Кучешки живот
То бе легнало на нагорещените мраморни плочки на площада. Бездомното куче събираше последните слънчеви лъчи на отиващото си лято. Хората минаваха край него. Забързани, всеки със своите проблеми, не му обръщаха внимание. Кучето дори не ги поглеждаше, а само си помръдваше ухото в такт с отшумяващите крачки на минувачите. Не се обиждаше дори от това, че наричаха живота ми кучешки.Не можеше да говори, но бе достатъчно умно, за да знае, че би могло да бъде пример за хората. Не се вълнуваше от парите. Не беше алчно. Не го интересуваха злобните намерения на някой към друг, който успяваше. Не мислеше за политика. Не се заяждаше с никого. Изпитваше тъга само, когато нямаше на кого да дарява с вярност. Можеше да живее както с един залък, така и с богата трапеза. Спеше на улицата. А може би е било домашен любимец, взет от родителите за децата им. И след като им е омръзнало, да са го изхвърлили навън. А в семейството да е виждало как се отчуждават хората един от друг. Как не си говорят и мълчанието им е гонило топлината в семейното огнище.
Когато някой ядосан човек минеше край него, можеше да ритне бездомното куче. Да изкара гнева си на беззащитното създание. Понеже е много по-ниско от хората и ходи на четири крака, се смята, че няма ум и се отминава с пренебрежение. А всъщност, то бе над нещата. Само една чиста душа можеше да види човека отстрани. Да разбере дали е добър или лош. Дали е влюбен или злобата се криеше в сърцето му. И дори ритнато, кучето можеше да завърти бързо опашка, за да разкара обидата и отново да обикне хората.
Във времето, в което живеем, един от начините да оцеляваме е да мразим. И кучето, също като хората, недоволно от мизерния си живот, понякога показва зъби. Ръмжи. Защото самозащитата е най-доброто нападение. Но за разлика от нас, когато този който го дразни отмине, песът подвива опашка и спокойно затваря очи, унесен от кучешките си мечти.
Избираше си места, от които можеше да наблюдава всичко. Изглеждаше, че спи, но всъщност наблюдаваше, как хората изпускаха миговете, които им бяха подарени. Забързани към работа или към домовете си, те всъщност не виждаха, колко са малки, а толкова скъпи нещата, за които си струваше да се живее. Гледаше пълните им чанти и се чудеше, дали всичко това можеше да бъде изядено? Поглеждаше тялото си и се усмихваше и си казваше, че изглежда много по-добре, от иначе облечените в скъпи дрехи хора.
То бе легнало на изстиващите мраморни плочки на площада. Бе събрало последните слънчеви лъчи на отиващото си лято. Хората минаваха край него. Не го поглеждаха дори.
Бездомното куче се бе убедило, че всъщност човекът живееше кучешки живот.
Явор Перфанов
18.09.2019 г.
Г.Оряховица
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Явор Перфанов Все права защищены
Страхотен разказ!
