Прокурорът дойде навреме. Настаниха го в заседателната зала. Подразни се от статуетката на Темида. Имаше само две кристални чаши с вода върху махагоновата маса, ако изключим дърченото чукче с поставката по средата.

     – Добър ден – поздрави го адвокатът от вратата. – Добре сте дошъл.

     Здрависаха се.

     Седяха един срещу друг.

     – Слушам. – Адвокатът се преструваше на приятно заинтересован от посещението.

     – Хм... откъде да започна? Преди всичко – това е лична среща. Като между колеги.

     – Вие юрист ли сте? Всъщност – това се предполага. Иначе няма как да е колегиална среща.

     – Да, завършил съм като специалност право.

     – По-добре да не питам къде. – Адвокатът не обичаше любезностите и забрави за своята престореност. – Бъдете така добър да ме осветлите относно целта на честта, която ми оказвате.

     Прокурорът се чувстваше неловко. Обичаше той да задава въпросите. Никога и нищо не беше осветявал през живота си. Обратното обаче беше правил много пъти.

     – Тук пуши ли се?

     – Не.

     Значи и това не може. Добре тогава:

     – Тук съм в защита на обществения интерес – каза сухо. – Да не си помислите нещо друго. Просто се опитвам да предотвратя нежелани последствия.

     Адвокатът се усмихна:

     – Нека уточним понятията. Кой интерес смятате за обществен? Прокуратурата защитава обществения интерес в досъдебното произвоство и в съдебните дела. Не в частни офиси. Публичната власт се нуждае от публичност, не смятате ли? По-скоро второто, което казахте, е вероятно по-вярно: да предотвратите нежелани последствия сте дошъл. Може би.

     Прокурорът видя чукчето на масата. Искаше да го вземе и да размаже главата на побеляващия, но добре сложен юрист. Той очевидно беше във форма.

     Изпи на екс цялата чаша вода, която беше пред него. Добре, да става каквото има да става. Не му пукаше дали тук има специални разузнавателни средства. Дори да са монтирани, те нямат доказателствена стойност. Знаеше това.

     – Дойдох по молба на хора, които смятат, че дейността им е застрашена от вашите нападки. Събирате данни и информация: систематично и целенасочено, защото ги смятате за обществено достъпни. И какво толкова е станало? Свалено е предаване в една телевизия. Уволнена е журналистка. И какво от това? Защо е тази злостна, противна, компрометираща кампания от страна на вашата кантора?

     – Това не е кампания. Ние така работим. Търсим истината.

     – Това е нормално. По принцип. И ние с това се занимаваме.

     – Как? Като представлявате частни интереси, облечени в тогата на властта?

     Ръката на прокурора започна да се плъзга бавно, но сигурно напред по махагоновото бюро. Чукът беше близо.

     – Не се ли притеснявате, че мога да съобщя на когото трябва за вашата частна визита? – попита собственикът на кантората и се отпусна в креслото си срещу него. Не му беше приятно да го гледа как се гърчи. Предпочиташе сериозни, опитни, зрели врагове. А този не изглеждаше такъв.

     – Вие сигурно имате контакти по-високо от мен – предположи прокурорът. – допускам, че може да ме натопите. Но и аз мога същото.

     – Виж ти! И как?

     – Журналистката, чието дело сте поели... Тя е съвсем безпомощна, нали?

     Адвокатът млъкна. Ненавиждаше фазата, в която професионалните спорове се превръщат в лични.

     – И?

     – Тя има болен съпруг. Сърдечна операция. Да не ви разказвам. Всъщност вие знаете вероятно по-добре от мен. Едно птиче ми каза,че общувате доста интимно с нея в барче със сламки. На една маса. Дълго време говорите. И целувки е имало. Обеди.

     Кръвното налягане на адвоката започна да се покачва. Накъде биеше тоя?

     – Та нейният съпруг – окопити се прокурорът – едва ли ще приеме с безразличие интимността ви. Той е доста болен човек. Трудно ще се оправи. Вероятно никога няма да бъде същият. Една новина за любовната връзка на съпругата му с адвокат, който е готов на всичко, за да я върне на работа...

     – Аха! – рипна домакинът. – Това е вашата теза! Добре.

     Разходи се малко край белите пердета. Погледна статуята на Темида, полугола, хванала някак отчаяно и като за последно едниственото, което ѝ беше останало и което силите ѝ позволяваха да държи – аршина на спреведливостта.

     – И за вас няма значение, че това не е истина, нали?

     – Какво значи това? Какво означава истината? – попита прокурорът и веднага съжали. Неговите познания за смисъла на правните и философски понятия бяха съвсем бегли и откъслечни. Беше чел части от два доклада на руснака Вишински за състоянието на правната наука отпреди седемдесет години. После беше чул под сурдинка, че в резултат от този доклад са били изклани двайсет професора и още двеста преподавателя по наказателно право. Не му влизаше в работата да философства. Той донякъде съзнаваше, че е зле образован, но смяташе, че е добре подготвен; вярваше, че това е напълно компенсируемо единство и властта го превръща в убедителна практика. „Добрите контакти и обилната информация са естествен и предпочитан сурогат на образованието!“ – казваха му преподавателите в специалната  школа. Те също бяха като него.

     Опита да се поправи:

     – Истината е, че съм дошъл тук с добра воля. При вас съм дошъл на крака, така да се каже. За да говорим откровено. Не е ли вярно?

     – И няма истина отвъд това, нали?

     Опитното око на прокурора видя, че на входа имаше сигнална техника. Записали са го. Вече може да използват срещу него факта, че в работно време посещава частни офиси. Беше подготвен за това. Ако го питаха впоследствие какво е правил през деня в адвокатската кантора на един от най-злите противници на магистратската свобода и демокрацията в лицето на този адвокат, щеше да отговори спокойно и еднозначно. И отговорът щеше да е свързан със съпругата на този адвокат: тя му е интимна приятелка, която обича да изневерява. Затова се налага да се изяснят. Това беше лична среща. Щеше да разкаже на всички, че жена му е негова любовница. Имаше записи. Всичко беше подготвил. Това беше среща между мъже – единият с рога, другият – без. Да видим на кого ще повярва публиката. Изобщо не се вълнуваше, че ще изложи на риск семейството на адвоката. Дори се възбуждаше от мисълта за тази възможност.

     – Не, няма друга истина. – Каза го без да знае защо.

     Адвокатът седна спокойно на мястото си. Значи разговорът щеше да е напълно фалшив. Добре.

     – В такъв случай ви имам пълно доверие – рече. – Слушам.

     – Нямам толкова много за разправяне. Предложенито е следното: вие не завеждате иск. Ние връщаме журналистката на работа. С двойна заплата. Почти няма да върши нищо. Ще е някакъв номинлен началник. Всичко ще се потули. Предаването обаче няма да се върне в ефир. Общо взето, това е.

     – Продължавайте. Може още да се каже.

     „Знаех си, че това няма да му стигне! Подъл хитрец!”

     – Имам мандат и за още предложения, да. Виждам, че очаквате повече. Вие сте скъп адвокат.

     – И съм много учтив и мил с доверителите си. А вие се държите като клиент – досега никога не съм чувствал прокуратурата толкова доверително.

     – Аз съм тук като частно лице. Просто така се случи.

     – Често ли ви се случва?

     Адвокатът беше проучил този гологлав мъж още като чу името му. Почти веднага му хрумна какво да направи, когато той напусне офиса. Можеше да го смачка. И знаеше как да го организира така, че никога повече да не си намери работа в правосъдната област. Всъщност – точно това мислеше да направи.

     – Не, аз съм много добър човек – изкашля се събеседникът му. – Правя услуги на кого ли не. И ето тези дни идва един мой познат, така и така, можеш ли да помогнеш. Не мога – казвам. Абе опитай, моля те. И аз това правя – опитвам.

     – И изведнъж се оказвате заедно с моята съпруга в артистично студио и започвате да търсите начин да се свържете с мен. Така ли?

     – Да. Точно така. Човек не знае откъде ще възникне контактът.

     На прокурора изведнъж му дойде мисълта, че този уревновесен и уморен човек срещу него знае за изневерите на жена си. И не му пука. Това би го обезоръжило. Дано не е така.

     – Предложението ви изобщо не ме удовлетворява. Искам повече. – Адвокатът изброи няколко неща: споразумение в писмен вид с достоверна дата; обезщетение за кантората за пропуснати ползи и разноските по досъдебното проучване; гаранции за връщането на работа на журналистката и минимум десегодишен договор без право на едностранно прекратяване.

     – Ама това – последоното, аз не мога да го гарантирам – вдигна рамене гологлавият. – Не искайте повече от това, което е в ръцете ми. Ако ѝ прекратят договора по-рано от десет години...

     – Тогава ще ѝ изпллатят обезщетение за остатъка от договора. Ако я уволнят още първата година, ще я обезщетят със заплатите за следващите девет години. Ясно ли е?

     Започнаха да уточняват детайлите. Медията щеше да компенсира кантората за всички направени към момента разноски плюс възнаграждение на всеки от адвокатите за извършените дейности и услуги съобразно възприетата вътрешна тарифа.

     – Към споразумението ще подпишем и NDA, разбира се. – Адвокатът пак стана и започна да се разхожда. Не вярваше на себе си. Как и защо се съгласи? Та нали всички разчитаха, че кантората ще води дълго, шумно и завоевателно дело? Това съдебно производство щеше да изстреля възможностите и авторитета им далеч пред техните конкуренти.

     – Как? Кое? – събеседникт му не разбра нещо.

     – Non disclosure agreement. Няма значение. Документ, забраняващ разпространението на информация за споразумението; при неизпълнение на забранителните клаузи спогодбата губи действие. Той ще е поверителен, разбира се.

     – О, да! Аз съм специалист по тайните! – прокурорът са оживи. Предчувстваше, че срещата върви към добър за него завършек. – Нито дума! В това ме бива. Те, моите ме слушат.

     – Значи медията е на твоите, така ли?

     Онзи си даде сметка, че когато предусеща миризмата на пари, става непредпазлив. Поклати главата, потупа темето и съжали:

     – Такава е думата. Не се хващай за това.

     Най-сетне решиха да помълчат. Умориха се. Красива омраза се настани в заседателната зала и затрепка във въздуха като мараня. Адвокатът като че забрави темата – направи точно обратното на тва, което бе посъветван: хвана се за думата на прокурора. Медията едва ли не е негова. „Те, моите...” – така се изрази. Нима дотам са стигнали нещата? Публичните и частните интереси са се сплели като змиите около тялото на Лаокоон и се опитват да унищожат, да превземат всичко. И могат да манипулират фактите, както си искат. А какво са фактите? На бюрото му винаги стоеше една книга на Ницше. Там пишеше, че фактите са въпрос на интерпретация; затова не съществуват.

     – Кога ще стане това? – попита гостът най-сетне. – Кога ще изготвим споразумението?

     Адвокатът се стресна. Беше седнал срещу него и гледаше пред себе си.

     – Тази вечер. Изпратете ми проект на спогодба на имейла. Ще го прегледам и ще нанеса корекции. Ще подпишем всичко утре в единайсет часа. Тук. Вие си свършихте работата, господин прокурор.

     – Аз съм респектиран – стана гологлавият. – Вие сте наистина решителен и забележителен човек.

     – Не бива да презирате толкова откровено. Все пак вие сте позьор. Не се надценявайте. Войната ще продължи. Използвате властта на публичната си функция, за да събирате информация и да посредничите в частен интерес. Лазите. И не просто мразите тези, които не лазят като вас. Презирате ги. Смятате, че това, което вършите, е в реда на нещата. Бих искал да ви съобщя, че редът на нещата е друг. Един ден ще го разберете.

     „Но аз ще си взема паричките! – радваше се гостът. – Нищо друго не ме интересува! Алилуя!“

     – За мен беше чест! – стегна се по офицерски гологлавият, стана и понечи да излезе.

     – Ще се видим отново! – каза след него адвокатът. – Искам до десет минути мобилният телефон на журналистката да е включен. Имате тази възможност, нали... колега?

     Гостът потвърди мълчаливо. Не би позволил да му говорят така, ако беше в друга позиция. Затова му стана още по-неприятно, когато чу и това:

     – А след петнайсет минути да я помолят лично да се върне на работа в същата медия при два пъти по-добри условия. Както се уточнихме всъщност. Окей?

     Прозвуча като заплаха. В голата му глава някаква сила се разкрещя и го насърчаваше да се обърне и да счупи нещо, да удари някого. Но не, не бива. Моментът е кулминационен. А паритетът – крехък. Сега трябваше да бърза, няма време за празни приказки, това не беше стихията му. Докато се отдалечаваше, дочу гласът на секретарката:

     – Празненството е в стаята за гости във фоайето.

     „Значи имат повод да празнуват! Адвокатите вечно купонясват! Меркантилни гадове!“

     В движение започна да набира телефоните. Беше важно да стане както му каза тоя нахален мушморок, защото току-виж се обърнал. И това нон-дисклоужър... как беше? Нямаше никой да разбере. Важното е всичко да приключи по-скоро.

     Двете празни чаши с вода в заседателната зала бяха заменени от две кафета.

     Управляващият съдружник разговаряше със своя приятел. Не танцуваха този път.

     – Щяхме да спечелим повече – и пари, и авторитет, ако бяхме довели нещата до край – унило сподели съдружникът. – Но ти гледаш нещата от друга перспектива. Сигурно така си преценил. В крайна сметка това беше твой случай. И го изведе докрай. Макар и без дело.

     – Кантората няма да усети липсата на дело. Всеки ще получи добър хонорар.

     – Хората ти вярват. Но ще има въпроси.

     – Ти ще знаеш отговорите. И можеш да им обясниш от мое име.

     – И какви са тези отговори? Казах ти, че може и да не изскочи зайче от този храст... а ти, ти напук искаше да ловуваме. И какво излезе?

     Мобилният телефон на адвоката иззвъня. Беше журналистката:

     – Представяш ли си? Боже! Можеш ли да повярваш? Току-що ми се обадиха! Връщат ме на работа... И ме молят – както каза ти. Не мога да повярвам! Като сън е! – тя изливаше думите една след друга, задъхана, радостна. – Ето, и в момента ми звънят на другата линия. А повече от два месеца бях като мъртва. Има Бог! Не знам какво си направил, но искам всичко да ми обясниш. Нали щеше да водиш дело? Сега не мога повече да говоря, трябва да вървя, викат ме да подписвам нещо в телевизията. И по това време! Помолиха ме. Наистина! Настоятелно. С някакво подчертано уважение. Те са демагози. Но аз ще ги науча... Ще ти се обадя по-късно. Непременно искам да те видя!

     Докато я слушаше, лицето му пламна като на ученик.

     Спомни си малките ѝ пръстчета: те докосваха нежно мобилния телефон, натискаха го, защото не искаха да произвежда лоши новини в онази мрачна есенна сутрин, когато го подмина – унила, почти с омраза, с неспокойните трапчинки край прехапаните устни.

     – Защо се хилиш и червиш като рак, нестинарецо? – приятелят му се досещаше. Такъв беше и като студент – влюбеше ли се, започваше да гледа поетично и да се докарва в цвят, характерен за някои части на някои маймуни.

     – Хиля ли се? Не.

     – Добре. Поне кръвта ти се върна на лицето. Усещам, че пак ще изчезнеш за известно време. Но този път те предупреждавам – кантората е твоя. Ако искаш, кръводарявай още малко, но нямам намерение вечно да те замествам. Тук всички питат за тебе. И най-вече аз.

     Прегърнаха се, после отупаха гърбовете си.

     – Между другото – допълни съдружникът, – мини през стаята за гости във фоайето. – Чакат те.

     – Защо? Какъв е поводът? Секретарката спомена нещо, но не я чух добре.

     – Шофьорът ти черпи. Има внуче. Щял да го прави адвокат, когато порасне.

     (Край)