- Лети и разказвай на робския свят

                                                             кое е най-скъпо тук на земята...”

                                                                                        (Аведик Исаакян)

От кръчмата на Бедрос, долиташе глъчка. Песента от радиоточката се смесваше с българо-армено, гръко-турската реч на посетителите. Сякаш покрай кръчмарския тезгях се бяха объркали езиците при срутването на нашенска си Вавилонска кула.

 Кълба цигарен дим и пара от топла „мантъ”  се провираха между чашите с ечемичен „гереджур” и разреден „мадзун” от краве мляко. Току се  затаяваха   по джобовете  на развеселените посетители и пак заиграваха по стените като паяжини. Новодошлите поздравяваха с  „Парев” или нашето си добър ден.

- Инч пес ес, Бедрос джан? – питаха някои и сядаха.

- Пари йегерек! Храммецек! - казваше Бедрос и пълнеше чашите им.

Кръчмарят им се ухилваше. Белваха  равните му зъби като надгробия. Само подканяше гостите.

Бедрос бе човек с чувство за хумор, но  с неразбрана тъга в погледа. Бръчките около очите му заиграваха кардиограмно. Кимваше  с оголялата си, прошарена глава, някога къдрава и мека... Бе дошъл в България след депортацията на арменците, почти 22 годишен, с възрастния си баща и някаква далечна роднина, четири години по-голяма от него, останала млада вдовица. Името ù бе Ахавни. Бяха я взели с тях по милост, а и от състрадание към болното ù няколкомесечно момченце. С малкото пари,  скрити  в   момчешките му  обувки, бащата на Бедрос  нае  къща с  2 стаи и една по-малка, подобна на килер, свързана с тясно коридорче. Ахавни и детето спяха в килера, а двамата мъже деляха една стая. Старият скова няколко маси и пейки. Подреди ги в останалата свободна стая. Там  идваха други бежанци да поприказват, да им олекне мъката, легнала каменно на гърдите им... Скоро старият си отиде, а стаята се препълни. Бедрос започна да предлага напитки. Така се появи кръчмата му. Денят му минаваше сред хората, но нощите го плашеха, защото тогава се връщаха спомените за кървавите вадички пред домовете на приятелите му. Подписа  пред един служител и взе  за жена Ахавни, за да не шушукат хората. Не я искаше физически, не я обичаше, заради тихата тъга, която я обгръщаше... Струваше му се крехка като кристална фигурка, чуплива и неразбираема...

С Ахавни само се поздравяваха смутено, когато се сблъскваха  в теснотията. Мълчаха си като неми. Тя притичваше след Карниг, понесла панер с  изпрани покривки. Докато го гонеше, детето  пропълзяваше  в кръчмата и любопитно следеше насядалите мъже. Те подвикваха шеговито на Бедрос:

- Синът ти е ожаднял... Напои го!

Бедрос само  стискаше зъби и казваше:

- Аз нямам син, тоя е ничий... От съжаление  ги прибрахме. - казваше с яд, който щеше да остане  с него почти през целия му живот.

Тогава Бедрос бе млад и дързък. А и каменен като името си.  Познаваше само болката, затова и думите му се изстрелваха като куршуми за убиване. И през дървената врата можеха да прострелят човек. Зад тази врата остана и Ахавни. Защото съжалението бе като смърт, която раздра вътрешността ù... Младата жена се затвори  в килера. Все плачеше, прегърнала Карниг. Бедрос не я виждаше с дни. Понякога в тъмното, сред  спомените и кошмарите, се явяваше образът на Ахавни, с  къдравите  тъмни коси и  зелените, вечно тъжни очи, отворени като рана или разбунени морета...

 Щом спираше да плаче, Ахавни запяваше някаква приспивна песен на Карниг. Гласът ù се блъскаше в теснотията, но разлетяваше вселени от нежност. В тишината, песента се отмерваше като ударите на сърцето, в което имаше „цав”. Чул болката ù, Бедрос я почувства близка. Сякаш я обикна... Едва тогава я покани в леглото си. Просто да не бъде сам, повтаряйки ù „Цавът данем, цавът данем!”... Ахавни готвеше добре и помагаше за почистването на кръчмата. Имаше удивителната способност да изслушва, затова млади и стари ù разказваха болките си. Бе мила като дете, непринудена и истинска. Светло гълъбово крило върху прозореца... Тя съветваше мъжете, сякаш душата им бе отворена книга за нея...  Бедрос се улавяше да гледа след нея с възхита, когато тя премиваше с тежък товар през стаята. Дребното ù тяло бе понесло хиляди кръстове  към Голготата...

Нощем съпрузите спяха  гърбом един към друг, всеки стиснал своите си кошмари в шепи. Понякога Бедрос я чуваше да плаче, но го бе страх да се обърне, дори да я помилва за утеха. А денем пак бе сред хората, усмихнат и гостоприемен. Веднъж се осмели да я погледне.  Нощницата ù бе оголила едното ù рамо, бяло  и крехко. По него пълзеше  къдрав кичур коса. Прииска му се да  я целуне,  защото Ахавни не бе получила  нито една целувка или ласка за месеците, в които бе омъжена за втори път. Долепил устни  до белотата ù, се притисна към нея, сякаш за да стопли измръзнала си от кошмарите душа. Сякаш искаше да ù каже „аз съм тук и няма да позволя боката да те докосне”.  Люби я и  сам не разбра кога прошепна „Йес кез сирумен!”, дума, която споделяше болката с близките... Ахавни бе чула прошепнатото онази нощ, но от страх от съжалението му, от нямото му презрение, премълча за детето, което понесе като нова болка със себе си. Не искаше още един син да расте без бащина обич. От  раздраната от обидата вътрешност  кръвта  на талази изпъстри бедрата ù. Никога не каза за нероденото, което си отиде с лодчица по кървавата река... Оголя душата ù от смъртите и никога не чу отново „Обичам те!”... Защото Бедрос  мислеше, че тя го знае...

***

Щом новодошлите сядаха в кръчмата, бяха повличани, като от силно течение, в игри на табла, шах или оживени разговори за края на войната. Зачопляха политически въпроси, но и делнични клюки. Понякога, обикновените разговори ставаха пререкания, които караха мъжете да подскачат като петлета за бой.  Обръщаха чиниите си с недоядено „мантъ” върху главите на събеседниците си или тропаха по масите. В такива случаи, след като ги разтървеше, Бедрос започваше да разказва весел анекдот или случки от  бягството на семейството си  от кланетата  в  родното му село Адана през 1909 година. Ако и това не помагаше, викаше жена си Ахавни – „Птичето”, както сам обичаше да  се шегува, защото все още,  тя пееше  добре... От младостта на Ахавни нямаше и следа. Бе нисичка, понапълняла след раждането на едничкия син Карниг и спонтанния аборт, а я мореше болест, кръвта ù бе побеляла... Само гласът ù бе останал топъл като човешка прегръдка, а очите - две тъжни морета. Запееше  ли, по загрубелите мъжки бузи блесваха издайнически сълзи. Бързешката  преминаваха по лицата им, за да се скрият виновно в гъстите прошарени бради. Мъжете се умълчаваха, някак споменно, с тиха мъка в гърдите по починали близки, по изгубени любови, по непостигнати мечти... Сякаш кръчмата на Бедрос бе приют за спомени... По едно си приличаха  пътищата  им - раждаха се, порастваха, влюбваха се, умираха  с една „цав”, както наричаха болката.

- Плачеш  ли, Хазарос? – попита някой другаря си,  докато прокарваше пръсти  през овлажнялата си брада и повтаряше. – „Цавът данем, цавът данем!”, за да вземе болката му, да я раздели...

- Не! Мигла ми влезе окото... От това ще да е! Остаряхме като кучета... -  каза запитаният, за да прикрие срама си.

Когато песента на Ахавни замираше, седемнадесетгодишният Карниг  минаваше по масите с табличка локум с орехи. Мъжете опитваха поднесения десерт и притваряха очи, за да задържат удоволствието от сладостта му, сякаш бе цяр против горчилката.

- Бедросе, ти ли научи момчето на тези чудесии?- питаха мъжете.

- Това  са женски работи...  Сякаш съм отгледал  момиче, което все сладкиши пече. - опита се да се пошегува  Бедрос, но думите му засегнаха Карниг.

Момчето изведе майка си и се прибра в килера. Там  спеше до кръглата  печка, но и от спестените пари от обслужването в кръчмата купуваше захар, плодове, есенции, ядки. Майка му го бе научила, че когато има захар в кутията и любов в ръцете, тежината на света олеква. Сам бъркаше захарните сиропи и  омесваше тестата. От килерчето  се носеше упойващият  аромат на карамел и фондан, както сладостната пара  от прясно изпечени курабии... Карниг раздаваше на децата по улиците захаросаните ябълки, грис-халва, червени петлета,  парчетата локум, ванилови питки... Във военно време подобни благини бяха рядкост. За Бедрос заниманията на момчето  бяха срамни за един мъж. В истинския свят   мъжете  воюваха, оряха земята, ковяха оръжия, пийваха или обичаха, но не печаха сладкиши... И да искаш  да те помилват нежно, времето пак ще те направи суров... Когато Бедрос поиска да пратят Карниг  на фронта, за да стане мъж, момчето избяга от вкъщи, не защото бе страхливец, а защото бе научен, че болката се отнема не със смърт, а с любов... Че използваш ли веднъж сила срещу друг човек, порочният кръг се завърта, заедно с него и самият ти и един ден се събуждаш като обезобразен от самия себе си... Искаше му се  да  изучи сладкарския  занаят. Да нарисува от захар  мечти, там, дето още зееха куршумени спомените... В съседния град стана калфа при  един грък-шекерджия.  За пет години изучи всички тънкости на  сладкарството, разбра как да смесва съставките, за да превръща сладостта в магия за сетивата. Порасна. Стана майстор, отвори си своя работилничка, но  усещаше  липсата на дома, честичко си спомняше зелените морета в очите на майка си и поученията на Бедрос за живота. Дори и  да му се караше, Бедрос го обичаше като син и момчето знаеше това. Защото Бог  наказа Бедрос за  съжалението, което в младостта изпита, никога да не му се роди син...

Карниг пишеше и на двамата, въпреки че не знаеше дали  са му простили бягството. Питаше ги за здравето, за  кръчмата... Всяко писмо завършва се  с думите:

 - Тук е като на фронта, всеки ден воюваш за усмивката на хората... И видиш ли я, ти става  едно такова карамелено и благо, сякаш те ръсят със захар...

Една нощ на  вратата на шекерджийницата се похлопа. Карниг помисли, че някой е забравил да поръча пакетче сладки за венчавка или кръщене. Бе късно и се провикна през вратата на късния посетител:

- Елате утре! Затворено е!

- Жена ми умира.- съобщи със  задавен глас  гостът, сякаш  говореше  с вързана уста. - Имате ли локум? С орехи? За из път си поиска парченце...

Нещо трепна в душата на Карниг. Заради присъствието на смъртта или просто заради мигновен спомен, младият мъж отвори вратата.

- Все пак сме хора! Ще ви продам, щом това е волята ù... – понечи да рече на закъснелия, но гласът  замря в гърдите му.

На прага стоеше Бедрос, с  тъга, която се полюшваше като в люлчица, в сенките и плетеницата от бръчки под очите му. Бе остарял, лицето му се бе смалило, а косата съвсем оредяла

- Манчъс, Карниг джан! Прости ми! - каза със закъсняла  топлина Бедрос и протегна ръце да прегърне Карниг. - Майригът хивант йе... - каза с тъга Бедрос, който бе пропътувал километри за едно парче локум.

На гарата дремеха в почивката вагоните на късния товарен влак, който караше свине  за към дома им. Баща и син, останали без избор, се качиха при грухтящите, за да стигнат навреме при Ахавни. Бедрос опита да се пошегува, за да разведри  обстановката:

- По-добре да мирише на карамелен сироп, че ще изпукаме в тази смрад... И с ветрило от гълъбови пера не можеш да я отвееш от дрехите си... Майка ти ще  ни  се разсърди.

- Тя никога не се сърди! Ако я боли, пее тихичко и прощава. И тя като Христос носи на гърба си всички ни... Кръст ù е нашата „цав”. Не ù ли стига нейната?

Най-сетне тракането  на товарните вагони утихна. Двамата мъже  се втурнаха през глава към кръчмата. Мъничка, като море в детска шепа,  с  посивели къдрици и  тихи вълни  в очите, Ахавни разпозна любимите си хора. Протегна ръце, за да помилва Карниг.

- Донесъл съм ти  ванилова питка с локум и орехи. Да ти олекне от тежестта на света... А и за прошка!

- Гордея се с теб, Карниг джан! Но за да останеш човек, никога не изпитвай съжаление  към никого. Не съди по външното. Болката винаги е еднаква, независимо как се завърта човешкото колело. Тя посещава всички по различно време... Днес е при мен, утре при теб, после отива при друг... - каза Ахавни и  целуна сина си по челото.

Погледна към Бедрос. Искаше ù се да  каже „и все пак те обичах, но запя тихичко, за да затули спомените. Поиска да я изместят до прозореца. И скръсти ръце за молитва. Помоли се Бог да отнеме болката на  братята ù арменци, а и тази на  Бедрос и Карниг.

- Ахавни джан, йес кез сирумен! -  бе последното, което чу от устата на Бедрос и се усмихна.

Очите ù засветиха като капки роса  по гълъбово перо. Бе щастлива, сякаш някой  бе  посипал с захар душата ù. Бе простила...

- И аз те обичах, каменни мъжо... – каза и си отиде, отпътува с кървавата лодчица... Някой бе дошъл да я посрещне.

Бедрос и Карниг се прегърнаха като баща и син.

- Остани, манчъс! - помоли  Бедрос. Има място и за двама ни. Дядо ти направи кръчмата да събира, не да дели... Като една изгубена родина...

- Ще остана, татко! - каза Карниг и раздели като споделена болка локумената питка с  Бедрос. 

Бележки:

мантъ - традиционно арменско ястие  от варено тесто с плънка от месо

гереджур - т.нар. ечемична вода или бира

мадзун – кипнато, заквасено и охладено мляко, като катък или извара

Инч пес ес? - Как си?

джан - душа, скъпи.

Пари йегерек! - Добре дошли!

Храммецек! – Заповядайте!

Цавът данем, цавът данем! - Отнасям болката ти!

Манчъс, Карниг джан! – Сине, скъпи Карниг!

Майригът хивант йе. - майка ти е болна.