Кучешки живот
То бе легнало на нагорещените мраморни плочки на площада. Бездомното куче събираше последните слънчеви лъчи на отиващото си лято. Хората минаваха край него. Забързани, всеки със своите проблеми, не му обръщаха внимание. Кучето дори не ги поглеждаше, а само си помръдваше ухото в такт с отшумяващите крачки на минувачите. Не се обиждаше дори от това, че наричаха живота ми кучешки.Не можеше да говори, но бе достатъчно умно, за да знае, че би могло да бъде пример за хората. Не се вълнуваше от парите. Не беше алчно. Не го интересуваха злобните намерения на някой към друг, който успяваше. Не мислеше за политика. Не се заяждаше с никого. Изпитваше тъга само, когато нямаше на кого да дарява с вярност. Можеше да живее както с един залък, така и с богата трапеза. Спеше на улицата. А може би е било домашен любимец, взет от родителите за децата им. И след като им е омръзнало, да са го изхвърлили навън. А в семейството да е виждало как се отчуждават хората един от друг. Как не си говорят и мълчанието им е гонило топлината в семейното огнище.
Когато някой ядосан човек минеше край него, можеше да ритне бездомното куче. Да изкара гнева си на беззащитното създание. Понеже е много по-ниско от хората и ходи на четири крака, се смята, че няма ум и се отминава с пренебрежение. А всъщност, то бе над нещата. Само една чиста душа можеше да види човека отстрани. Да разбере дали е добър или лош. Дали е влюбен или злобата се криеше в сърцето му. И дори ритнато, кучето можеше да завърти бързо опашка, за да разкара обидата и отново да обикне хората.
Във времето, в което живеем, един от начините да оцеляваме е да мразим. И кучето, също като хората, недоволно от мизерния си живот, понякога показва зъби. Ръмжи. Защото самозащитата е най-доброто нападение. Но за разлика от нас, когато този който го дразни отмине, песът подвива опашка и спокойно затваря очи, унесен от кучешките си мечти.
Избираше си места, от които можеше да наблюдава всичко. Изглеждаше, че спи, но всъщност наблюдаваше, как хората изпускаха миговете, които им бяха подарени. Забързани към работа или към домовете си, те всъщност не виждаха, колко са малки, а толкова скъпи нещата, за които си струваше да се живее. Гледаше пълните им чанти и се чудеше, дали всичко това можеше да бъде изядено? Поглеждаше тялото си и се усмихваше и си казваше, че изглежда много по-добре, от иначе облечените в скъпи дрехи хора.
То бе легнало на изстиващите мраморни плочки на площада. Бе събрало последните слънчеви лъчи на отиващото си лято. Хората минаваха край него. Не го поглеждаха дори.
Бездомното куче се бе убедило, че всъщност човекът живееше кучешки живот.
Явор Перфанов
18.09.2019 г.
Г.Оряховица
© Явор Перфанов Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Финалът е много верен. Чрез образа на кучето разбрах какво мисли автора.
Страхотен разказ! -
Браво,Явор!
-
Добър разказ. Поздравления! Само да вметна, че изразът е нападението е най -добрата защита🙂
-
Хареса ми.
-
Красив разказ, чрез който авторът, както и в другите си творби насочва вниманието към важни екзистенциални въпроси, които ежедневието предпочита да отбягва. Поздравления!
-
Размислите за кучето хващат за гърлото, ако четящият е човек!
Поздравления! -
Последното изречение казва всичко! Интересен разказ.
-
Е, иди ми да завия, като куче към луната...
Поздравявам те.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
