Госпожа Пембъртън държеше здраво юздите. Сърцето ѝ биеше лудо, тя постоянно се обръщаше и поглеждаше към задната седалка на файтона. Духаше студен нощен вятър и едри капки дъжд плющяха по покрива.
    Дали щеше да стигне навреме? Приближаваше площада, някои от прозорците на огромните къщи светеха и на фона им се открояваха черните силуети на голите дървета, полюшвани от бурята. След около десет минути щеше да напусне градчето и да се отправи по калния път към дома на Тамара.
    Отново погледна назад. Малкото момиченце там продължаваше да трепери в полусън.
    Беше изминал един месец от смъртта на съпруга на госпожа Пембъртън - Джеймс. Твърде рано и неочаквано, това събитие бе сложило край и на надеждата ѝ да има още деца. 
    А  Моли беше твърде болнава. Доктор Барнет някога съчувствено бе съобщил на госпожа Пембъртън, че дъщеря ѝ едва ли ще живее повече от година. След дългото отчаяние и мъка се бе появила и надеждата. Старата билкарка Тамара, която живееше в малка дървена къщичка в планината, се бе заела да я лекува и детето се чувстваше добре.
    До този ден.
    Болестта се беше завърнала и заплашваше да ѝ отнеме единственото, което ѝ беше останало. Госпожа Пембъртън нямаше да го позволи.
    Двата коня, впрегнати във файтона, вече остаряваха и нямаха сили. Джеймс Пембъртън бе възнамерявал да закупи нови идния месец от пазара в Ийст Сънленд, но съдбата бе решила друго.
    - Хайде, момчета, побързайте! - тихо прошепна госпожа Пембъртън със свито сърце и пришпори животните.
    Файтонът се понесе с бясна скорост, сякаш и конете осъзнаваха случващото се. Приличаха отново на младите жребци, които помнеше от близките години. Нито вятърът, нито дъждът, нито студът, нито възрастта можеха да ги спрат.
    Дишането на госпожа Пембъртън леко се поуспокои. Още малко и всичко щеше да бъде наред. 
    И в този момент двата коня изцвилиха, рязко се изправиха на задните си крака и файтонът спря. Чу се крясък на птица.
    Жената скочи от седалката и погледна напред. 
    На земята лежеше дете.
.....
    Момченцето не помръдваше. Госпожа Пембъртън хвана ръката му и долови слаб пулс. 
    Помисли си, че сигурно бе ударено от файтона, но дали и конете го бяха стъпкали?
    Трябваше бързо да му помогне и ясно си даваше сметка, че единствено доктор Барнет можеше да го стори. Но трябваше първо да отиде при Тамара, за да се погрижи за Моли.
    Загледа лицето на момчето и го позна, беше един от синовете на вдовицата Хъдсън. При тази мисъл госпожа Пембъртън изтръпна - не се знаеше почти нищо за госпожа Хъдсън, но винаги я наричаха "вдовицата", сякаш това бе единственото нещо, което я описваше. А ето, че сега и самата госпожа Пембъртън се бе превърнала във вдовица. Дали и нея вече всички наричаха "вдовицата Пембъртън"?
    Детето лежеше тежко ранено и отговорността беше нейна. Трябваше да го спаси, но не и преди да помогне на дъщеря си.
    Внимателно взе момчето и го постави да легне до Моли. Обърна глава наляво и спря погледа си там, където пътят се разделяше - по-широкият водеше към дома на доктор Барнет, а тясната кална пътека - към планината и Тамара.
    За миг госпожа Пембъртън се поколеба и после решително подкара файтона по малката пътечка. Нейното момиченце трябваше да живее.
....
    Файтонът не бе изминал повече от стотина метра, когато се чу вой на чакал, приличащ на плач. Пред госпожа Пембъртън внезапно изникна лицето на вдовицата Хъдсън, представи си я ридаеща и безутешна. Зачуди се какво ли правеше тя в момента. Дали търсеше малкото си момче? Сърцето ѝ се късаше, но тя беше преди всичко майка на Моли, не можеше да постъпи по друг начин.
    Устата ѝ пресъхваше и сякаш вече не можеше да стиска юздите, ръцете ѝ започнаха да треперят. Зашепна си с тих глас, опитвайки се да убеди сама себе си, че бе направила правилния избор.
    "Може пък и Тамара да успее да му помогне!", помисли си госпожа Пембъртън.
    Конете се движеха бавно и с усилие теглеха файтона в калта. Изведнъж се чуха хрипове, които ставаха все по-силни. Госпожа Пембъртън дръпна юздите и се обърна назад. Тънка струйка кръв се стече от устата на момчето. Жената отново се присегна към ръката му, но пулсът вече почти не се усещаше.
    "Божичко, ами ако умре? Аз го убих!"
    Очите ѝ се бяха разширили от ужас и тя започна трескаво да търси по-широко място, където да обърне файтона. Трябваше да отиде при доктор Барнет. Наблизо видя подходящо разширение и се отправи натам. Затвори очи и се опита да се успокои.
    Конете завиха и поеха по обратния път. 
    "Какво ще стане с Моли? Господи, моля те, пази я!", шепнеше госпожа Пембъртън. За миг ѝ мина мисълта, че вдовицата Хъдсън имаше и други деца, а нейната дъщеря беше единствена, но бързо я прогони и се засрами.
    Усети, че тялото ѝ започва да гори. Погледна към Моли и я видя да се тресе в конвулсии. Как ѝ се искаше сега съпругът ѝ да бе до нея, двамата щяха по-лесно да намерят решение. Отново стисна клепачи и се опита да си представи как би постъпил той.
    Джеймс Пембъртън изникна пред нея усмихнат. Изведнъж отнякъде се появи Моли и той протегна ръце.
    - Ела при мен, момичето ми! Двамата ще бъдем много щастливи заедно....
    - Не! - изкрещя госпожа Пембъртън и отвори очи, дъщеря ѝ все още нямаше да отиде при баща си.
    Отново дръпна юздите и за пореден път конете смениха посоката. Главата ѝ започна да се върти и дори не усети как след известно време вече се намираше пред къщата на Тамара и блъскаше по вратата ѝ.
....
    - Нищо не мога да направя за момчето - каза старата жена. - Сложи Моли тук на леглото...
    - А той ще умре ли? - крещеше госпожа Пембъртън.
    - Не знам, предполагам. Сега излез навън, нямам нужда от теб! Остави ме да направя всичко по силите си за дъщеря ти. Хайде! - настоятелно изрече Тамара и тръшна вратата след посетителката си.
    Госпожа Пембъртън стоеше пред входа и нервно пристъпваше от крак на крак. Опита се да надникне през прозореца, но не успя да види нищо от плътното перде.
    Повъртя се още малко, хвана една клечка и надраска нещо в калта пред вратата, после скочи във файтона и препусна.
....
    Вече се развиделяваше. Още когато Моли се бе съвзела, Тамара бе излязла да съобщи на госпожа Пембъртън, но не я откри никъде. После забеляза пред вратата надпис: "Отивам за доктор Барнет".
    Оттогава бяха изминали повече от пет часа, а нямаше и следа нито от доктора, нито от майката. Момчето също вече беше добре, всичко бе резултат от силна уплаха, а устата му се бе разделила с един зъб при удара, което бе и причината за струйката кръв.
    Тамара изчака още малко и след като се увери, че и двете деца са достатъчно силни, ги натовари в каруцата си и тръгна да провери какво се бе случило с госпожа Пембъртън. Точно след завоя при Самодивската скала забеляза файтона ѝ. Конете бяха спрели и нервно пръхтяха, но жената не се виждаше никъде. Старицата слезе от каруцата и реши да поогледа наоколо. Наблизо имаше малка горичка и тя се запровира покрай дърветата. Отнякъде дочу тиха песен. Не можеше да разбере думите ѝ, но звучеще някак призрачно и нереално. Тамара тръгна по посока на звука, той се усилваше все повече и жената разпозна песента -  за мъката на една майка по мъртвата ѝ дъщеря.
    Тогава Тамара съзря госпожа Пембъртън - седнала на един камък, пребледняла, наклонила глава на една страна, тя беше гушнала едно зайче и нежно го галеше.
    - Децата са добре - каза старата жена. - Ела!
    Госпожа Пембъртън се обърна към нея, но погледът ѝ беше празен. Продължаваше да пее, като се усмихна загадъчно.
    - Дъщеря ти е там, в моята каруца! - каза Тамара, но гласът ѝ бе напрегнат, защото вече се досещаше, че жената пред нея не беше на себе си.
    - Дъщеря ми ли? Тя умря....Сега имам нова дъщеря - каза госпожа Пембъртън и посочи зайчето.
    Тамара хвана внимателно жената за ръката и бавно я поведе към конете.
    - Понякога успявам да излекувам тялото - каза старицата сякаш на себе си, - но душата, кой може да излекува душата...