Глава V

   Силимарина стъпваше уверено напред. Гонеше нощта пред нозете си и викаше новия ден след тях. Тъмнината отмина, дойде зората, освети на гърба ѝ саята... и я окъпа в злато. Ала Слънце на Земята будеше съмнения. Тя не беше булка, а бе облечена като такава. Зли очи не трябваше да я петнят с отровата си. Никой не трябваше да знае какво се е случило. И Горка отново я вкара под земята. Там- през ония таен път под пръстта, от където се бяха изнизали вечерта. Широк беше, ама нисък. И за първи път Силимарина видя, че тоя тунел има три ръкава от мястото, което излизаше из под капака в тяхната къща. Не ѝ бяха направили впечатление през нощта.

   - Майко, ка̀де водат овие пътеки?

   - Еден е за оназе во средина!- започна Горка- Но тоа веке го знаете- Тоя на лево от тебе, зачува селото и пат е за бегство, ако нема излез...

   - И третиот?- запита Силма нетърпеливо, но ѝ се струваше, че майка ѝ не иска да ѝ каже за него.

   - Третиот... Кога икона се бакнуваш (целунеш иконата) дома, тогаш ке ти кажувам! Иде облак над село̀то... црн е тоа и много голем. Мора да го защитиш!- обърна се Горка и я хвана за рамото- Твое знаме иде! Но сега... мора да спиеш!

   Прибраха се двете. Майка ѝ постла няколко кожи на земята под прозореца. Посипа около тях орехова шума, а отгоре- клонки драка. Над главата ѝ сложи ножа с острието към нея, а в краката ѝ кръста. Полежи я и коленичи. Сложи ръка на челото ѝ и долепи своето на нея. Зашептя:

   - Првиот сон, порано (преди) огин за одмазда (отмъщение)! Що и да видиш из него, останува во тебе. Запомни го ти! Той е буден, чекор по чекор (Той наяве крачка по крачка), ке оди пред тебе- Силимарина затвори очи и започна да се унася. Когато задиша равномерно, Горка прошепна за последно: Тая нок ке ме видиш за последен пат!... Ние сме заедно последен пат... пак след нок през три, а̀ко нека Оня ме казни! – и една гореща сълза падна върху гърдите на Силимарина.

   Сънят беше буен. Неспокоен. Луд. Имаше кръв... много кръв. Имаше кръг. Имаше огън. И деветнадесет девойки. Имаше и водопад- и черен въртоп под него...

   Силимарина отвори очи. Клонките под нея бяха изгорели. Ореховата шума бе потрупала кръста, а ножът се бе извил с острието нагоре. Все още се потеше, тялото я болеше и странно, но беше спокойна. Дали помнеше какво е видяла? Дали знаеше какво означава? Огледа се около себе си. Търсеше майка си с поглед. Не я откри. Изправи се, влезе и в другата стая- нищо. Излезе от къщата. Горка беше седнала в тревата отпред. Беше скръстила ръце и гледаше някъде далече. Усети стъпките на дъщеря си. Усмихна се.

   - Ти си спремен! (Вече си готова)- рече ѝ майка ѝ- Соблечете я облеката, яз ке ти я дадам иконата!- влязоха вътре, Силма се облече като обикновено и сгъна одеждите. Подаде ги на майка си.

   - Еве, майко!

 - Не, Силме, дръж! Бакнеж иконата!- момичето я целуна. После горка я скри в ризата- Ова наследство мора да защитиш! Нищо друго да немаш, ова да е с тебе! И го предай и на керка си!

   - На керка си, майко?- изуми се Силимарина, а Горка нежно ѝ се усмихна:

  - Име веке си знаеш от дека е! Но тоа е почеток (начало)... линия на крв, на се мо̀ми! Ала ти си првата с огино... Земи ги!- и ги притисна дрехите с иконата към нея- То не го̀ри! На место тоа, ти ке го̀риш! Порано ме пршува за пате на десно! Не е лесно, дѐте! Не е лесно! Ако немате излез, ако си сам, ако сте притиснати на идот, само тогаш следи ги него, само тогаш ги хва̀ни. Под карпата (скалата), црна е водата. Фрли се, керка, ама црна нема да си ти!

   - Добро, майко!

  - Потеря, доага, Силме! Близко е... Тая нок, аз си бегувам, а три подир нея, сврти кон реката (обърни се към). Селото бра̀ни, заборави мене!

   - Никогаш, майко!- и Силма се хвърли на врата ѝ.

   - Пущи ме да одам, майка!- рече Горка- Не се грижи! Повторно ке се видиме, но во друго време и на друго место... Кога ке се соблече ду̀шата (когато душата излети), мокта останува на земя (силата остава на земята) и я спроведува правдата... и я целуна по челото.

   Вечеряха безмълвно по залез слънце. На Силимарина ѝ се връщаше. Останала без братя и без баща, сега губеше и майка си. Заслужаваше ли си жертвата? Самотата за Свободата... Легнаха си. Рева Силма, ама тихичко. Защото завет майчин се не пресича. Малко след полунощ чергата се отмести и капакът скръцна. Девойката уви лицето си с кожата и изкрещя колкото ѝ гърло държеше... До кръв го съдра до дето дойде сутринта.

   Притихнала, безмълвна, изцедена, Силимарина започна полека-лека с домашната работа. Само леглото на майка си не пипна. Безброй пъти се замисли, дали да не надигне капака и да хване оная... третата пътека. И всеки път думите на майка ѝ я възпираха. След като прибра всичко, измете и изми двете стаички, Силимарина изнесе боклука заедно с кожата, върху която преспа, струпа ги на едно място и ги запали. Протегна ръка, сякаш да хване огъня. Гледаше подивелите пламъци, менящи вихрено цветовете си. Гледаше ги и им се усмихваше. Пристъпа към малката клада. Стори ѝ се, че видя нещо през огъня и се дръпна. После и храстът пред нея потрепери. Силма се изпъна като струна. Листата му зашумяха още по-силно. Подритна девойката нещо из под тревата и в ръката ѝ се озова тризъба вила. Бавно тръгна тя напред към храста.

   - Кой е тамо?- извика тя- Ей, пока̀жи се!- отговор не последва, но пак се размърда зелената шума- Нека биде мойот грев, ама яз идам против тебе!- засили се и мушна вилата в средата на храста.

   - Ааарррр!- изрева някой. Беше мъжки глас.

  - Кой си ти?- още по-смело извика Силма- Дали си неприятел?- бавно в краката ѝ той се изтъркули, тя го сряза с поглед. Отдръпна се леко назад и приклекна, така че вилата да е между главата и гърдите му.

   - Де, бе, моме!- Оказа се снажен висок и черноок и с... наранени задни части. Потърка ги болезнено, имаше и кръвчица. Бавно се изправи, тризъбецът го последва- Що направѝ ми ти?

   - И ти?- викна пак тя- Що правите скриени во гршмука?... Тъй де- во храстите!- забрави, че не говори с майка си.

   - Видиш ли ми нозете?- тя погледна за малко надолу- Беха вързани, срезох въжетата, като избегах, ка̀чих баира и падна̀х, и се заклещих те у тоя храст тука. И нема мърдане!- с плътен, но някак благ глас бавно разказа той, сякаш за да укроти страстите- А ти... Ти ме довършѝ!- сърцето ѝ намали темпото си, даже леко я досмеша на тоя юнак, ама съмнението си остана- Колкав ти мъж, сега ке оди с пробит задник!- довърши той и тук вече Силимарина се усмихна- Аааа? Смешно ти е, тебе, а? Бива ли тъй?

   - Бива, ами, та ти ме изплашѝ! Храстите немат ръ̀це и ноги, да мръдат!

   - Арно, моме, права си!

   - Кой си ти?- попита девойката, като все още не сваляше вилата от него.

   - Илия се кажувам! На Денка сино ѝ!

   - Денка Енина? Първата къща до реката?

   - От дека знаеш, мари моме?

   - Денкината къща сите я знаят! Кой направѝл е тепавицата?

   - Па дедо ми!

   - Е та тогава?

   - А ти коя си?- изтупа калпака момъка и го сложи на главата си. Тъкмо беше отпуснала вилата и пак я вдигна.

   - Кажа, че си избега̀л... От дека избега̀? От кой?- и присви Силма очи, сякаш, за да влезе вътре в душата му, ама... не го трогна много. Напротив, той кротко седна на земята, изохка, забравил за наранените си... месца и заговори:

   - Туй село и още три оплетоха се в заговор- как да погубят валията на конака. Туй добре... Гащи има, ама акъл нема! На гол тумбак чифте пищови- не само ке изгуби, ами и селата ке натрови.

   - Що тъй думаш? Ти не сакаш ли свобо̀да?

   - Кой не сака из народа? Ама требва подготовка, требва план! А и да убиеш ония гад, ке ти даде ли някой обещание, че няма да изколят и избесят хората подир един заник! Опази себе си, изкарай първом тихо жените и децата, па мъжете после да нападат! Не е ли тъй?

   - Ама ти па не ми кажа... От кой избега̀?- още по настоятелно попита Силимарина.

Туриха ме в сговорнята, аз кажах, че съгласен не съм и не ща тъй на халос да дам живота си и... Вързаха ми ръцете и краката, па после ме увесиха на едно магаре, вързаха ме и на него и му подпалиха опашката. Оно се уплашѝ, след няколко къча ме фърлѝ, аз се издумка̀х, ръце си развържах, после нозе и после... знаеш веке...

   - Не ми кажуваш право ми се чини... Тръгвай си, не се връщай и ке ти повервам!

   - Правота имаш в думите си и сила в ръцете си!- каза Илия и се изправи- Арно, моме, бегувам си! Ка̀жи ми само, как се именуваш?- тя помълча първите секунди, но странно защо, нямаше страх от него, нищо, че сигурно я лъжеше.

   - Силимарина! Тъй се викам!- той ѝ се усмихна, тя поруменя.

   - Ах, тиии, трънче Средиземльоморско! Сега разбирам аз защо ти... замълча. После я погледна право в очите- Вилата е остра, ама ти сто пъти отгоре!- избърса челото си той и леко ѝ се поклони, а девойката поруменя.

   - От дека го знаеш това?

   - Денка Енина не я знаят само заради тепавицата! Туй аз ще ти река само... за сега!

   - Враг се пробожда с кама и от женска ръка!- рече му тя- Те туй от мене да знаеш!

   - До среща нова, Силме, моме!- и се обърна Илия, а за първи път тя остана наддумана...

   Седна си тя до стихващия огън и започна да прехвърля из главата си тая среща, думите в нея и тоя човек. Попита я той коя е, ама сякаш отдавна знаеше, без да има нужда тя да му казва... А това мира не ѝ даваше.

   Обърна се той из далече през рамо, за да я зърне още веднъж. „Ама и каква сила в сърцето си имаш...“- прошепна едва доловимо той. Тя стоеше там до огъня, заровила пръсти в земята. Стори му се, че косата ѝ гореше...

   Две нощи изминаха, от как Силимарина остана сама. Мислеше си тя за майка си. Защо я остави сама? Защо се разделиха? Обещала ли бе тя нещо и на кого, че цената бе да остави дъщеря си? „До Оня, що зачува мене и тебе в оная нок. Декато даде ти дар и пребарува (поиска) отплата. За да спаси крвта на децата, требваше да дае на едната- првото девойче огин за одмазда (разплата).“- повтаряше си тя.

   На третата вечер наистина вятърът зави на обратно... И замириса на кръв. Потерята идеше, народът бягаше. Силма взе „завета“ на майка си, мушна най-отгоре сребърните пендари, затегна вързопа хубаво с колана си и още един път с върбена връв, и отвори капака в земята. Уви ножа и го сложи в пазвата си. Обърна се на изток, прекръсти се и се шмугна отдолу под земята. Сега за нея дясна, Силма хвана лявата пътека. Събу се боса. Бягаше бързо без да се обръща назад. Не измина и половин час време и вече излизаше от рида под гората- тук тунелът излизаше за малко и продължаваше, накривен в обратна посока, още по-дълбоко в земята, Силма се обърна към реката. На там виеше посоката си изкопаната пътека.Обърна се напред. А картината беше повече от страшна...

   Потерята като хала летеше право връз селото. Хвърляха факлите тъй силно към къщите, с колкото силен замах грабваха и девойки, и майки... и ги туряха отгоре конете си като животни. Писъците им раздираха небето, ала то не заплака. Само сълзите и кръвта на майките, де пазиха старците и чедата женски, им давеха земята. Тия, де последни идеха от фесовете, диреха малките момчета, ама тях ги нямаше- тия бяха скрити. А това ги освирепи още повече.

   Без да се замисли, Силма побягна към тях. Извади и ножа от пазвата си. И понеже беше по-на височко от тях, скочи още върху първия конник. И сила може женска да ѝ беше, ама направо му разпра главата- от едното око, до другия край на устата. Момичето, по-младо поне с пет лета от нея, падна заедно с него и коня му. Без дори да я погледне, Силимарина я хвана за ръката и я хвърли над себе си към рида.

   - Бегай, момече! Бегай напред и ке видиш пътеката! Иди по нея до тунела! И от там- пак бегай, до де нозе ти дръжат!

   - А бате и майка?- изхлипа тя.

   - Погледни нагоре и поверувай, че они ке дойдат по тебе! Бегай, дѐте!- и Силма отново побягна напред.

   Вече нямаше предимството на височината на релефа от преди малко, но въпреки това, се мяташе като подивяла през тях. И де по чудо, де наистина, тия зверове вярно падаха по земята. И не викаше на всички на къде да бягат, не крещеше- само протягаше ръка към пътя. А от където краката ѝ бяха стъпвали вече, подпалените покриви и къщи угасваха. И тя зад себе си оставяше тъмнина, която криеше бегълците от врага. Това не остана незабелязано от водачът на потерята. Скрит зад пламъците пред него, той редеше слова на подчинените си, под полумесеца. Проскърцваше топчетата на броеницата. И когато видя какво правеше тая гяурка, се изплю на земята и обърса устата си. Хвана здраво дръжката на ятагана си.

   - Тая ще е на мене! Подивялата неверница, кръв за мене ще пусне. И на кой друг, ако не на валията на конака?- заговорът явно бе удушен в самия му завръз- Колкото изтрепа от моите, толкоз камшика ще ѝ нашия на гърба, ама преди товаааа... Гяурка мръсна!- А Силимарина продължаваше уверено напред...

   Но вече не беше сама. Куражът ѝ запали вярата и смелостта в другите около нея. Да, сега валията гледаше само тия катранени коси, дето огън ги не лови и водата в очите ѝ, дето ги гасеше, ала вече много жени и дядовци зад нея, смело се спуснаха напред.

   Валията се спусна срещу нея, приготвен да извади ятагана.. Силимарина застана срещу него. Тъкмо я наближаваше, тя чу викове зад себе си... поне две дузини мъжки гласове. Те бяха достатъчни, за да го разсеят и тя се плъзна под коня му, като повлече и юздата със себе си.. Животното подви предните си крака и фесът изхвърча няколко метра напред- право срещу юнаците. Войниците му тръгнаха да го спасяват. Ала срещнаха отпор голям. Жертвите бяха много и от двете страни...

   Силимарина се надигна, все още леко зашеметена. На петдесетина метра от себе си, през дима, тя видя един дядо и малко ревящо уплашено момиченце. Старецът беше със затиснат врат под коляното на войника, а той бе готов да го заколи. Силма побягна към тях, острието се спускаше към врата му. Нямаше да стигне на време и го знаеше. И въпреки това търчеше натам. Момиченцето протегна ръка към лицето на дядо си. В този момент главата на турския войник се обагри с кръв. Острият камък, който го повали, се оказа в ръцете на една възрастна жена. Силимарина се хвърли на врата ѝ:

   - Майко! Мила моя, майчице... Що правиш овде?

   - Де ма, Силме! Яз ти кажах, че подир три дни... протегна ръце Горка към нея, за да я прегърне, но очи ѝ се извиха нагоре и я завъртя към себе си, и зае мястото на дъщеря си. А очите на девойката попиха тоя миг, дето острието на ятагана я посече. И отне майка ѝ.

   - Нееее!- изкрещя Силимарина и се хвърли отгоре ѝ. А майчината кръв обагри кошулата ѝ- Не, майчице, не!- и я целуваше по челото. Улисана в мъката си, тя забрави какво се случва около нея. Не можеше да преглътне, че заради нея, майка ѝ се погуби, защото тя не внимаваше... А войникът, който я посече, сега замяташе извития си дълъг нож и към нея. Тя го видя, но само покри тялото на майка си. Миг по-късно, главата му падна до нея. Преди да се обърне и да види, някой я метна пред себе си върху коня.

   - Силме, моме, не тъгувай! Жива требва да останеш!-гласът му ѝ се стори познат, но изгуби съзнание преди да може да му отговори- Ти си бодилът, който тях ще отрови!... и потънаха някъде в гората...

   Валията на конака изгуби едното си око, но не и живота си. Нея запомни. Нея нареди да издирят и да му доведат... жива. Тя трябваше да бъде подчинена, опитомена, наказана, обезчестена. Това бе цената на валийското око...

   Студът събуди Силимарина. Влагата също. Огледа се. Беше сумрак. Може би беше в пещера, или пък в процеп на скала. Чуваха се гласове. Изправи се и тръгна към тях. Те я отведоха в нещо като стая. Мъжете бяха в кръг наредени. Тя разпозна някой. Беше... Боян. И Стоян беше до него, а беше малък? Коленичиха.

   В средата имаше кръст и кама, а тях грижливо покриха с миртова клонка. Срязаха мъжете ръцете си и добавиха червения цвят върху белите цветчета на зеленоклоната Mирта. А кръвта стана обща под кръста и камата...

Silybum marianum- Средиземноморски бял трън от семейство Сложноцветни (Asteraceae). Лекува заболявания на черен дроб и жлъчка и има пречистващо кръвта действие.

Myrtus communis- Мирта- символ на сила, слава и любов малко вечно зелено дърво от семейство Миртови (Myrtaceae). Миртовото масло лекува заболявания на белите дробове и синусите, а от цветовете и листата му се приготвя т.н. „Ангелска вода“.