Оставащото време споделих, зад моите стихове се скрих,

но така и болката не промених.

Тя растеше, растеше и растеше.

Докато един ден не размъти мозъка ми.

Разби на парчета психиката - разума ми.

Май съм забравил – какво е разум.

Забравил съм какво е да се събудиш сутрин с усмивка.

Но вместо това аз виждам кръв.

Тя е навсякъде около мен, дори по дрехите ми.

Питам се колко количество кръв има у човека, няма ли край.

Кръвта е червена – появява се, когато най-малко очаквам,

или когато се събудя – тогава се срамувам от това, което съм.

Съжалявам, че не мога да легна, без да мисля, че няма да изцапам с кръв.

Това е толкова жалко и унизително, че не бих посмял да го опиша с думи.

Задушавам се... всеки ден е така. Всеки ден се моля

кръвта в мен един ден да свърши – тогава и болката ще свърши.

Най-много мразя кръвта в устната ми кухина,

тогава я усещам с език, усещам аромата ù, от който ми се повдига.

Кръвта по гърба е най-болезнена – тя ме изтощава,

кара ме да се чувствам слаб и унизен.

Кръв по ръцете и краката нямам или ако имам е доста рядко.

Кръвта по главата – дори не се усеща.

В сънищата си аз търся кръвта по дрехите си и рядко я намирам.

Поне в сънищата намирам утеха от нея.

Кошмарите ги има, но са доста на рядко – това е добре.

Аз се събуждам и ме е страх дори да погледна,

страх ме е да отворя очи, защото знам какво ще видя.

Само когато тичам в парка, кръвта не ми прави впечатление.

За мен тя ще си остане – нещо досадно, нещо до болка омръзнало ми.

Преди беше болката, сега кръвта. Няма да дочакам да видя какво следва.

Дори не искам да знам! Искам само, когато си отида, да си отида

без болка, без кръв. Искам да си отида - спокоен и чист...