Кучешки живот

Стар съм. Едва влача краката си, дори мускулите на опашката ме болят.

Много съм гладен. Не съм ял от няколко дни. В момента вървя към една кофа, от която се носи сладката миризма на мухлясали огризки хляб, пилешки кокали и обелки от картофи...

Мама беше с големи кафяви очи и дълга козина. Баща си не го познавам. Знам от мама, че е бил силен и красив бездомен пес с басов лай. Мама се влюбила в гласа му и красивата осанка.

Така съм се появил аз, моите братя и сестри. Всички ги разпиля животът – кой в квартал „Слатина“, кой в „Люлин“…Не се виждаме често.

• Миличък, ела при мама да те научи на някои много важни неща за живота. Вече си голямо момче и след някое време трябва да се разделим. – Ще трябва да поемеш по своя път.

Погледнах я учудено и с лека досада. – Не може ли да си поиграя още с кученцето Роко?

В погледа на мама долових гняв и в гласа й усетих дрезгави нотки, които скоро щяха да изригнат в яростен лай.

Житейските уроци продължиха месеци. Всеки ден ми казваше полезни неща, които в годините щяха да ми помогнат да оцелявам. Тя ми говореше, че когато съм гладен, трябва енергично да въртя опашката си и да гледам хората в очите с благ поглед. Казваше ми още никога да не си показвам зъбите, защото някои хора може да ме сритат. Е, понякога не спазвах правилата, за което отнасях някой-друг ритник…

Тогава се питах: „Как да не му се озъбя на този човек, когато го усещам, че е противен като характер, гаден, подъл, мизерник, алчен…Обича да се подиграва с хората! Арогантен е! Насилник е! Как тогава, отново питам, да не му се озъбя? Дори искам да го захапя за прасеца и да му откъсна част от него!“ Доброто ми възпитание и благодушния ми характер не ми позволява.

Един ден, докато обикалях кофите за боклук, излезе една жена, която носеше в плик печено пиле. Тръгна към кофата, за да го хвърли в нея, но аз предвидливо застанах пред нея: погледнах я с влажния си кафяв поглед, после размахах енергично опашката си /пуста да остане – как ми боли!/; седнах на двата си крака и …казах: „Моля те, дай ми това пиле!“ Разбира се, че от муцуната ми излезе „Бау, бау!“, но то беше дружелюбно и звънливо. Жената явно разбра какво й казах и изсипа пилето до кофата. Добричката тя! Дори разрита боклуците около кофата, за да ми сложи пилето на чисто място.

Такова ядене падна! Кучешката ми душа и корем се преизпълниха с блаженство. Е, пилето беше започнало да хваща мухъл, но хората знаят, че това не е проблем за нас – кучетата. След като се нахраних, ми се доспа. Избрах си кварталната градина, но по-далече от пътеката, по която минаваха хората. Не исках някой да ме срита по дупето! Има и такива хора – когато ме видят да спя, нищо не им правя, а те ме ритат. Питам се защо ли го правят…Отговарям си, че и хората са като кучетата – има и добри, има и лоши…Всякакви.

Присъни ми се нещо толкова вълнуващо…Прекрасен сън…

“Вървя по улицата…Млад съм. Красавец съм. Имам хубава стойка и гръмогласен лай…Мога да тичам много бързо. Зъбите са ми бели и здрави. До една кофа виждам една млада кучка…Рижава на цвят. Тъничка и деликатна…Миличката, сигурно трудно си намира ядене! Тя ме поглежда какъв съм красавец…В очите й виждам огън…Сигурно това е любов от първи поглед? Аз я гледам замаян. Харесвам я на мига! Приближавам се до нея и казвам:

- Хей, маце! Как си?

Тя ме поглежда с укор в очите и казва:

- Хей, приятелю! Ти май се подиграваш с мене, а? Какво маце съм ти? Не ме ли виждаш, че съм кучка? При това млада и готина! Да нямаш нужда от очила?

Чувствам се леко притеснен. Направих голяма глупост! Хората казват на момичетата, на младите - „Маце!“, ама ние не сме хора. Та тя се обижда и тръгва да си ходи…Спирам я. Казвам й:

- Извинявай, кучко! Извинявай! Моя е грешката, но хората обиждат жените си, като им казват „Кучко!“ Затова не исках да те обидя! Прости ми!

Тя се доближава до мене…Маха радостно с опашка…Допираме си муцуните…Ставаме гаджета…Създаваме семейство…Ражда ни се здраво и силно потомство…Ставаме баба и дядо…Имаме много внучета, но много от тях са се изнесли по други квартали…Някои /миличките!/ са прегазени от коли, други – убити от лоши хора, с камъни…Живот! Има от всичко – радост, болка, тъга, смърт…Знам, че някои от моите внучета са в приют. Сигурно живеят царски там! Всеки ден ядат пилешки пържоли от бут, а в събота и неделя – свинско филе. Дай, Боже да е така! Поне те да си поживеят, миличките!...Изведнъж в съня ми се доближават няколко хлапета…Мисля си, че ще ми дадат да ям салам, но …“

Събудих се със силни болки в гърба от ритници. Отворих сънените си очи и видях пет момчета, които ме ритаха по гърба. Скочих с всички сили, доколкото мога – кокалите ми са стари и болни и…побягнах! Не се озъбих на никого! Какъв смисъл има? Не мога да нанасям поправки в човешката природа! Само за едно ми е мъка! Сълзите ми напираха в очите. Питах се и не можех да намеря отговор. Защо хората са станали толкова лоши? Защо човещината е избягала от тях. Защо?

Едва ходя по улицата. Всички кости ме болят. Боли ме повече душата! Ние кучетата…сякаш сме по-добри от хората! А те защо са станали такива злобни? Защо, Боже?

До кофа виждам една стара кучка. Едва влачи краката си от слабост. Рижава е на цвят! Странно – прилича на онази прекрасна млада кучка от съня ми! Дали е било само сън? Дали съм я срещал? Не е ли това дежавю?