- Така,  първо слагаш левия крак, повдигаш се като се държиш с дясната ръка за седлото и ползваш стремето за опора. А след това пъхаш и другия и постоянно ги държиш в стремената - Асен Иванов, президентът на туристическа агенция “Евскински понт” учеше шестнайсетгодишния си син да язди. Облечен само с чифт черни дънки, той разпалено обясняваше тънкостите на ездата. Слизаше и се качваше, бавно и бързо, препускаше и пак се връщаше. Той бе израснал сред обширните молдовски степи. Яздеше от съвсем малък и искаше да предаде малко от своя дух на Ивайло, сина му.

- Сега вземи поводите! Добре. Дръж ги здраво! - Асен отново се метна на коня - Леко жегни с петите кобилата! Така. Тръгваш бавно и не отпускай юздите! Те са ти кормилото. Същото е като да караш кола. Поводите са волана, а краката ти - педалите. Но коня усеща когато те е страх, когато си напрегнат - бизнесменът яздеше до сина си, като през цялото време бе обърнат към него. Той го беше научил да кара кола, преди това да стреля с пушка и пистолет, а сега щеше да му покаже как да владее коня, толкова красиво и непредсказуемо животно. Ивайло възприемаше бързо. Беше се родил в стар род, оцелял през вековете благодарение на стабилните традиции и бързата си адаптивност. Той беше едър като баща си, но носеше сламено русата коса на майка си.

- Хей, вие, още ли ще се бавите? Няма ли да яздите днес? - викна майка му, която галопираше доста пред тях.

- Готов ли си? - попита го Асен.

- Мисля, че да.

- Тогава нека й покажем какво си научил.

Те се понесоха в пълен кариер напред. В началото Ивайло бе малко неуверен, но когато мина първите стотина метра се отпусна и пое цялото удоволствие на ездата. Топлият вятър вееше назад косата му и изсушаваше влажното му тяло. Преди десетина минути беше излязъл от басейна и се качи за пръв път през живота си на кон.

Двамата бързо настигнаха белия жребец на Кремена. Семейството продължи да обикаля голямото си имение, намиращо се малко на север от историческия нос Калиакра. Скоро те навлязоха в брезова гора и намалиха хода на животните.

- Колко е прекрасно тук, скъпи! - Кремена за пръв път виждаше изцяло красотите на новия им дом.

- Винаги съм искал да притежавам такова имение! Тук е великолепно! Какво ще кажеш, Иво?

- О, страхотно е! Имаме си голяма къща, басейн, гора, та дори и плаж! Следващото лято ще поработя и ще си купя джет. Е, няма да е нов, но поне на старо ще мога да си позволя. Какво мислите?

- Какво да мислим! Ти ще работиш. Това ще са твои пари, прави каквото искаш с тях.  А иначе идеята е много хубава - майка му изпревари Асен с отговора - А сега да се връщаме.  Месото сигурно е готово.

Беше средата на юли, но горещините бяха непоносими и гората вече пожълтяваше тук там. Един див заек, изскочи от храстите и заподскача пред тях. В следващия миг се стрелна напред. Ивайло препусна лудешки след него. Знаеше, че няма да го хване, но все пак...

Асен приближи жребеца си до този на Кремена и я прегърна през кръста.

- Имаме невероятен син, не мислиш ли?

- Да, а той си има още по-страхотен баща!

Двамата се засмяха и си размениха целувки.

Яздеха в тръст до конюшните. Ивайло още обикаляше по жълто-зеленнте ливади. Разседлаха конете и ги напоиха.

- Ще ги изчеткаме ли или да ги оставим на коняря?

- Нека ние да се погрижим за тях.

Тя взе стиска слама и нежно затърка белия си жребец. Асен разчеса своя ат с четката. Тъкмо свършваха, когато кобилата на сина им изпръхтя пред конюшните. Той скочи от седлото, свали го в поведе измореното животно вътре.

- Поизмори я, а? Сега вземи малко слама и търкай по посока на косъма - Асен му показа как да се грижи за коня, когато е в бокса - Харесва ли ти кобилата?

- Да, супер е! Хайде да отиваме да ядем.

Сивият биварец беше паркиран встрани от сградата, която се ползваше от персонала. Тя бе залепена за конюшните.

- Татко, може ли аз да карам?

- Да, разбира се.

Ивайло се метна зад волана и BMW-то загреба по прясно асфалтирания път. Къщата беше на около километър от оборите. Те не усетиха кога се озоваха пред нея. Колата им беше нова, а я Ивайло караше доста агресивно. Отпред беше паркиран черен Опел, с югославски номера. Асен отдалеч позна колата на своя бизнес партньор и приятел.

- Вие се преоблечете и пригответе обяда. Аз ей сега идвам.

Гостът се беше облегнал на торпедото и чакаше.

- Добре дошъл в дома ми, Лазаре! Как го намираш?

- Избрал си много добро място, а по аранжирането си личи, че домакините са хора с вкус.

- Благодаря ти!

Те се прегърнаха сърдечно и влязоха в къщата.

-  Какво да налея? - предложи домакинът, когато влязоха във предверието.

- Не, благодаря. Бързам за Варна. Отбих се да поговорим по работа.

- Добре тогава нека се качим горе.

Разговаряха на смесен българо-сръбски. Двамата се изкачиха по мраморните стълби, застлани с червена персийска пътека и влязоха в семпло обзаведен кабинет. В центъра стоеше неголямо бюро от череша, правено и резбовано от троянските майстори. Светлината влизаше през френски прозорец, ограничавана през жарките летни дни oт решетни щори.

- Заповядай! - каза Асен като посочи на госта стола срещу прозореца, а той самият се разположи зад бюрото.

- Та какво имаш за мен?

- Опозицията набира сили, но не тя ни е проблема. След всички тия пукотевици и шум Косово наистина може да получи автономия. Говори се за самостоятелни парламентарни избори - Лазар Велич беше собственик на верига хотели, но зад туристическата фасада на фирмата се криеше една от паравоенните организации, защитаващи Косово от албански ламтежи. А Асен беше както негов бизнес партньор, така и брат по оръжие, макар и косвено. Не бяха се виждали отдавна, всеки зает с свои дела и войни.

- Там не останаха сърби, Асене. Ти имаш влияние и притежаваш акции от тукашните и македонските медии. Не можеш ли да се обадиш тук там и да настроиш обществото на наша страна. Заложи на идеята за братския единоверен, славянски народ, подложен на жестокостите на исляма. Направи сравнение със събитията преди 130 години и сега. Помоли Кремена от мое име да напаше материал по тази тема. За участията на български отряди в освободителните борби на Сърбия и обратното. За нас е важно да имаме зад гърба си съсед като България. Втори сте по площ на Балканите, а по национални богатства ни минавате. Много европейски и азиатски финансови акули си точат зъбите за вашата страна. Кандидат член на НАТО и ЕС. Подкрепите ли ни вие и те ще ни подкрепят. Макар неохотно и мълчаливо.

Българинът слушаше внимателно, заобиколен от зеленината в кабинета, който по-скоро приличаше на оранжерия за декоративни растения.

- Какво ще кажеш? Ще ни помогнеш ли?

- За теб винаги. Аз също бих направил всичко за България, въпреки че не съм роден и израснал тук. Знам точно как да ви помогна и то така, че да подбудя малко и патриотизма у българите.

Лазар стана, протегна ръка, здрависаха се и понечи да тръгва.

- Това трябва да е сина ти, когото видях да върти гуми преди малко. Има очите на Кремена - сърбинът се загледа в снимката на бюрото.

- Как е семейството ти? - попита го Асен, когато заслизаха по стълбите.

- Как да е... Дъщеря ми завършва гимназия тази година. А жена ми не е същата откакто убиха сина в Прищина. Два месеца от тогава.

- Не знаех. Моите искрени съболезнования, Лазо!

- Благодаря. Тази война стана за мен прекалено лична.

- Вярвам, че ще успеем - каза с разбиране и надежда Асен.

- Аз също, но дано не се излъжем.

Смрачаваше се и птиците бързаха да се приберат по гнездата си.

- Довиждане, Асене! - сбогува се сърбинът, когато се качи в колата.

- Довиждане, Лазо!

Потегли бавно, без излишна газ. Асен постоя малко навън, загледан в далечните морски ширини. Не след дълго той влезе вътре и се отправи към трапезарията. Кремена и Ивайло вече бяха седнали и си приказваха. Той застана за миг до вратата: „Господи, не позволявай нещо лошо да им се случи, родът ми достатъчно е страдал. ”

- Татко, хайде ела, сядай!

- Идвам, само да се преоблека и измия.

Асен подуши с наслада и нежна усмивка озари лицето му.

- Уханието обещава печеното да е страхотно - каза той и изчезна в спалнята на втория етаж.

След около десет минути той слезе и седна между Кремена и Ивайло. Пред тях димеше топло ястие, до което искреше в кристални чаши охладено червено вино.

- Наздраве! - вдигна той наздравица - Нека пием за нас и новия ни дом.

Отпиха, Ивайло стана и пусна лека латино музика на стерео уредбата в другия

край на помещението. Отвсякъде се разнесоха нежните ритми на Хулио Иглесиас. Обядваха, бавно, наслаждавайки се на прекрасното време и вкусното ястие.

- Татко, ще ходиш ли до Добрич? - попита синът му след като се наобядваха.

- Да, след час.

- Супер, ще дойда с теб! Имам среща с Десислава. А слез това съм на тренировка.

Ивайло тренираше киокошинкай при най-добрия треньор в Добрич, бивш военен, много добър приятел на Асен.

- Кога ще ни запознаеш с приятелката си? - попита го майка му.

- Не смятам, че до този момент връзката ни е толкова сериозна - Но скоро може би.

- Кога ще искаш да се върнеш?

- Не знам. Сигурно ще остана до късно. Ще се върна с такси.

- По-добре остани в апартамента и без това утре ще ходиш на училище. А как вървят тренировките?

- Засега добре. Иван все още ме мята като чувал с картофи, но напредвам. Той ми каза, че ако продължавам така догодина ще ме пусне на състезание в по-висока категория. Харесва ми. А и аз съм от най-добрите му ученици.

От малък Ивайло се увличаше по спорта и особено към бойните изкуства. Беше тренирал доста спортове, но този тип карате му допадна най-много. В Молдова стана републикански шампион в детската възраст. Тогава беше само на десет години и хвърляше цялата си енергия и желание в това свое начинание. Но след година почина дядо му и той спря тренировките. Дълго време нямаше желание за нищо. Много трудно се измъкна от депресията, защото дядо му, Иван, на когото беше и кръстен, бе справедлив и любящ човек и Иво беше много силно привързан към него. С часове се разхождаха из просторните поля, ширнали се като на тепсия пред дядовата му къща, и той му разказваше за България. За своите преживявания и за славното минало на тази великолепна държава. Много неща беше научил от него, както за миналото, така и за суровия живот извън сигурността и уюта на дома. Сега, когато се преместиха в този рай на земята, той отново започна да тренира.

- Щом той ти го е казал значи наистина е така. Можа би вече си разбрал, че е много пестелив на похвалите. А ако се справиш добре ще получиш специална награда от мен.

- Благодаря ти, татко! Отивам да се приготвя.

Той мина покрай майка си, целуна я по бузата и се качи в стаята си.

- Ти какво ще правиш следобед, скъпа?

- Мисля да почета, а привечер да изпека баница. Имам да пиша един материал за косовската криза, но ще почака до утре. Каква ще е тази тайнствена награда, за която сега чувам?

- Мисля да му купя Ситроен веднага щом вземе книжка - каза с възторг и гордост Асен.

- Не мислиш ли, че му е много. Глезиш го повече и от мен - засмя се Кремена - Но добре, наистина ще му трябва. Пък и има колко, година май дотогава.

Асен се усмихна и взе в длани ръцете й.

- Надявам се, че ти харесва в България.

Те се бяха преместили от Молдова преди месец. Кремена говореше малко заваляно български, но за седемнайсет годишния си брак го беше научила доста добре. Родителите на Асен бяха българи и искаха да запазят българщината в рода си и занапред. Двамата се запознаха в Кишинев, където бяха студенти. Ожениха се след като завършиха.

- Да, много е хубаво тук. Знаеш много добре, че обожавам тази страна. Толкова лета сме изкарали по същото това крайбрежие. Как да не го хареса човек? Още като го види и се влюбва в този омайващ аквамарин на морската шир. И при нас е същото това Черно море, но тук е различно, по-красиво е.  – Молдова няма излаз на черно море

- Иска ми се да обиколим Родопите и южните склонове на Рила Там не съм бил никога. Ще бъде страхотно преживяване.

Когато беше малък почти всяка година посещаваха България. Пътуваха като туристи, съветски граждани. Баща му като едър търговец беше принуден да напусне родината си след 9.IX в да се пресели при брат си в Молдова. Оттогава започваше тежкия живот на семейството му. Бяха богати, буржоа, но бяха прогонени за дълги години от родината. Не че в Молдова живееха свободно, но там не знаеха кой е Иван Иванов Врачанеца.

Така Асен се запозна с българската култура и природна красота.

Часовникът в трапезарията удари два часа Той стана и целуна жена са.

- Татко, готов ли си? - попита Ивайло, който тъкмо слизаше.

- След малко тръгваме. Върви до конюшните и попитай Стефан дали иска нещо от Добрич!

Асен хвърли ключа за колата на сина си. Той го грабна и изхвърча навън.

- Скъпи, ще минеш ли през Балчик да занесеш на брат ми счетоводния му баланс и касовите книги?

- Да, но защо са тук?

- Искаше да му направя тримесечния баланс. - Кремена завърши счетоводство и контрол в Кишинев, но не й беше по сърце да се рови по цял ден в цифри. След две години като служител в данъчното управление на молдавската столица, тя напусна и записа журналистика.

Брат й беше от студент в България. Сага той притежаваше магазин за хранителни стоки в Балчик. След като изслужи двайсетгодишната си служба във военната авиация в Добрич, той се премести на морския бряг.

Асен се качи в спалнята, облече бяла риза с къс ръкав. Смени дънните с панталон и се върна в трапезарията. Кремена си беше приготвила студен коктейл и бавно отпиваше, наслаждавайки се на освежителното му действие. Отвън се чу шум от работещ мотор. Ивайло се беше върнал.

- Тръгвам. Къде са документите?

- На масата, във фоайето.

- Добре. Чао!

Ивайло изгаси двигателя и се премести на седалката до шофьора. Реши да пусне някаква музика. Намеря няколко касети, но всичките му бяха познати и ги бе слушал неведнъж, затова затърси радио. Тук, край морето гъмжеше от турски станции, които заглушаваха българските радиа. Омръзна му да прескача от едно на друго турско радиопредаване и пусна новия албум на Слави Трифонов. Тъкмо се заслуша в текста на големия хит „Не ме моли”, когато баща му излезе от къщата. Ивайло намали малко касетофона и му предаде съобщението иа иконома.

- Стефан поръча да купиш трийсетина чувала овес в близките дни.

Асен кимна и потегли. Колата бавно се понесе по равния път, разделящ близката гора.

IΨI  IΨI  IΨI

- Братя мюсюлмани! До нас достигна новината, че сръбските свине са потърсили помощ от България. Там настройват явно и скрито обществото срещу нашата велика цел. Десет войни на Аллаха са убити! А над сто са пребити, ограбени и арестувани. Досега използвахме българските митници за прекарване на нужната ни стока, но вече не е така. Полицаите и още повече митничарите са много бдителни. Преди ни пускаха с малки подкупи, имахме н канали през границата. Прекарвахме хора и оръжие без някой да ни каже нещо. Сега и българите ни дишат във врата. Те са овчедушно племе, но когато използват националистически подбуди се превръщат във вълци. Много от нашите поддръжници от страната са пребити или изкланн, а имотите им са разграбени.

Осман Юсуф, лидер на една от косовските сепаратистка групировки, говореше пред хората си. От седмица потокът от емигранти мюсюлмани от България и Македония не спираше. Те търсеха закрила и бойно кръщение при бойците от Косово поле. От пепелта като феникс се възродиха патриотични организации, наследници на българските революционните комитети, разтърсили Отоманската империя.

Осман спря за момент фанатичната си реч. Отпи глътка вода, прочисти раздраното с гърло и продължи.

- От вас ще избера двайсет войни, благословени от Аллаха, които ще прочистят България и Македония от просрьбската пропаганда.

Настъпи мъртвешка тишина. Площадът в Косовска Митровица щеше да се пръсне от напрежение. Всеки от тук присъстващите мъже тръпнеше в желание да бъде избран.

Осман изброи имената, които трябваше да проникнат следващия ден на вражеска територия.

- Аллах е с вас, воини! - каза той и напусна трибуната.

Множеството се разби на отделни групи, които се разпръснаха из града. Избраниците последваха своя лидер за допълнителни инструкции. Той ги прие във фоайето на единствения хотел в това затънтено място, което в последните месеци беше станало символ на албанските екстремисти. Нямаше дом в Европа, в който да не слушаха с повишено внимание последните новини за Косово и по-специално за Косовска Митровица и Прищина. От Балканите беше започнала Първата Световна война, а и спомените за тази в Босна и Херцеговина бяха все още пресни, а светът беше изправен на нокти от боевете тук. Но на тия мъже с прашасали ляца и  дрехи, но с блестящи от чистота оръжия, не им пукаше от нищо и никого. Те бяха пустинни вълци, събрани тук от кол и въже. Всеки от тях имаше присъда в някоя точка на света, за семейство не можеше да се говори, затова те, не познали красотата на цивилизования свят, го презираха и мразеха.

Той раздели екипа на две половини и се обърна към едната:

- Вие заминавате за Македония. Ето снимки и адреси на тамошните подбудители. Обезвредете ги! Не ме интересува как!

Ахмед Кюпрюлю, шефа на македонския отряд кимна, взе плика със снимките и излезе, следван от хората си.

- А вие - продължи Юсуф - ще действате с кадифени ръкавици. Имаме сведения, че зад всичките тия проблеми стоят Асен Иванов и Лазар Велич. Сърбинът е лесен ако премахнем Асен. Той е финансистът на цялата операция против нас. Плаща на медиите да вдигат шум и пак той дърпа конците на младежките организации, които прогониха нашите арабски братя от Черноморието. Живее в имение близо до курортното градче Каварна.

Той показа на една топографска карта местонахождението на обекта.

- Наглед няма голяма охрана, но най-опасните убийци на приазовието го пазят като Садаам Хюсейн. Както виждате от изток то опира на морския бряг. Oт там е най-уязвим. Но не той е мишената. Ако го убием все някой от хората му ще го замести, а нямаме нито време, нито пари за по-продължителна бойна акция. Синът му, Ивайло, е вашата цел.

Осман разпръсна десетина снимки на близката маса.

- Ето го. Почти всеки следобед язди в околностите на имението. Издебнете го, когато се е отдалечил доста от къщата и е сам! Гардовете не охраняват цялото имение, но наоколо са пуснати ротвайлери и опитомени вълци. Отсега да сте наясно: Жертви не искам! Ясно?

-  Да - отговориха в един глас фанатиците воини.

-  Тръгвате след час за България. Под нос Калиакра ви чака глисер. Свършвате “мократа работа” и покрай брега минавате Босфора и отивате в Лариса. Там ви чакам аз.

Десетимата албанци излязоха от фоайето на хотела и се отправиха към двата джипа „Гранд Чероки”, които трябваше да ги заведат до прочутия черноморски нос.

Когато остана сам с брат си, Осман отиде до импровизирано барче и си наля чаша “Курвоазие”. Навън бушуваше война, глад и мизерия, но предводителят на албанските сепаратисти не се лишаваше от лукса на Запада. Въпреки че проповядваше откровена омраза към цивилизования свят, той ползваше изцяло неговите блага.

- Какво ще правиш с момчето, брат ми? - попита го прямо Арбен.

- Първо ще принудя баща му да спре антиалбанската пропаганда и да вдигне пограничните блокади. А след това... Не знам. Може би ще влея малко български пари в този пущинак. Не съм решил още.

- Какво стана, Османе? Досега, българите бяха ако не с нас, то поне неутрални.

- Това е игра, театър. А и всичко е бизнес. Асен Иванов е българин, но досега е пял в хора на руснаците. А знаеш с тях рядко ни върви бизнеса. Имам открита стара сметка с него.

- Плана ти е добър. Дръж ме в течение. Налага се да тръгвам.

Арбен беше военачалник на военно подразделение, разположено в южната част на Косово. Преди два дни той бе дошъл в Косовска Митровица за координиране на действията е брат си. Сърбите се бяха мобилизирали и нападаха стремително. Не малко бойци на Аллаха се преселиха при него. От седмица албанците не бяха печелили сражение и от север трудно удържаха под ударите на сръбските отряди. Войските на KFOR се бяха разположили по цялото протежение на границата между Македония и историческото Косово поле. Но вече четвърти месец симулираха омиротворяване. Понякога те бяха по-жестоки и от албанците. Не малко мирни хорица отнесоха по няколко приклада в тялото от антитерористичните акции на отрядите нa KFOR.

Привидно войната беше спряла. Двете страни сключиха примирие след едномесечните „умиротворителни” бомбардировки над Югославия, но временно и нестабилно. Започваше превъоръжаване. Албанците произвеждаха тонове дрога и въпреки наложеното ембарго всички стоки бяха достъпни зя тях. А те се нуждаеха от оръжие, незабавно и отчаяно, и го купуваха от всяка точка на света. След примирието българският ген-щаб подари на македонската армия значителна бойна техника, най-вече гаубици и танкове. А сега заводите в Казанлък и Сопот бълваха тежки картечници и автомати „Калашников”. Войната скоро щеше да връхлети и Македония. Беше въпрос на време. Тази малка държавица се луташе между желанието за абсолютна независимост и просръбски социалистически течения, управляващи Македония с благословията на правителствата в Белград.

Арбен тръгна с бетеера към село Струмци. Албанците практикуваха партизанска война, а срещу нея нямаха успех нито свръхмощните сателитно насочени ракети, нито невидимите „Стелт”.

Отрядът на Арбен Юсуф се беше окопал в едно село в подножието на труднопроходимите албански планини. Те държаха важен проход, който свързваше транспортно и комуникационно северозападна Македония с Югославия. Но докато Косово беше под дулата на албанците, сръбските пара военни отряди заобикаляха през западна България и се спускаха на юг към Македония, откъдето нападаха в гръб бойците на Арбен. Такива акции се осъществяваха само чрез съдействието на няколко български бизнесмена, които имаха голяма икономическа изгода от този рейд на сърбите. Но оставаха в тайна за българските власти, ООН н НАТО. Албанците трудно издържаха, но значително мотивирани от моллите понякога обръщаха битките.

Бетеерът спря пред заставата в началото на прохода. Арбен слезе и отиде до постовите.

- Получихте ли оръжието от Прищина?

- Не, още не.

- Добре, аз ще ида да видя какво става. Може да са ги пресрещнали сърбите.

Бронетранспортьорът потегли отново през клисурата. Към средата тя се разширяваше до петстотин метра в широчина. От една височина виеше мюезинът, призоваващ воините на Аллаха към свещена война. Арбен премина покрай множеството без за спира. Проходът се виеше нагоре, пресичащ стръмните и пусти склонове. Албанецът опипваше с мощен фенер чукарите. Вляво от пътя, на далечен рид Арбен забеляза труп.

- Стой! - заповяда той. Грабна автомата и прибяга до мястото. В радиус от пет метра бяха пръснати телата на седем бойци на брат му. Лицата им бяха мораво сини, без грам кръв в тях. Не бяха застреляни, а заклани. Сърбите използваха този древен прийом при нощните нападения. Нямаше следа нито от нападателите, нито от очакваното оръжие. Арбен изрева от гняв и се върна в колата.

- Обръщай към лагера!

Той пътуваше сам без охрана. Шофьорът му беше ням, пo-верен от немска овчарка и едновременно по-жесток към враговете от който и да е албанец в лагера. По време на Босненската криза беше пленен от отряда на Милош Джуканович. Сърбите не изтръгнаха нищо от него, въпреки нечовешките изтезания. Накрая му отрязаха езика и го прехвърлиха в трудов лагер за добив на уранова руда. След двугодишен робски живот той успя да избяга и се добра до Арбен.

 

IΨI  IΨI  IΨI

 

- Скъпа, налага се да отида до Скопие. Ще ви помоля докато се върна да не излизате от имението.

- Но защо, какво става?- попита разтревожена Кремена.

- Няма нищо. Това е само предохранителна мярка. Обстановката в Югославия се влошава и аз трябва да отида до Скопие. Имам делови отношения с няколко македонски и сръбски туроператора и спешно се организира среща между нас.

- Добре. Но моля те пази се! - съпругата му беше свикнала с честите опасни отсъствия на Асен, но никога нямаше да приспи бдителността и загрижеността си.

- Къде е Иво? - Асен се беше прибрал от Констанца рано сутринта и след час заминаваше към София, а от там през Гюешево за Скопие. Бяха убити лидерите на ВМОРО в Македония. Организацията беше възродена от години в България, но в малката новообразувана държава нямаше статут на политическо обединение, а по скоро на младежки комитети. Тя имаше за задача да отстоява нацноналното самосъзнание на македонските българи. Войводите ярко се разграничаваха от идеологиите на управляващите кръгове. Забравило териториалните ламтежи към Пиринска Македония, правителството в Скопие се стремеше към културно и етническо обособяване върху границите, признати от ООН. В Битоля се състоя първото събрание ва ВМОРО, възкръснало благодарение на Асен Иванов. А сега организацията беше обезглавена. Налагаха се светкавични действия, понеже албанците използваха моментната слабост и прииждаха на цели тълпи от Албания заедно със своите братя от Анадола.

- В Добрич. Реши да остане там този уикенд.

Асен грабна телефона и набра номера на апартамента. След петия позив Ивайло вдигна.

- Връщай се веднага в имението! Спешно е. Нямам време да пращам шофьора. Вземи едно такси и се прибирай!

Ивайло беше прекарал нощта заедно с Десислава, приятелката му и двамаха бяха под душа, когато телефонът звънна. Тя излезе от банята, наметнала небрежно халата си.

- Какво става, Иво? - попита тя, виждайки го трескаво да се облича.

- Баща ми се обади. Налага се веднага да се прибера. Майка ми беше споменала, че ще е хубаво някой ден да дойдеш да се запознаете. Ако искаш ела с мен.

- Няма ли да бъде някак неудобно. Баща ти те вика спешно и аз да дойда. Може да е нещо сериозно и моето присъствие да е в тежест.

- Не. В никакъв случай. Татко сигурно заминава и на майка ще и е приятно ако дойдеш.

- Добре. Само трябва да минем през нас да се обадя на нашите и да си взема дрехи.

- Обличай се! Аз ще викна такси.

 

IΨI  IΨI  IΨI

BMW-то на Асен летеше към Белград, когато похитителите звъннаха за първи път.

- Да - отговори той на третия позив.

- Сина ти е при нас. Ако желаеш да го видиш цял, изпълнявай каквото ти кажа - започна на английски Осман. - Първо озаптяваш македонците и вдигаш блокадите от българските граници.

- Как е синът ми? - попита дрезгаво Асен. Гърлото му бе пресъхнало за броени секунди. Беше спрял колата встрани от пътя и отърсен от първоначалния шок мислеше какво да предприеме.

- Добре е засега. Но ако не започнеш веднага да действаш положението му ще се влоши. Това е засега. Утре ще се обадя с добри или лоши новини, всичко зависи от теб.

Асен беше виждал албански пленник. Повече приличаше на разкъсано парче месо, отколкото на жив човек. Но все пак бе жив. Албанците изтезаваха много умело, така че въпреки всички процедури, пленника оставаше жив. Той остана дълго в колата Догади му се, излезе. Изтича до близката гора и повърна. На около двеста метра чу ромон на вода. Навлезе в гората и тръгна по посока на водния плясък. Изкачи полегата височинка и съгледа малко поточе. Приклекна и потопи главата си във водата. Стоя половин минута, пое си въздух и отново положи глава под пречистващата сила на горския поток. Изправи се и отново приклекна. Пое с две шепи вода и пи жадно сякаш не беше слагал капка вода в устата си от дни. Освежен и с ясна мисъл той се върна на пътя. GSM-ът звънеше упорито. Асен притича до колата и отговори на позвъняването.

- Отвлякоха Иво ! Отвлякоха го, Асене!

- Знам, Креми! Успокой се! Разкажи ми какво стана!

- Излязохме да яздим... - Кремена пое дълбоко въздух и продължи – Дойде и Десислава, приятелката му. Отначало бяхме заедно. След това той се отдели и в галоп пое към езерото. Когато стигна там, ние бяхме на стотина метра назад. Той слезе да напои коня и се строполи иа земята. От храстите излязоха трима мъже, грабнаха го и се спуснаха по отвесната скала към морето. Пришпорихме конете, но когато стигнахме видяхме само една моторна лодка да се отправя навътре. Какво стана, Асене?! Къде е сина ни?! - Кремена отново избухна в плач.

- Успокой се. Ивайло няма да пострада. Изпращам ви охрана. Не мърдайте от там! Ще ти се обадя по-кьсно.

- Добре.

Асен прекъсна разговора, метна се на бавареца и с мръсна газ продължи към Белград.

IΨI  IΨI  IΨI

- Добра работа, Мустафа! Направи точно това, което ти заповядах и то с немска прецизност - Осман чуваше добра новина за пръв път през този месец. Стотици албанци измряха, покосени от твърдата ръка на сърбите. Новите воини бяха спирани на границата, пазена зорко от митничарите. А оръжието, предназначено за тях отиваше у югославяните.  

Въведоха Ивайло, окован в белезници и с кървяща устна.

- Отключете белезниците! - заповяда Осман. Едър албанец пристъпи плахо към пленника.

- Отключвай! Не се бави! - изнерви се лидерът от мудността на подчинения си. - И защо му е сцепена устната, говедо?

- Към Галиноли се събуди и се разбунтува. Метна двама от нашите зад борда, а на мен ми помля бъбреците.

Намираха се в Лариса, неголямо градче по поречието на река Пеней. Беше разгарът на лятото и никой не се усъмни в глисерьт, акостирал в устието на реката, вливаща се в Солунския залив.

- И вие седем мъже, слуги Аллахови не можахте да го усмирите! Откопчавай и се махай!

Осман срещна пронизителния поглед на Ивайло.

- Как се казваш? - попита го той на развален български.  

Българинът мълчеше.

- Как се казваш? - повтори Осман.

Отново никакъв отговор. Албанецът едва сдържаше гнева си, но ако искаше акцията да протече нормално трябваше да се държи добре с пленника. Той отиде до огромния прозорец на къщата, в която се бяха настанили и дълго време стоя загледан в оживените улици на Лариса. След като уталожи клокочещата ярост, той заповяда да отведат Ивайло в стаята му. Още от първата среща на погледите им Осман усети надмощието и силата на българина. Младежът стрелна отново с

унищожителен поглед албанския лидер и гордо тръгва пред похитителите си. Изненадващо бързо той стовари тежката си длан върху единия от пазачите си и се хвърли с цялата мощ на тялото си върху другия. Осман стоеше вцепенен от уплаха и почуда. Ивайло се изправи пред него и вряза заплашително очите си в неговите. Албанците от долния етаж, чули тупурдията дотърчаха, грабнаха младежа и го понесоха навън. Осман постоя така миг, два и набра номера на брат си.

- Какво става, Арбене?

- Нищо. Очакваме нападение. Разузнавачите откриха два сръбски отряда.

- Дръжте се още малко. Асен Иванов скоро ще вдигне хората си от проходите.

- Внимавай, брат ми! Българите не са за подценяване. Особено бесарабските, които са чисти потомци на древните българи, а те са много горди и независими. - Арбен беше завършил история, научен профил в Париж и беше дълбоко запознат с нравите и миналото на всеки балкански народ - Сърбите са кучета, насъсквани от една или друга партия, уж защитаваща националните интереси. Силни са в национализма си, но на бойното поле трябва и малко древна, войнствена кръв в жилите. А виж българите са друго нещо. Те са воини. Вълци единаци. Не се заблуждавай от сегашното им положение.

- Добре, Арбене! Аз инак мисля, но ще го имам предвид. Ти гледай да отблъснеш сърбите!

Осман завърши разговора и си наля уиски, чисто без лед. Изпи с „поглед“ първата чаша, наля си отново и се отпусни на кожения диван.

IΨI  IΨI  IΨI

- Радко, Асен е. Вдигай блокадите и минавай в нелегалност! - Асен изпълняваше условията на похитителите. - Разпръсни момчетата по най-тайните явки и чакайте сигнал от мен!

Асен приключи този разговор и трескаво набра номера на Лазар.

- Албанците отвлякоха сина ми! - направо започна той. - Поставят условия. Наложи се да изпълня първите докато реша какво да правя.

- Къде си?

- Пътувам за Белград. Бях в Скопие. Избиха водачите на ВМОРО. Назначих нови и ги покрих, засега. Но ми кажи откъде да мина! Нямам време да се занимавам с проверки на KFOR.

- Къде точно си сега?

- Куманово.

- Спри в края на селото! Аз ти изпращам мои хора да те прихванат.

- Кога ще дойдат? Нямам време. .

- Те са с хеликоптер.

- Добре.

IΨI  IΨI  IΨI

- Османе, границата е свободна - съобщи Арбен.

- Така-а. Добре. Българинът си върши работата. Имали някакви проблеми?

- Не. Всичхо е наред. Сърбите се отдръпнаха.

- Скоро ще предприемем нападение, готви се.

- Аз съм винаги на линия.

- Добре, брат ми.

IΨI  IΨI  IΨI

- Кои са, знаеш ли ги? - Асен и Лазар бяха седнали в заведението на сърбина и мислеха върху похищението и бъдещите действия.

Мълния разцепи небесната шир. След миг започна пороя. Два месеца не беше паднала и капка роса. Полето се беше напукало от суша, асфалтът се разтапяше. Единствено кръвта на децата й напояваше земята.

- Не знам. Преди време се сблъсках с Осман Юсуф. Имахме икономически разногласия.

- Осман Юсуф - каза замислено Лазар. - Той има брат, Арбен. Стотици бойци хвърлих срещу му, но сякаш Скендербег се е възродил в него. Осман също води отряди, но той е слаб пълководец. Ще проуча.

Лазар набра някакъв номер и проведе къс разговор на сръбски, очевидно заповед.

- Какво мислиш да правиш? - попита той след като приключи.

- Военна акция - Асен въздъхна тежко, знаейки, че в този момент решава съдбата на сина си.

- И как я виждаш?

- Утре ще ми се обади отново. Едни от моите хора, бивш кадър на ДС, ще проследи разговора чрез едновременно проникване в системата на мобилния оператор и в комуникационен спътник. Мобилизираме отряд от най-добрите мои и твои хора и нападаме. А сега искам да поспя.

- Добре, Асене - Лазар стана и поведе госта си към отсрещния хотел, негова собственост. Охраната беше незабележима, но те знаеха, че около тях бдят над дузина войници.Българинът беше сигурен в спокойствието на съня си, но други мисли го терзаеха. Познаваше сина си и се молеше той да стаи своя гняв. Само за това мислеше и не можеше да заспи. Той се мяташе в сатенените завивки, буден и нервен. Асен стана и викна охраната.

- Намеря ми лексотан! - поръча той.

Много рядко пиеше преспивателни, но в този момент трябваше да заспи дълбоко и безпаметно. Скоро сърбинът дойде. Асен изпи хапчетата и потъна в царството цаМорфей.

IΨI  IΨI  IΨI

- Момчета, тръгваме срещу ислямска фанатици! Аз не ви приветствам като воини Христови, а като обединени братска сръбски и български борци за своята свещена земя. Те отвлякоха моя син и аз ще ви водя до последна капка албанска кръв.

Асен направи пауза.

Дъждът беше напоил жадната земя и измил праха, полепнал допреди ден по всичко наоколо. Освежен и отморен, Асен беше готов за битката си с екстремистите. Ако всичко се движеше по план, той щеше да поведе отрядите след два дни. Беше късен следобед. Бьлгарите и македонците, повикани предния ден, бяха дошли с военни хеликоптери и чакаха заповедта “Напред”.

- Вземете си така необходимата почивка и бъдете готови! - Лазар завърши събранието в ресторанта на хотела. Всички бяха делово облечени, а събранието беше маскирано като среща между туроператорите и хотелиерите в България и Югославия.

- Елате горе в кабинета - Лазар стана и тръгна към асансьорите. Асен и Стоян, кадровика на ДС, го последваха. Качиха се мълчаливо до последния етаж.

- Ето карти на Косово поле, района на Прищина и Косовска Митровица - сърбинът разпъна на буковото бюро три военни карти.

- В тия райони са се окопали албанците на Осман и Арбен. Ще чакаме да ти се обадят. Искай среща с Ивайло някъде и малко време да разузнаем и да организираме акцията най-добре.

- Наближава 9:00 часа. Той каза, че ще се обади в 9:15. Стояне, приготви се! - хладно заповяда Асен.

Стоян седна пред апаратурата и задейства първия етап от плана за действие. Точно след 14 минути GSM-ът на Асен звънна.

- Добре се работи с теб, българино. Сега слушай какво ще направиш!

- Казвай!

- Теглиш петстотин хиляди долара. Слагаш ги в пазарски чанти в багажника на BMW-то си и отиваш в Прищина...

- Искам да говоря със сина си - прекъсна го Асен.

- И това ще стане. Изчакай малко! Отиваш в Прищина па ж.п. гарата в пет сутринта утре.

- Не мога това са много пари - Асен едва се сдържаше. Лицето му пламтеше от обида и гняв, а очите му се наляха с кръв. Но гласът му не издаваше нервното му състояние. - Трябва ми още поне едни ден.

Стоян даде знак, че е засякъл и проследил обаждането.

- Или утре или няма да видиш сина си! - Осман губеше контрол над ситуацията. Всичко беше вече игра на нерви.

- Казах още един ден! - Асен повиши тон и прекъсна връзката.

Стоян и Лазар го гледаха учудено.

- Защо затвори? Не е в твой интерес да го изнервяш. Ивайло може да пострада. - попита го сърбинът.

- Печеля време, а и той няма да направи нищо на сина ми, още по-малко ще го убие, защото му трябват пари. Животът на Ивайло е прекалено ценен за него, за да се поддаде на животинския си нрав. След малко пак ще се обади.

Беше прав. Телефонът звънна.

- Не ми затваряй, Асене! Ще накълцам сина ти, ако ми противоречиш! Ясен ли съм?

Асен чуваше задъхания от ярост албанец.

- Да. Ще ти дам парите, но първо искам да чуя сина си.

- Никого няма да чуваш! Давам ти още един ден - Осман затвори.

Лека усмивка озари лицето на българина Той се чувстваше и беше победител в тези преговори и щеше да използва тази малка своя победа докрай.

- Косовска Митровица. Там са - каза Стоян.

- Благодаря ти! Добра работа наистина - каза развълнуван Асен. - Лазаре, изпрати делтапланеристи да проучат къде са разположени албанците.

- Добре - Лазар остави Асен да разглежда картите и отиде да разпореди разузнаването.

IΨI  IΨI  IΨI

- Арбене, можеш ли да дойдеш?

- Кога? - Арбен се дразнеше, когато брат му го викаше за най-малкия проблем.

- Днес, не вчера... - Осман беше видимо раздразнен от упорстването и увъртанията на българите.

- Не ми се прави на умен, брат ми! Нямам време за простотии. Сръбските гаубици отнесоха десет от моите хора. Подкрепления от Тирана не идват.

- Съжалявам, но ми трябваш.

-Добре. Идвам.

От успеха на тази акция зависеше кой ще надделее в косовската война. Арбен осъзнаваше това и не се поддаде на емоциите си.

IΨI  IΨI  IΨI

-  Имаме карт бланш за нападение. Когато кажеш, тръгваме.

- Двоумя се кога и къде да нападнем. Ако тръгнем срещу лагера можем да действаме под прикритието на вашия дългогодишен конфликт. Няма да се сетят, че е освободителна акция. Така няма реална заплаха за Иво. А ако ги нападнем в Митровица, те ще бъдат подготвени. Абсолютно сигурен съм, че ще ги избием, но може да пострада сина ми. Ти какво ще кажеш?

- Предлагам да вдигнем всички налични бойци и да атакуваме Косовска Митровица.

- Добре. Тогава нека тръгваме - Асен тръпнеше в очакване развоя на битката. Двамата излязоха на площада и след не повече от десетина минути камионите с войници пътуваха на юг към огнения район.

IΨI  IΨI  IΨI

- Атакуват ни! - ревеше ранен албанец, но нямаше кой да го чуе. Неговите сънародници бяха изклани и разстреляни като зайци след царски лов. Сръбско-бьлгарските отряди нападаха тихо и неочаквано. Атаката започва малко преди първи петли в облачната августовска нощ. Връхлитаха върху албанските сепаратисти като глутница вълци стадо овце. Съвсем скоро се озоваха в централната част на малкото градче, оставяйки след себе си път, застлан от кръв и тела.

- Арбене, какво става? - Осман се луташе до пижама панически из къщата.

- Успокой се! - заповяда брат му. - Събери охраната долу във фоайето, доведи пленника и по дяволите облечи се! И слизай долу!

От стаята на Осман излезе полугола гръцка проститутка.

- Прибирай си кучките, брат ми! Разбрахме се без жени и пиене докато не излезем от този ад!

Арбен грабна грубо за ръката момичето и го захвърли върху леглото.

- Стой тука, ако искаш да оживееш!

Очите на албанеца бяха спокойни, леко напрегнати от неочакваното нападение, но запазили предишната си красота.

Осман хлътна в стаята след брат си и след малко излезе облечен и въоръжен.

Ивайло се беше събудил от крясъците на предсмъртен ужас, но когато Арбен влезе при него симулираше сън.

- Ставай, българино!

Той спеше с дрехите, вързан за леглото. Албанеца го отвърза и го задърпа към вратата. Гневът на Ивайло избухна яростно и опустошително. С рязък удар с глава разби носа на Арбен. Младият българин продължи атаката с две съкрушителни колена в стомаха. Ивайло изтегли "Магнум”-а от кобура му и го изпразни в главата на албанския сепаратист. Мъртвото тяло се свлече с грохот на земята. Дива, древна ярост клокочеше в гърдите на Ивайло, той пребърка албанеца, откри автомат „Узи” и резервен пълнител за пистолета, грабна ги и излезе в коридора. Вторият етаж беше пуст. Чуваше се само плачът на гъркинята, която се молеше Богу за своето спасение. Усетили стрелбата вътре в къщата, разбрали, че са обречени, останалите албанци, начело с Осман, се хвърлиха в последен залп.

Ивайло се спусна по витата стълба с автомата на Арбен в ръка. На първия етаж нямаше никой. Внимателно, на прибежки той излезе на двора. Различи сенките на трима албанци в храстите. Бяха с лице към нападащите сърби и не го забелязаха. С автоматичен откос повали последните шиптъри, но те вече бяха изпратили куршумите си срещу Асен, излязъл по-напред от отряда. Той падна гърбом върху зелената ливада пред къщата. Кръвта му обагри освежената от дъжда трева.

- Татко, татко! - изрева Ивайло, втурвайки се към него.

- Спрете стрелбата! - заповяда Лазар, когато видя, че младежът се подложи на пороя от куршуми, търсейки, бягайки и мислейки само за баща си.

Той падна на колене пред тялото на Асен. Остави сълзите да попият върху още топлата бащина гръд и го прегърна. Лазар отиде до него, хвърлил автомата с гняв и омраза.

- Прости ми, Асене! - едва доловимо пророни той. - Почивай в мир!

Небето се раздра от кълбовидна светкавица, която падна наблизо, запали няколко дървета и ги ослепи за минути.

- Предизвикайте сълзи! - заповяда Лазар на воините си.

След миг на абсолютна тишина заваля порой.

- Хайде нека да тръгваме, Иво! - Сърбинът жалееше за приятеля си, но всеки момент тук щяха да се изсипят всички албански жители, заедно с командосите на KFOR.

- Не!

- Хайде! - Лазар помогна на момчето да стане, прегърна го и тръгнаха към камиона. Ивайло се обърна назад. Двама сьрбн се канеха да пренесат тялото на баща му.

- Не! - извика той, надвиквайки бурята и се обърна към Лазар. - Дължим му го! Ако някой ще го пренесе през последния му път, това сме ние.

Те понесоха тялото към камиона, покриха го и тръгнаха по осветявания от мълния път.

Дъждът продължи четири дни, сякаш майката земя плачеше за своя мъртъв син, пожелал по-добър свят, но слял се с нейната плът.