Когато Алфонсо замлъкна, Мая и Диди бяха притихнали и гледаха уплашено. Сякаш разказаното ги беше споходило като страховито видение. Но това продължи съвсем за кратко. После главите им трепнаха, като по знак даден от невидим диригент. Първа се окопити Диди и попита:

Колко пъти си влизал в Залата на бъдещето? Ако разбира се искаш да споделиш с нас.

- Не е тайна - отговори Алфонсо. Не съм броил, но са много пъти. И всеки път съм научавал неща, които после се сбъдваха в живота ми. Срещах се с хора, с които се запознавах впоследствие. Попадах на жени, с които след това имах интимна връзка. Залата на бъдещето е мястото, където нещата се случват като предварителен сценарий, преди още да се случат в Реалността. Забеляза, че /за кой ли път/ очите на Мая излъчваха върховно недоверие, но нямаше как да бъде другояче, когато разказваше направо фантастични неща. Не биваше да злоупотребява с разказа си. Жените бяха на предела на възприятията си. Трябваше по един или друг начин да сложи край на на своето увлечение да споделя. Докато се чудеше как най-елегантно да приключи, Диди отново се вклини с въпрос:

Забрави да ни кажеш как точно изглежда Залата на бъдещето - припряно и насечено изговори тя.

Очевидно любопитството й бе стигнало своя апогей и тя искаше да измъкне като информация всичко, каквото може да бъде измъкнато. Алфонсо беше предвидил тази реакция. Налагаше се до известна степен да разочарова своите слушателки, които очевидно очакваха да чуят нещо свръхестествено.

- Залата на бъдещето за всеки човек поотделно изглежда различно - снишавайки гласа си произнесе той. На мен Тя винаги ми се явява като подземие. Но всеки път това подземие е различно. Именно в него ми се случваше за пръв път, каквото имаше да ми се случи в Реалността. В тази Зала съм виждал формули изписани по стените. Някои от тях бяха толкова сложни, че беше невъзможно да бъдат запомнени. Но други - по-прости, успявах да запаметя и после - в Реалността, проверката показваше, че са винаги верни. Виждал съм невероятни картини, каквито нито един художник не е в състояние да нарисува. Слушал съм рецитацията на непостижими по сила стихотворения. А веднъж чух музика - толкова неземна и красива, че в сравнение с нея най-великите земни композиции звучат като дрънчене на празни консервни кутии, търкаляни хаотично от силен вятър. В този миг очите на Алфонсо срещнаха очите на Диди. Те бяха разширени и излъчваха златиста светлина. Буквално преливаха в неговите флуиди. Кожата му настръхна, защото се беше осъществила странна физическа връзка между двамата. Връзка, за която Мая нищо не подозираше.

- Очаквал ли си предварително да видиш тези неща в Залата на бъдещето? - прозвуча гласът на Диди и го накара буквално да дерайлира от направеното наблюдение.

- Не, никога не съм имал такова конкретно очакване. Има едно безформено Очакване, което поражда абсолютно всичко. То предшества всяка конкретност и е чиста еманация. Като някакво поле или флуид, от което се обособяват пространство, време, материя. То съществува преди тях. То поражда и Залата на бъдещето. Това Очакване е свещеното протосъстояние. Ако успеем да се прелеем в Него, ние сме спасени. То е Смисълът, който всеки инстинктивно жадува да намери. Веднъж - в Залата на бъдещето, То ми се яви в едно стихотворение, записано на стената. Запомних го и после го нанесох в тефтерчето си. Същото тефтерче, от което започна да четеш ти, Мая:

Сливането

Аз идвам Пратеник на чуждата вселена
кордони от галактики преминал.
Летя с крила на ангел или демон,
снишавам се над земната пустиня...

Защото в сейфа на сърцето ти е шифъра,
чрез който бих могъл да оживея.
Ти си пазителят на Тайната на мислите,
очите ми се озаряват с Нея.

Да можех да те вдигна на крилата си
и като черен жерав, слял се с космоса,
да те отнасям в транс към необятното
зад Извора величествен на болката...

Да прелетим над Залата на бъдещето,
където всеки има своя статуя.
Над Стикс да прелетим, над мъртвите,
Харон от ладията си с гребла да ни помаха.

И да достигнем до свещеното Очакване,
което е началото на всичко.
Избегнали на времето разпятието,
да слеем в храма Му душите си.