належащо. Я да чуем министъра на правосъдието. Ти какво ще кажеш, приятелю?
- Аз не съм много навътре в нещата – обясни министърът, - но считам, че в много моменти законите се нарушават и трябва да се удари точно по нарушителите, а те не са малко.
- То е ясно и ние го правим – възрази премиерът. – Въпросът е как да постъпим с онези, дето не ги нарушават? А те също не са малко.
- Това значи, че трябва да скалъпим нови закони, съобразно ситуацията.
- Браво на тебе, знаех си, че нещо подобно ще измъдриш! – възкликна премиерът. – А не се ли сещаш, че един ден тези закони може да бъдат използвани и срещу нас?
- Виж – за това не се сетих. Освен всичко друго, ще се наложи да променяме и конституцията. Нещо такова май се получава...
- Пък на мен ми се струва, че не можем да го направим, без да свикаме „Велико народно събрание”. Поне досега беше така и още не се е променило. Общо взето – умряла работа.
- Че е умряла, умряла, но...
- Нека сега чуем външния министър – прекъсна го премиерът. – Какво ще кажат онези от Европата, мила?
Външният министър беше една хубавица от сой, но явно не заемаше този пост само поради физическите си дадености. Образована, компетентна по редица въпроси, владееща няколко европейски езика, тя блестеше между множеството трудномислещи послушковци, с които се бе обградил профилактично премиерът.
- Считам, че силовите мерки трудно ще дадат положителен резултат – каза тя. - Освен това реакциите в Европа и света едва ли ще бъдат особено благоприятни. Трябва да маневрираме. Добре е на първо време да им сервираме няколко обещания и да изчакаме колкото е възможно повече.
- То е ясно. Имаш ли конкретно предложение?
- Участниците в този протест са от различни категории – обясни младата министърка. – От крайно леви до крайно десни и в много моменти абсолютно аполитични. Участват по-скоро заради суматохата, която им се предоставя и им харесва. Сплотява ги ненавистта към правителството и главния прокурор, но могат да бъдат разединени с една по-хитра уловка. Трябва да направим така, че да се появи разнобой в техните редици. Например, може да се пусне слух, че някой от водачите на протеста /най-влиятелния/ е назначен за вицепремиер... Или нещо подобно.
- Това е интересно предложение – почеса се по главата премиерът – и трябва да помислим още веднъж. Министърът на финансите има ли някаква идея?
- Има – надигна се от стола въпросното лице. – Спираме финансирането на партиите извън парламента. Те и без това са прекалено много. Да се оправят без държавна издръжка.
- Наистина ли мислиш, че това ще реши проблема?
- Ще пуснем слух, че парите са пренасочени към училища, болници, старчески домове, пари за пенсии и т.н. Хората и без това напоследък недолюбват особено партиите и политиците.
- Аха, значи ще пускаме слухове. Това не е лоша идея, но бързо ще ни разконспирират и политиците ще надигнат вой до небесата.
- Тогава ще му мислим. Временно е, но не ми роди главата друго.
- Явно и ти си зле с мисленето – измърмори премиерът и добави, - но да чуем министърката на социалните грижи. Имаш думата, приятелко.
- Предлагам да вдигнем данъците на фирмите, за да осигурим пари за пенсии и заплати на държавните служители.
- Аха, а имаш ли представа каква ще бъде реакцията на бизнесмените?
- Горе долу ми е ясно. Но без пари няма как да се направи нещо сериозно.
- А, когато започнат фалити и се изнесе бизнесът навън от страната, ние от джоба си ли ще ги вадим тези пари за пенсии и заплати?
- Така излиза.
- Само, че на мен не ми харесва тая работа. Да чуем министъра на здравеопазването!
- Притиснати сме до стената и нямаме голям избор – започна онзи. – Хората са недоволни от мерките против коронавируса, но още по-недоволни ще станат, ако ги няма. Каквото и да направим, все ще сме в грешка. Така че не искайте от мен решение на проблема.
- Много лошо. Значи и ти не виждаш решение – изхъхри премиерът. – А как ви изглежда вариантът с оставка на правителството? Не ви ли се струва, че след това може дружно да попаднем зад решетките? Дори и нашият прокурор няма да може да ни отърве.
- Дори е много вероятно – изгрухтя министърът на войната – един закръглен отвсякъде плоскочел индивидум. – На мен не ми се нрави подобен вариант.
- И няма как да ти се нрави – подкрепи го премиерът. – Ще се наложи да ти поръчат специален раиран костюм от магазин „Гигант”.
- Май същото се отнася и за вас – уточни раздразнено онзи. – Със сигурност няма да съм единствен.
- Лошо! Много лошо! – продължи премиерът и направи кисела гримаса. – Добре, че главният прокурор е наш човек и още не ни е подпръкнал. Но кой знае докога... И сега какво да правим? От министъра на културата ли да очакваме спасение?
- Всъщност, нещо ми се върти в главата, но още не се е избистрило. – надигна се от мястото си един изплашен човечец, който по странен начин бе назначен за министър на културата. – Не зная какъв ще бъде ефектът.
- Вече е ясно, че трябва някак да разпръснем тълпата, – повтори премиерът – но по възможност без насилие, за да не се дразнят медиите и онези мекерета от Евросъюза. Чудя се как да стане. Да излезем на терасата да им попеем „Разцъфтели ябълки и круши” ли, що ли?
- И това е вариант – захили се министърът на икономиката. – Със сигурност ще побягнат.
- Именно. Търси се вариант без насилие – подчерта премиерът.
- Как така без насилие? – трепна министърът на културата. - Нали целта е да ги разгоним, поне временно?
- Именно, именно. Но без много грубости от страна на полицията.
- Значи разгонването трябва да бъде по възможност по-нежно и доброжелателно. Някак не ми се връзва.
- А ти какво имаш предвид?
- Ами имам предвид... Само че предложението е доста шокиращо и ми се ще да го споделя най-напред с вас.
- Окей, отиваме за малко в другата стая. Моля да ни извините! Да вървим, приятелю! Надявам се с това шокиращо предложение да не искаш да докараме танковете на площада, както някога се издъни един наш велик държавник.
- Е не е това; друго е, но не по-малко страшно.
- Чакай да отгатна. Може би пожарната или лайновозите от фирма „Чистота”? Малко фекален аромат май няма да е излишен.
- Не е. Не е и това.
- Е щом ти е неудобно да го споделиш пред всички, ела оттатък.
Двамата минаха в другото помещение и няколко минути разговаряха на четири очи за нещо много сериозно. Когато се завърнаха при останалите, по лицето на премиера бе разцъфнала ведра усмивка.
- Дами и господа министри, – произнесе той тържествено - предложението на колегата наистина е окуражаващо. Имам усещането, че ще изненадаме доста неприятно нашите опоненти. Но ще трябва следващите няколко дни да се преквалифицирам в диджей. Засега закривам заседанието. Да останат само министъра на културата и на вътрешните работи за уточняване на подробностите.
...Същата вечер около полунощ по площада пред парламента и сградите на министерството се появиха полицейски автомобили и някакви съмнителни типове с качулки стоварваха багажи и монтираха разни озвучителни устройства по стълбовете и по оградите. Премиерът, останал сам на терасата на министерството, пушеше пури и наблюдаваше. Някъде след полунощ около „Първи петли” всичко утихна и улиците опустяха. Премиерът угаси пурата в чашата с уиски и се обади на личния си шофьор.
...Следващия ден – около надвечер тълпите започнаха да се събират и тръгнаха по познатия маршрут, скандирайки и развявайки знамена и плакати. Това бяха предимно млади хора, но имаше и не толкова млади. Всички бяха нахъсани, сърдити и сочеха с юмруци „Ротфронт” по посока на министерството. Най-отпред вървяха тримата водачи на протеста – мъже на средна възраст с авторитетни осанки.
Но малко преди да се изсипе цялото множество на площада от всички посоки се понесе пукот, после гръмовен вик заглуши крясъците на тълпата. Десетки рупори, накачени по стълбовете, оградите и прозорците на министерството виеха и гърмяха със стотици децибели, в сравнение, с които оръдията на генерал Уелингтън от битката при Ватерло биха прозвучали като жабешко крякане. Отначало се извиси някаква неистова чалга от рода на „Доко, Доко, пак остана без пари”, а веднага след това един стържещ глас се разнесе над площада:
- Добре дошли, скъпи гости! Натоварени сме да се погрижим за вашето културно разнообразие.
Хората се заозъртаха уплашено. Някои от тях започнаха леко да отстъпват.
- Съобщаваме ви, приятели – продължи гласът от високоговорителите с някакъв странен шопски акцент, малко наподобяващ тембъра на великия вожд, - че с нас ще прекарате много весело следващите минути и часове. Чувствайте се като у дома си и се наслаждавайте!
Хората все повече се притесняваха и уплахата им нарастваше с всяка изминала минута. Всичко друго бяха очаквали от властта, само не и това.
- Сега на първо време ще ви пуснем знаменитата творба на един голям наш поет, съвсем заслужено спечелила първа награда на литературен конкурс с неподражаем талант и безкомпромисен патриотизъм. Хвала на автора, хвала и на журито! Произведението се казва „Свобода или смърт” и е в тон с революционното настроение на нашите скъпи гости. Моля за внимание!
Веднага след това говорителите изхъркаха страховито и притихналото множество се заозърта с нарастваща тревога. Чалгата рязко секна и стържещият глас изрецитира със сърцераздирателно вдъхновение:
„Шие Райна Княгиня знамето
и изведнъж се убожда”
Още с първите реплики тълпата се разлюля и започна да се отдръпва стъписана. Рециталът продължи с неотслабващо темпо:
„пада капка кръв
като бомба
пада Райна Княгиня
заспива”
Протестиращите все повече отстъпваха, а някои от тях направо побягнаха ужасени. Това не прекрати изпълнението. Изцепките бяха направо зашеметяващи:
„ще минат най-малко
100 години
докато дойде
на бял кон принцът”
Вече нищо не можеше да спре бягащите, дори водачите на протеста се изпокриха някъде. И по-нататък:
„ще вдигне знамето
ще го развее
и ще забрави
да я целуне”
/П.Ч..ов/
При последните реплики, цялата тълпа се юрна неудържимо в различни посоки като подплашено стадо. Минута по късно площадът опустя напълно. Когато беше оповестен финалът по жълтите павета се търкаляха само разкъсани плакати, знамена, балони, тотеми, фасове и маски. Настана тишина.
Горе – на терасата на министерството премиерът пушеше пура и кръглото му като поничка лице бе разцъфтяло в блага усмивка. После той влезе в залата при останалите и обяви тържествено:
- Поздравявам ви, дами и господа с извоюваната пълна победа!
И продължи с назидателен, почти делови тон:
- Оказва се, приятели, че от изкуството наистина може да се извлече полза за държавата. Доволен съм от нашия колега – министъра на културата за творческия подход при справяне с проблема и възнамерявам да предложа корекции в бюджета, предвиждащи насърчения за този сектор. Засега ме свържете с автора на въпросната творба; ще има още поръчки за него. Също така за Кондю, Азис, Глория, Екстра Нина... Сега нека се повеселим след тези напрегнати събития. Поздравявам ви с „Корона чао”.
© Ради Стефанов Р Все права защищены