1

 

Полицаят Джо Гарфийлд не вярваше в духове. Той бе едър и червендалест (племенницата му Огъста го наричаше мил шишко), обичаше бира, живи плетове и териери, и бе ненадминат в състезанията по мятане на стрелички. И въпреки това, когато прекрачи прага на шивашкото ателие „Мис Попи” му се стори, че вижда привидение.

Помещението бе светло, но всъщност изглеждаше вехто и пропито с някаква печал. Няколко манекена, увенчани със старомодни шапки сякаш надничаха пред прозорците. В ъгъла проскърцваше люлеещ се стол, заметнат със сиво-синкав шал на ресни. На голямата работна маса се разливаха вълни от платове, вече загубили първоначалната си свежест, парчета дантела, карфици с разноцветни главички и сребърни напръстници. Наоколо сякаш се стелеше фин прах, мъгла от спомени, догадки и съмнения. И в средата на всичко това седеше една млада жена, която напомни на Гарфийлд за безплътните призраци от романите, които четеше като юноша. Тя бе облечена в черно – някаква дълга рокля, обвиваща стройната ѝ фигура, светлокафявата ѝ коса бе вдигната на кок, а над ушите сплетена на плитки в някакъв абсурден стил от викторианската ера, лицето ѝ бе слабо и скулесто, с много бледа кожа, а очите – лешникови, с особена, леко извита форма. Тя бродираше, забеляза Джо, бледорозови рози, използвайки гергеф, и изглеждаше не от това време, не от този свят – сякаш навън не бе април 1942-а, ами някоя далечна, но съвсем неопределена година, като във приказките.

Като излезе с усилие от моментното си вцепенение, униформеният произнесе отсечено:

-          Добър ден, мис! Полицай Гарфийлд на вашите услуги.

Момичето вдигна поглед и го огледа с проницателните си светли ириси, след което изрече:

-          Надявах се, че сте по-възрастен.

Пламнал от това неочаквано начало на разговора, полицаят не отговори, че възрастта няма значение, ако под униформата се крие смело сърце, а доста глуповато изтърси:

-          Защо?

-          Защото ако бяхте от старата генерация, може би щяхте да познавате леля ми, а аз смятам, че престъплението е свързано с личността ѝ.

-          А какво именно престъпление е било извършено? – попита Джо Гарфийлд, който се чувстваше все по-неловко в присъствието на тази не съвсем обикновена лейди-призрак.

-          Открадната е една кукла – заяви тя.

-          Кукла? – промълви полицаят. В ума му се мярна съмнението, че момичето не е с всичкия си. – Каква кукла?

-          Куклата на шивачката. – каза тя. Затова ви повиках.

 

2

 

За минута-две се възцари тишина. Полицаят, отзовал се на подадения по телефона сигнал (нещо съвсем необичайно за селцето Найтинтгел Вали), си мислеше, че на това мистериозно, потънало в прах и забрава ателие му отива някое по-драматично престъпление – може би шивачка, просната върху работната маса със забити в гърба ножици. Той леко потрепери. Ето, че атмосферата вече започваше да му въздейства. Ставаше дума за най-тривиална кражба, но той бе длъжен да разследва. Извади малкото си тефтерче и нареди:

-          Разкажете ми всичко.

Младата жена кимна доволно. Лицето ѝ, помисли си Гарфийлд, всъщност не е красиво, но е привлекателно и доста умно.

-          Казвам се Ема Томпсън и доскоро живеех в Лондон. Разполагах с малка рента, оставена от родителите ми и не се налагаше да работя. Леля ми – Джейн Финли, държеше това ателие. Тя, както знаете, почина от пневмония и ми го остави в наследство. Пристигнах в селцето едва преди седмица. Наложи се да уредя погребението, да подредя вещите ѝ, леля изрично бе пожелала дрехите ѝ да се раздадат на бедните. През повечето време стоях в жилищните помещения на горния етаж. Тази сутрин слязох да разгледам ателието. Аз самата умея да шия доста добре и имам идеи за „Мис Попи“. Прегледах всичко много внимателно. На люлеещия се стол – тя кимна към ъгъла – стоеше куклата, която помня от дете. Възрастни жени от селото ми казаха, че когато открили Джейн мъртва, тя я държала в ръце… Към обяд отидох в църквата – имах уговорка с викария относно надписа върху паметната плоча, а когато се върнах след около час забелязах, че куклата я няма.

-          Оставихте ли отключено? – попита полицаят.

-          Разбира се, кой заключва вратите на село – поусмихна се Ема.

-          Може би куклата е взета от някое дете – предположи Джо.

-          О! Та тя беше на повече от трийсет години. Стара кукла, облечена не по модата, кое дете ще се интересува от това. При всичките съвременни играчки… – възпротиви се тя и полицаят не можеше да не се съгласи, че има право.

-          Точно затова мисля, продължи Ема – че може би е означавала нещо за някой. Леля ми я е държала в ръцете си преди да почине, пазеше я дълги години, и навярно е свързана с живота ѝ повече, отколкото някога съм си мислела.

Джо Гарфийлд замислено затвори бележника си и издърпа силно крайчеца на ухото си – смешен навик, от който не успяваше да се отърве.

-          Как изглеждаше тази кукла? – попита най-сетне.

Противно на очакванията си, бе привлечен от случая. Случай!? По-скоро миниатюрна загадка, зад което може би се криеше съвсем банално обяснение.

-          Ами, имаше порцеланово лице и руси къдрици. Носеше тъмносиня шапка със закачена на нея имитация на диамант – нещо като брошка, нали разбирате. Бе облечена със синьо палтенце от кадифе, което се закопчаваше с две изключително красиви перлени копчета. Под палтенцето имаше бежова рокличка. И естествено бе обута в черни кожени ботушки. Леля Джейн лично бе шила тоалета ѝ и никога не ни даваше да си играем с нея. Помня, че куклата стоеше на витрината. Имаше си име – Джун.

Полицаят Гарфийлд слушаше всичко това, примигвайки смешно с очи. Накрая прочисти гърлото си и завъртя няколко драскулки в тефтерчето си – но личеше, че го прави по-скоро от учтивост.

-          А сега – помоли той – ми разкажете и за леля си.

От съседното помещение се чу пронизително изсвирване на чайник.

-          Искате ли чай? – попита бързо Ема. – Историята не е от кратките.

Гарфийлд прие и тя бързо и сръчно разля горещата напитка в две изненадващо елегантни чаши от бледосин порцелан.

-          Леля Джейн – започна Ема Томпсън, държейки чая между бледите си пръсти – е най-голямата от три сестри. След нея е била Лидия, а после – моята майка Агнес. Баща им бил частен учител, а майката починала много млада. Джейн умеела да шие доста добре и от край време имала намерение да отвори шивашко ателие. Сигурно защото била творческа, неспокойна натура. Рисувала, свирела чудесно на пиано, обичала да скита по полето, да мечтае и да плете венци от макове и метличини. Лидия била по-лекомислена – обожавала танците, забавленията, флиртовете с момчета. Единственото, за което мислела, било как и кога ще се омъжи. Майка ми се родила десет години след Джейн и девет – след Лидия. Баба ми починала при раждането и тъй като дядо ми се почувствал неспособен да се справи с бебе – го поверил на своя родственица в Лондон. В къщата останали само Джейн и Лидия. Изглеждали близки, макар и не силно привързани една към друга. И тогава, както обикновено се случва, се появил един мъж. Местният земевладелец и собственик на имението Найтингел Хол. Казвал се Хенри Бел. Но вие… - Ема се поколеба – може би сте чували за скандала.

В съзнанието на полицай Гарфийлд проблесна спомен – баба му, а и други жени от селото коментират новината на деня – малката мис Лидия става господарка на имение! Занапред ще ѝ казват лейди Лидия! Сър Хенри Бел, току що погребал и двамата си родители, отпразнувал независимостта си, като се оженил за дъщеря на прост учител. При това я отвлякъл, като в поемите!

-          Лейди Лидия Бел – каза той. Не можеше да повярва колко лесно се бе върнал спомена.

Но Ема поклати лекичко глава и той усети, че реалността отново се размива.

-          Истината е - каза тя, - че Хенри Бел се влюбил в Джейн, голямата сестра. Тя скитала на воля из полята, където той излизал да поязди – така се срещнали за първи път.

-          Ако някой срещне някой в цъфналата ръж… - изрецитира полицаят. Не беше голям почитател на поезията, но точно тази поема на Бърнс знаеше почти наизуст – така го беше пленила с простотата си. Ема откликна с лека усмивка, после продължи.

-          Любовта им била абсолютно невъзможна – до момента, в който родителите на Хенри загинали при нещастен случай с двуколката си. От този момент нататък той бил свободен да прави каквото си иска. Поискал ръката на Джейн. Само че дядо сметнал, че не сме от чергата на рода Бел, че когато пламенната страст на Хенри премине, той ще съжалява, че е взел бедна жена и в крайна сметка ще я направи нещастна. Земевладелецът получил отказ да се ожени за леля ми. Ето защо решил да я отвлече. Планът бил прост. Всеки ден по едно и също време избраницата му се разхождала в полето. В уречен час щели да я настигнат няколко конници – приятели на Хенри, да я „похитят“ и отведат право в църквата. Подобни сватби били изключително модерни по това време – усмихна се Ема. – Лидия работела в имението като камериерка и писмото с плана за женитбата било изпратено чрез нея. Малката сестра видяла своя шанс и във въпросния ден направила всичко, за да остане Джейн вкъщи. Самата Лидия отишла на уреченото място, облечена в една от типичните за сестра си бели памучни рокли, и – това е било изключителна предвидливост от нейна страна – взела чадър. По този начин целяла да прикрие лицето си, и издайническите червеникави коси – съвсем различен нюанс от този на Джейн. Забелязали ли сте колко си приличат две жени под чадърите си? Поне отдалеч е невъзможно да ги различиш. Наемниците на Хенри познавали Джейн бегло – когато съзрели на уреченото място фигура в бяло, просто я грабнали според уговорката и след броени минути вече била в църквата. Прислужницата, макар и изненадана от самоличността на булката, ѝ наметнала плътния младоженчески воал, свещеникът произнесъл словото и още същия ден Хенри се оказал съпруг на жена, която не искал. Лидия Финли станала Лидия Бел. Дали си е давала сметка, че разбива живота на сестра си? Мисля, че пет пари не давала за нея. Никога вече не стъпила в селцето. Хенри не развалил венчавката – скандалът щял да стане наистина грандиозен. Оттук насетне заживял с Лидия като до голяма степен погребал всичките си младежки мечти. Отдал се на проучване историята на рода си, и рядко посрещал гости. Той все още е жив, докато Лидия е мъртва – починала наскоро при падане от кон. Това, разбира се, ви е известно.

Джо Гарфийлд слушаше историята с интерес, дори забрави да пие чая си и светлосинята чаша пареше ръцете му. Една част от него упорито се съпротивляваше да повярва в казаното. Невъзможни любови, тайни венчавки, сестри, които разменят местата си – струваше му се твърде мелодраматично и как беше думата… старовремско. Но тук всичко е старовремско, помисли си с известна изненада той. И ателието с избелелите платове и потъмнялото сребро на напръстниците, и чашите от костен порцелан с цвят на незабравки, и тази бледа, призрачна мис Томпсън.

-          Ако предположим, че куклата е взета от някой, който е имал специална причина да го стори – не просто, за да си поиграе с нея или от злонамереност, то най-вероятно става дума за човек, който е посещавал леля ви в последните седмици, а може би дни от живота ѝ – заразсъждава бавно Гарфийлд. Защото ателието не се заключва и играчката е могла да бъде открадната по всяко време. Но това се случва сега. Значи този някой е открил какво е значението на куклата сравнително наскоро – и просто е изчакал удобен момент да я задигне.

За свое удоволствие полицаят забеляза, че в очите на Ема проблесна нещо като възхита, което първоначално му се стори като задоволство, сякаш е завършил нейна мисъл.

-          Това е лесно, каза тя. Говорих с Дейзи Пийт – жената, която идвала да помага в домакинството два пъти седмично. Останах с впечатлението, че е била предана на Джейн, нещо като неин душеприказчик. В последно време леля ми водила доста уединен начин на живот. От Рождество насам, поне така твърди Дейзи, имала гости само два пъти. Първия път дошли сестрите Марл, те живеят в съседство и проявявали интерес да купят къщичката, заедно с ателието. А втория път – няма да повярвате. Дошъл самият Хенри Бел със сина си Хенри-младши. В селото се говорело за това, но не и с някогашното вълнение, защото сега се касаело не за среща между двама влюбени, а между двама старци. Не е толкова пикантно, нали разбирате? И все пак двамата Бел дошли, постояли около четвърт час, след което се сбогували и си отишли.

Ема остави чашата си на масата, и кръстоса замислено ръце пред нея. На челото ѝ се появи миниатюрна бръчица.

-          Ще ми се да знам - промълви тя - какво са си казали.

-          Е, тогава - каза полицай Гарфийлд като остави чашата и се изправи, - не ми остава нищо друго, освен да попитам за това сър Бел. Той се поспря на прага – А вие виждала ли сте го, мис Томпсън? Искам да кажа, че все пак ви е роднина. Богатият чичо, точно като в романите.

-          Не би трябвало аз да искам да видя него, а той да иска да види мен - отговори Ема с известно достойнство. При това имението не може да се сравнява с това ателие, що се отнася до възможности за пълна промяна. Искам да е съживено, но в същото време… как да кажа… замръзнало във времето. Не знам дали ме разбирате.

-          Опитвам се – отвърна искрено Джо. – После добави: - Мислите ли, че ще бъдете щастлива тук?

-          Вижте – Ема посочи слънчевите лъчи, които нахлуваха през прозореца, а в тях се въртяха и танцуваха миниатюрни прашинки, като пръснали се във въздуха глухарчета. – Това е щастието.

 

3

 

На следващата сутрин Джо Гарфийлд изчетка униформата си особено старателно, като за посещение в имението Найтингел Хол. Но по пътя реши да мине най-напред през сестрите Марл, от които се надяваше да научи още подробности за лелята на Ема. Той пламнало си помисли, че вече не мисли за покойната като за Джейн Финли, а като за „лелята на Ема“. Какво ти става, помисли си, та тя дори не е хубава. Но те кара непрекъснато да я гледаш, отговори му един вътрешен глас. Това бе поредният парадокс, чието обяснение му се изплъзваше. Почука на портата на сестрите Марл и една доста неугледна прислужница го въведе в изумително грозна дневна с твърде много бледолилав крепон и ловни миниатюри.

-          Полицай Гарфийлд, каква неочаквана изненада - каза Гладис Марл, ставайки от креслото до прозореца. Думата „изненада“ бе произнесена с леко отвращение, в смисъл на: “Какво търси полицай в дневната ми?“ Сестра й Фани Марл – безлична, твърде ниска женица, чиято мисия в живота бе да служи като ехо на властната господарка на дома, настани Джо сред същинско море от възглавнички, не спирайки да възклицава.

-          Дошъл съм за да поговорим за бедната мис Финли - заяви той сковано, защото не се чувстваше на мястото си сред подобен декор. – В дома ѝ е била извършена кражба (на това място сестрите ахнаха), а както разбирам, вие сте били изключително близки с нея и бихте могли да ми окажете неоценима помощ в разследването.

-          Надявам се, не мислите, че имаме нещо общо с това – Гладис прикова сивите си очи в полицая и дори ситно накъдрената ѝ прошарена коса щръкна заплашително. Сетне попита напрегнато:

-          И какво всъщност е било откраднато?

Джо Гарфийлд очакваше този въпрос и въпреки всичко все още чувстваше известна неловкост, когато се наложи да отговори:

-          Ами… една кукла.

-          Кукла? – повтори надменно Гладис, а Фани изписка „Кукла – защо кукла?“. Гарфийлд с неудобство си помисли, че бе реагирал що-годе по същия начин.

-          Играчка, изобразяваща малко момиченце – надуто заяви той. Независимо от всичко тя е била ценна за покойната шивачка, поради което се налага да проведа разследване и да възстановя… – той порови в речника си – … да възстановя щетата.

-          Разбира се, съгласи се Гладис. Но се опасявам, полицай Гарфийлд, че ние наистина нямаме представа кой може да е откраднал някаква си там играчка.  

-          Въпреки че бе хубава кукла - каза внезапно Фани – помня спретнатото ѝ синьо костюмче и тези красиви, изящни копчета, ботушките, а пък личицето ѝ бе просто трогателно.

Гладис Марл неодобрително се намръщи, а по-малката сестра прекъсна словесния поток и втренчи глупав поглед в униформения.

-          Все пак не съм изненадана, че куклата може да е представлявала някаква ценност за Джейн, подхвана господарката на дома. – Имаше я от дълги години, според мен я пазеше от чиста сантименталност. Беше и дала дори име, представяте ли си – Джун. Бедната Джейн, водеше нещастен живот. Какво красиво момиче бе навремето, с тъмноруси коси и напета фигура. Баща й, старият Хъмфри, обичаше да казва – „Ако някое от момичетата ми се издигне, това ще бъде само Джейн“. А вижте какво стана.  До края на живота си вадеше очите с иглата, а и беше много самотна. И двете й сестри починаха, като с едната дори не си приказваше приживе.

-          Говорите за лейди Бел, нали? – попита Джо, благодарен за подадената му сламка.

-          Ах, Лидия, Лидия – поклати глава Гладис, но в очите ѝ се четеше злобничкото удовлетворение на старата клюкарка.

-          Тъжна история – въздъхна Фани.

-          И още как, но мис Финли се държа изключително благородно. Постъпваш като истинска дама, Джейн, казвах ѝ аз. Никакви сълзи, никакви упреци – просто се затвори в себе си, престана да се гизди и да се среща с хора, и шиеше от сутрин до вечер.

Джо Гарфийлд реши, че това описание не отговаря на представата му за “истинска дама”, но се опита да осмисли живота на шивачката за първи път, откакто научи за злополучното предателство. Отнет ѝ е не само пътят към богатството, но и първата ѝ голяма любов. Спонтанното, сияещо момиче, скитащо в цъфналата ръж изчезва, на негово място се появява сивата мишчица, мъничката шивачка, работеща неуморно за прехраната си.

-          Ами Хенри Бел - каза той - правил ли е опити да се срещне с нея след… след това?

-          Джейн никога не би го позволила! – прогърмя Гладис.

-          Никога - съгласи се бързо Фани. – Въпреки че знаете ли, подочухме, че е бил при нея малко преди тя да умре. Сякаш… сякаш е искал да получи опрощение!

-          Глупости – скастри я по-голямата сестра. – Просто е искал да я запознае с Хенри младши, все пак е неин племенник и прочие. Докато Лидия бе жива, това нямаше как да се случи. На нашата лейди кракът й не стъпваше в бащиния дом, не че можеше да го стори след това, което причини на сестра си. Стоеше си в имението и си живееше добре, не ще и дума. Приеми, коктейли, всенародни празници – ами че участваше и в църковното, и в училищното настоятелство, и в какви ли не комитети, търчеше насам-натам накипрена по последна мода и командваща всичко живо. Казват, че Хенри я оставял да прави каквото си знае, и по цял ден стоял в библиотеката, заровил нос в книгите.

-          Пише история на рода си – поясни Фани.

-          Пише я  от цяла вечност, отсече Гладис. - Ако питате мен, просто си е търсил повод да стои далеч от Лидия.    

-          Едва ли е стоял далеч от нея непрекъснато, забеляза полицаят по собствения си недодялан начин. – Все пак са имали син.

-          Хенри Бел-младши е копие на майка си – заяви старшата Марл. - Хитър и потаен младеж. Не че не се държи добре с местните жители, даже напротив. Колкото пъти ни види с Фани, все ще свали шапка. Но очите му са студени като на риба.

-          Хлъзгав – промълви Фани, стискайки някаква дантелена кърпичка си в ръце.

Полицаят Гарфийлд не се трогна от това описание на младия земевладелец, просто защото знаеше, като всички в селото, че се е отдал на политиката и е бъдещ член на парламента. Едно от изискванията да станеш такъв, мислеше си Джо, е да бъдеш хлъзгав и с рибешки очи.

-          Кажете ми, дами, смени темата той – вярно ли е, че сте се канели да купувате имота на мис Финли?

Сестрите си хвърлиха бърз, съзаклятнически поглед.

-          И защо не, ако смея да попитам – Гладис развълнувано надигна впечатляващия си бюст. - Къщата бе твърде голяма за Джейн. И ателието ѝ бе съвсем замряло, бедничката, не приемаше поръчки напоследък.

-          Искахме да я отървем от бремето да се грижи за такава голяма къща. Но тя отказа, дори не пожела да ни разведе из стаите. Естествено, още тогава е знаела, че ще я остави на племенницата си, това странно момиче – промърмори Фани.

-          Твърдо сме решени да водим преговори и с нея, подчерта Гладис. – Ема е все още е млада, макар и попрезряла, и мястото ѝ не е в глухата провинция. Можем да ѝ предложим добра цена.

-          Много, много пари, пропя Фани.

Достатъчно увлечен по мис Томпсън, за да се почувства в правото си да пледира за нейното оставане в селото, Джо Гарфийлд заяви, че тя е с твърдото намерение да продължи бизнеса на леля си и всякакви увещания за продажба на къщата са напълно безмислени. Сестрите изслушаха тази тирада с тъжно клатене на глави.

-          Едно ще кажа, бедната Джейн не случи на роднини, злокобно изрече Гладис Марл. – Първо Лидия, после младия Хенри, а сега и това момиче. От онзи юнски ден преди четиридесет години животът ѝ тръгна надолу и съм сигурна, че така и няма да намери покой.

Джо Гарфийлд зададе още няколко безцелни въпроса, след което с облекчение напусна мястото си сред люляковия крепон. Докато вървеше по пътя към имението Найтинтел Хол, си превърташе разговора със сестрите Марл.

В тази история, реши той, има твърде много сестри. За съжаление през по-голямата част от пътя тази мисъл, донякъде повлияна от сладникавата атмосфера в семейство Марл, доминираше над останалите.

После се сети, че желанието за покупка на шивашкото ателие е доста странно. „Много, много пари“, това предлагаха сестрите Марл за една недобре поддържана къща. Джо се запита защо. След това, внезапно, една друга фраза изплува в ума му. От този юнски ден преди четиридесет години… Юни. Джун. Сега бе повече от сигурен, че куклата е свързана с Хенри Бел.

 

4

 

Наближавайки масивната сграда на Найтингел Хол, полицаят Гарфийлд си позволи да се полюбува на гледката, която представляваха полетата, покрити с диви цветя. Той забави крачка, защото се давеше в мириса им. Беше му едновременно приятно и носталгично. В тези поля си бе играл преди доста години. Момчетата, с които ловяха скакалци, за да засичат времето – имаше някакъв псевдонаучен способ да определиш колко е часа, ако  преброиш колко пъти насекомото ще потърка крачетата си, и момичетата, които бе целувал в удобното прикритие на високите бурени, сега бяха възрастни и изцяло лишени от свежата си непринуденост (това естествено не се отнасяше за самия него). Годините летяха. Та нали тук Джейн и Хенри Бел се бяха срещнали за първи път. В главата на Джо отново изплуваха познатите стихчета:

Ако някой срещне някой в цъфналата ръж…

И после:

… то нима ще знае всякой де, кога веднъж

някого целувал някой в цъфналата ръж?

Едва пред портите на Найтингел Хол полицаят се отърси от света на Робърт Бърнс, за да пристъпи в света на фамилия Бел. Отвори му иконом, който изглеждаше точно така, както се очакваше – сивокос и достолепен.

-          Сър Бел е в градината – информира го той. – През този сезон предпочита да закусва на открито.

Не се наложи Гарфийлд да чака дълго. Хенри Бел го прие без следа от изненада, потрес или любопитство. Беше съвсем спокоен, незаинтересован може би, от присъствието на полицай за първи път от десетилетия в родното си имение.

-          Кафе, полицай Гарфийлд? – попита той. И едва когато напитката бе сервирана, се облегна назад и каза просто:

-          Слушам ви.

-          Идвам по повод кражба в ателието на покойната Джейн Финли – каза Джо, като наблюдаваше дали името ще произведе някакъв ефект върху стария Хенри. Нищо такова не се случи. – Задигната е само някаква стара кукла, но сам разбирате, че съм длъжен да разследвам случая.

-          Разбирам. – каза Хенри Бел. – По какъв начин мога да съм полезен?

-          Вие сте посетели наскоро мис Финли. Мога ли знам с каква цел? – каза Джо, съзнавайки, колко абсурдно звучеше въпросът му.

Мъжът се поразмърда. За миг на полицая му се стори, че е готов да разкаже всичко, най-чистосърдечно. После безразличното, учтиво изражение се появи отново.

-          Боя се, че не мога да ви отговоря. Посетих Джейн по личен, болезнен за семейството ми въпрос. Мога единствено да ви уверя, че нито тогавашната ми визита, нито аз самият имаме нещо общо с кражбата на куклата, която явно е била доста ценна за мис Финли.

Джо не удържа на изкушението и изрече на един дъх:

-          Вие самият също сте бил ценен за нея.

„Глупак, глупак“, упрекна се наум. – „Защо ти трябваше да забиваш ножа в раната?“

-          Това бе много отдавна. – Гласът на Хенри, макар и приглушен, имаше хубава дикция. В тона му не личеше никакво вълнение. Джо се вгледа в очите му, и с учудване забеляза, че не може да определи цвета им. Можеха да са и сини, и зелени, и пъстри. Сега бяха просто сивкави. Сякаш ги е изплакал, помисли си полицаят.

-          Съжалявам за смъртта на Джейн. Имам желание да поднеса съболезнованията си на племенницата ѝ, която е и моя роднина. Това ще стане в скоро време. Джейн Финли бе достойна за уважение жена – думите звучаха съвсем тривиално, произнесени безстрастно, точно както се очакваше да бъдат формулирани.

-          Ема прилича на нея в доста отношения, позволи си да подметне полицаят. – Тя е…

-          … боец, довърши Хенри.

Джо Гарфийлд отново замълча, сепнат. Този старец със стройната си фигура, бяла, пооредяла  коса и сивкави очи, със сухите си ръце и безкръвните устни, му напомняше непрекъснато за един термин на мореплавателите. Мъртво вълнение. Спокойни води, под които се вихрят пагубни водовъртежи.

-          А, ето го синът ми – произнесе Хенри Бел. Към масата приближаваха двама мъже – трийсетинагодишен рус мъж с малки мустаци, и доста грозновато шкембесто човече с очила, които непрекъснато се изхлузваха от доста тънкия му, остър нос.

-          Позволете да ви представя Хенри Бел-младши и секретарят ми Остин Джоунс – каза старият джентълмен. – С мистър Джоунс пишем историята на рода Бел.

-          Приятно ми е – изрече хладно младият наследник на имението Найтингел Хол. Секретарят изцвърча някакво приветствие с малко женствения си глас.

-          Полицай Гарфийлд разследва кражба на кукла от шивашкото ателие на мис Финли. Ние и тримата посетихме дома ѝ заедно, тъй че може да задавате въпросите си към всеки един от нас, продължи старият Бел.

Гарфийлд се поусмихна, защото на единствения си въпрос – защо бяхте там, не съумя да получи отговор. Все пак се обърна и към новодошлите мъже:

-          Обърнали ли сте внимание, при посещението с в шивашкото ателие, на една малка кукла с шапка, палто и ботуши?

Старият Бел поклати глава, Младият Бел сви вежди в недоумение, но секретарят тутакси отговори:

-          Ами, аз я забелязах – беше на люлеещия се стол и ми направи впечатление, че се отделя почетно място за такава вехтория – той сви презрително устни.

-          Значи не ви се стори ценна?

-          Ценна? Беше най-обикновена играчка, и то доста демодирана. Малките момиченца от моето детство ми имаха подобни кукли, доколкото помня ги решеха и преобличаха, но за днешните деца едва ли представлява интерес.

-          Разбирам, че изпълнявате дълга си, полицай Гарфийлд – намеси се наследникът на Бел – но не мислите ли, че преекспонирате тази кражба? Някаква си стара шивачка е останала без куклата си, и какво от това. Жената и без друго е покойница.

-          Отнасяй се с уважение към мъртвите, Хенри – каза старецът. Лицето му бе все тъй безизразно.

-          Правя го, папа. Ние самите сме в траур. Майка ми, лейди Лидия, почина преди по-малко от година. Загина при нещастен случай… падна от коня си – обясни Хенри.

-           Мис Финли спомена ли куклата по някакъв повод? – продължи да дълбае без особена надежда полицаят.

-          Изобщо не е ставало въпрос за кукли. Проведохме личен и бих казал, крайно неприятен разговор.

-          Хенри!

-          Извинявай, папа. – младият мъж сведе очи, въпреки че лицето му бе пламнало.

Какво става тук – хлъзгавият Хенри съвсем не е студенокръвен като риба, помисли си полицаят.

-          Ако нямате повече въпроси, полицай Гарфийлд – ви моля да ни извините – каза старецът. Със секретаря ми имаме работа по книгата.

-          Разбира се, разбира се. Няма да ви преча – полицаят тромаво се изправи. – Семейната ви история сигурно е интересна. Принадлежите към знатен род.

-          Искате ли – внезапно каза Хенри младши – да ви покажа картинната галерия? Естествено, ако татко няма нищо против.

Старецът даде разрешението си с махване на ръка, и като се сбогува учтиво с него и очилатият секретар, Джо Гарфийлд бе завлечен в сумрачен, хладен салон с един куп потрети по стените.  

-          Това е родоначалникът на фамилията Бел, първият Хенри – каза наследникът, махвайки с ръка към избеляло от времето огромно платно. – Говори се, че направил услуга на самата кралица Елизабет, и тя му подарила един куп скъпоценности. Вижте, до него е жена му Хелън, не е особено привлекателна, нали?

Полицаят Гарфийлд, който не обичаше семейни потрети, още повече такива с давност няколко века, предпочете да издаде неопределен звук.

-          А тук са следващите поред господарки на имението – Мери, Даная и Ейдриън Бел, с най-официалните си тоалети и перлените обеци, предавани от поколение на поколение.  – Кажете ми, смени внезапно темата Хенри Бел – какво е мнението ви за Ема Томпсън?

Джо със сигурност не бе очаквал този въпрос и се запита основателно дали е овладял лекото трепване при споменаването на изкусителното привидение.

-          Тя е приятна млада дама, отговори възможно най-сдържано той.

-          Разбирам – промълви наследникът. – Когото и да попитам, ми казва, че е приятна, очарователна, пълна с идеи. Аз бих казал, че е късметлийка.

-          Защо смятате така? – попита полицаят.

-          О… просто заради родството с Бел. Макар че е далечна издънка.

-          Тя всъщност е ваша първа братовчедка, нали? – натърти Гарфийлд.

-          Майка ми не поддържаше отношения с тази част на фамилията – отговори студено Хенри. - Лейди Лидия нямаше високо мнение за сестрите си, особено за шивачката. Ето, това е тя.

Джо Гарфийлд с интерес се вгледа в портрета, нарисуван с маслени бои от модерен  навремето си живописец. Лидия Бел бе слаба и имаше скулесто лице, подобно на Ема, но очите ѝ бяха лишени от топлина, в контраст с огненочервената, буйна коса, виеща се като лъвска грива около лицето ѝ. От главата до петите бе покрита с черно кадифе и изумруди. Зелените камъни сякаш отразяваха блясъка на котешките ѝ ириси. Беше красива, но с хладна красота, точно като сина си. Джо се усмихна вътрешно на проницателността на сестрите Марл.

-          Ако говорим за късмет, майка ви е имала такъв – превърнала се е в лейди Бел и виждам, че титлата ѝ отива - отбеляза полицаят.  

Хладното изражение на Хенри буквално за секунда се замени с чиста злоба.

-          Майка ми беше нещастна жена – изрече той. Пренебрегвана, нетолерирана от съпруга си, обект на злостни клюки в селото. Някои и сега си позволяват да твърдят, че заела мястото на сестра си Джейн.

-          Не е ли вярно? – каза Джо.

-          Разбира се, че не. Но едно е истина – баща ми никога не се е интересувал от нея, не е показвал и частица уважение – и в дъното на всичко това стои така наречената ми леля Джейн. Смятам, че е намирала начин да манипулира татко и да пречи по всякакъв начин на щастието на сестра си.

-          Може би сте прекалено краен – понечи да възрази Гарфийлд.

-          Краен, аз? Баща ми е човек, лишен от чувства, полицай. Всеки път, когато погледнех майка си, си мислех за нещата, които не ѝ каза, бижутата, които не ѝ подари, пътешествията, на които не я заведе, и грешките, които не ѝ прости. В селото се говори все още, а и вие, вярвам сте чували, че Лидия се е омъжила за баща ми с измама. Аз пък твърдя, че тя го обичаше, и то толкова силно, че дори бебето, което се родило преди мен, е искала да кръсти Джун – в чест на тайната им юнска венчавка. Той обаче не го позволил и в крайна сметка момиченцето, което скоро след това починало от менингит, било погребано като Джорджина. Но какво правя… споделям семейни тайни пред непознат, та било то полицай. Моля да ми простите. Напоследък в семейството ми се случиха доста катаклизми. Явно не съм на себе си – маската на сдържания, трезвомислещ млад политик отново зае мястото си. Той показа на Джо още няколко напълно безинтересни картини, след което го изпрати до входната врата и стисна ръката му с думите:

-          Разчитам на вашата дискретност. Приятен ден, полицай Гарфийлд.

И Джо, мърморейки някакви обещания, напусна Найтингел хол с вид на човек, който, както се изразяваше младата му племенница Огъста, е шашардисан. Значи Лидия, мислеше той, е имала дете, което искала да нарече Джун. Ами куклата на шивачката – тя не изобразява ли едно малко, невинно дете с руси къдрици, същите като на брат му Хенри? Знаела ли е Джейн някаква тайна за преждевременната кончина на малката наследница на Бел? За нея ли е мислела, когато е шиела дрешките на куклата, когато я е държала, умираща, в ръцете си?

Тайните ставаха твърде много, твърде дълбоки. „Посетих Джейн по личен и болезнен за семейството въпрос. Не мога да ви кажа какъв е. Тайна е“.

Покойниците също бяха много. Двете сестри, и малката Джорджина-Джун. Имаше ли нещо подозрително в смъртта им? На пръв поглед не. Лидия бе умряла при падане от кон, Джейн – от пневмония, а детето от менингит.

Чакай малко, не разследваш убийство. Разследваш кражба. Кражбата на куклата Джун.

Джо се прибра вкъщи напълно объркан.

Същата нощ сънува странни, хаотични сънища. Двамата с Ема тичаха през полета с цъфнала ръж, тя го държеше за ръката и буквално влачеше след себе си, устните ѝ мълвяха „Малката Джун“, после изведнъж се наведе и почна да рови в пръстта – оттам извади чифт блестящи ножици и му ги подаде, сключи пръстите му около тях. Той я питаше – за какво са ми, Ема, а тя – не разбираш ли, за да отрежеш истината с тях“. Събуди се с мисълта, че е пропуснал нещо важно.

 

5

 

По време на закуската – препечени филийки, обилно залети с конфитюр от малини, Гарфийлд получи телефонно обаждане от Ема. Чуваше я едва-едва, защото малкият Хъмфри, първородният син на племенницата му Огъста, се забавляваше, като с все сила дрънкаше лъжицата в обърнатото с дъното нагоре канче мляко.

„Как върви разследването?“, бе попитала Ема, и той, пренебрегвайки напълно задължителната за полицаите конфиденциалност, ѝ обеща, че ще ѝ разкаже всичко при първа възможност. През това време си мислеше дали косата ѝ е сплетена над ушите, и колко би ѝ отивал друг цвят, вместо черното – например булчинско бяло. В такъв случай, бе казала призрачната лейди, заповядайте в 5 на черешов пай, впрочем съм поканила и Дейзи Пийт, домашната помощница на леля. Обичате ли череши? Луд съм по тях, отговори Джо, който предпочиташе вишни.

Работният му ден, който бе твърде спокоен – полицаите в селца като Найтингел Вали нямат много работа – се изниза бавно, и в интерес на истината Гарфийлд прекара по-голямата част от него пред огледалото, мислейки си, че описанието на Огъста „мил шишо“ е като карфица в балона на любовните му копнежи. На път към мис Томпсън се отби в сладкарница „Белият паун“, където изненадващо се натъкна на женствения Остин Джоунс.

-          Добър ден, полицай – изрече с обичайния си писклив глас секретарят на Бел. – Все още ли сте по следите на куклата? – и макар че не добави ха-ха, бе повече от ясно, че му се иска да го стори.

Джо сдържано обясни, че работи по случая, и на свой ред се осведоми как върви написването на семейната история в компанията на Хенри Бел. Джоунс придоби сериозен вид.

-          Горкият човек, след толкова несгоди в живота намира утеха във фамилните легенди. Битки на страната на кралица Бес, семейни реликви и красиви жени – всичко това са пълни измишльотини, но старецът се преструва, че го вярва. Предполагам, че това го крепи.

-          Как, нима няма и грам истина?

-          Шегувате ли се, полицай, семейство Бел са най-обикновени земевладелци, перчещи се с титлите си. Отгоре на всичко са и стиснати, така че дните ми като секретар на стария са преброени. Получих предложение за работа в Лондон и се местя в края на седмицата.

-          Няма ли да ви липсва Найтингел Вали? – попита, леко засегнат, Джо Гарфийлд, за когото селцето бе проектирано по модел на Рая.

-          О, не. Нищо не ме свързва с тази дупка. Столицата ме зове.

-          Е, господин Джоунс – включи се в разговора собственичката на “Белият паун“ мис Гилкрист – не е точно тъй, корените ви са оттук и с разни известни персони като стария доктор Фин, сестрите Марл, а и собственика на кръчмата “Корона и жаба“ мистър Пат сте нещо като роднини.

-          Далечни роднини, не го забравяйте, мис Гилкрист – малко кисело заяви Остин Джоунс. - Аз самият съм получил образование в Лондон и закваската ми е оттам. Едва ли ми подхожда да общувам цял живот с разни съдържатели на кръчми и изкуфели стари моми. 

И като стисна решително пакета със захаросани бадеми, Остин Джоунс кимна на Гарфийлд и излезе на обляната от слънце улица. Бих искал ти да си крадецът, помисли си полицаят, все още непреглътнал обидите към Найтингел Вали. Но за съжаление не можеше да си представи секретарят на Бел да краде играчки. Да подправи чек или да обере сейф – да, но не и да си прави труда за розовобуза кукла, потънала в прах. Така че Джо купи, силно изчервявайки се, пакет целувки, и забърза към къщата на Ема. Откри я да закача бледозелени пердета на големи маргарити в почистеното и освежено шивашко ателие. Роклята ѝ този път бе в много светъл оттенък на сивото, с дантела около врата и изглеждаше по-старинна от всякога. Полицаят с вълнение забеляза, че плитките над ушите са разпуснати в една по-лека прическа, макар и все така увенчана с кок.

-          Здравейте – поздрави мис Томпсън и добави делово: – Хванете този край на плата и повдигнете. Обожавам маргаритки, а вие?

Разговорите с тази жена, помисли си Джо, винаги започват по някакъв странен начин.

-          Може би съм подранил – каза той, подминавайки въпроса за маргаритките.

-          Не сте, просто мис Пийт закъснява. Разкажете ми всичко.

И той ѝ разказа, докато окачаха пердетата, опитваха целувките и отрязваха от пая.

-          Струва ми се, че хем знам отговора, хем не го знам – завърши той.

-          И аз изпитвам същото – призна Ема.

Тя помълча за миг-два, сетне рече:

-          Адвокатът ми Роджърс се обади днес. Каза, че Хенри Бел-младши бил при него и се интересувал какво точно ми е завещала леля Джейн. Роджърс го отпратил, разбира се, с обяснението, че всичко е строго конфиденциално.

-          Но какво е очаквал да чуе Хенри-младши?

-          Не знам. Наследих от леля къщата, “ведно с движимото имущество“.

-          А в това имущество – каза Джо – може да има нещо, изобличаващо рода Бел. Ако куклата Джун е свързана с момиченцето Джун – ако е ключ към преждевременната ѝ смърт, това обяснява задигането ѝ.

-          Според мен сте на грешен път. Аз мисля, че…

На вратата се почука. Ема скочи на крака и след малко се върна с жена на средна възраст с изпито лице, клюноподобен нос и буйна рижа коса, вдигната над тила.

-          Здравейте, мис Пийт – поздрави Джо. Домашната помощница от край време му бе симпатична поради особеното си лице и приликата с разсеяна и не особено злонамерена вещица. Тя отговори на поздрава му с немелодичния си остър глас, след което седна на едно кресло и се зае да балансира с чашата чай и чинийката черешов пай.

-          Сама ли направихте тази вкусотия, Ема – похвали я Дейзи Пийт. – Горката ви леля, мир на праха ѝ, не умееше да готви.

-          Но бе превъзходна шивачка – каза младата жена. Имам мъгляви спомени от детството си – аз и още няколко момиченца играем на улицата, а тя отваря прозореца и ни хвърля отгоре разноцветни парцалчета, за да шием дрешки на куклите си. Тогава този прозорец ми се струваше висок, като в някаква кула. А сега виждам, че всеки минувач може да надникне през него.

-          Уви, къщата на леля ви е доста малка, каквото и да разправят някои – поклати глава Дейзи. Шест часа седмично ми стигаха да разтребя навсякъде, че и да сготвя. – Боя се, че милата Джейн не беше богата. Можеше да си живее като кралица, но съдбата не пожела – и с тези утешителни думи тя си взе още едно парче пай.

-          Не се притеснявайте да говорите за случилото се с Хенри Бел – усмихна се Ема.

-          Още повече – допълни Гарфийлд, че Джейн и Хенри са се помирили наскоро преди старата дама да почине.

-          Помирили – о, не бих се изразила така – отсече червенокосата прислужница. – Аз бях тук, знаете, когато семейство Бел дойдоха. Готвех в кухничката, която е точно до ателието и ъъъ, нали разбирате, чух неволно част от разговора им.

-          Точно затова ви поканих днес, мис Пийт – изплю камъчето Ема. – Знаете, нали, че полицай Гарфийлд разследва кражбата на куклата Джун и смята, че може би има връзка с Хенри Бел. Когато ви споменахте по телефона, че сте били тук същия ден, реших, че може да сте му от полза.

-          Така. Така… – облегна се назад домашната помощница. Не изглеждаше изненадана от настояването на Ема. Напротив, сякаш очакваше този миг. – Искам да сте наясно, полицай, че правя това заради Джейн, която бе мила и добра душа. Не подслушвах с цел да клюкарствам. Бях… просто любопитна, нали разбирате. Четиридесет години селото живее с тази любовна история. Исках да знам какво ще си кажат.

-          Какво чухте, мис Пийт? – попита напрегнато Джо Гарфийлд.

-          Много малко. Хенри бе със секретаря и сина си, които мълчаха през цялото време. Джейн пък, във вълнението си едва продумваше. Чух я да казва – „Радвам се да те видя, Хенри“, точно както се очакваше от нея. После той ѝ рече нещо като – „Сега ти си богатата, а аз беднякът, Джейн“. Продължи да ѝ говори нещо, след което чух ясно следното: „Върни ми това, което ти дадох. Трябва да мисля за сина си“. И понеже тя мълчеше, Бел я заувещава – „Ще подпишем договор, че ти преотстъпвам половината от Найтингел Хол. Водя секретаря си, за да ни бъде свидетел. Документът е изготвен и остава само да положим подписи“.

-          Какво каза леля ми? – попита Ема.

-          Тя каза много тихо – „Дай ми време, Хенри. Искам да помисля“. И тогава той отвърна – „Разбира се, скъпа Джейн. Знам колко е трудно за теб, но повярвай ми, че и моето сърце кърви“. Стана и скоро тримата си тръгнаха. Почаках малко и влязох при леля ви, Ема, като я сварих дълбоко замислена. Заговорих я, а дори не ме чу. Шепнеше си нещо като – “да престана да бъда неговата жена“  а после… „и всичко това – за сина на Лидия“… Сепна се и ми се извини, но ми беше неудобно да я питам каквото и да е. Тръгнах си, а след няколко дни тя се разболя и почина. По време на болестта ѝ не се отделях от нея – полагах грижи доколкото бе възможно. Знаете, Ема, че бях тази, която я намери мъртва – е, заедно с млекаря и съседката ѝ мисис Филипс – седеше на онзи стол с куклата в ръце и спокойно лице, сякаш бе взела решение.

-          Върни ми това, което ти дадох. Какво е трябвало да върне на Хенри? – попита Ема, но нито Дейзи, нито Джо можеха да ѝ отговорят.

Същата вечер Джо Гарфийлд направи всичко възможно да се отърси от историята с куклата. Под „всичко възможно“ разбираше игра на колички със синчето на Огъста, Хъмфри, в която лъскавата пожарна преследваше цистерната с мляко под масата в кухнята. В един момент червеното камионче се блъсна в стената и раздроби на съставните си части. Хъмфри ревна.

-          Не плачи, миличък, ще го оправя – каза забързано Джо. Той се опитваше да намести изхвръкналата броня на камиончето, мърморейки „защо е толкова сложно… всичките тези чаркове… и копчета… може направо да се влудиш“. Изведнъж замръзна с бронята в ръце.

Знаеше с абсолютна сигурност защо е открадната куклата Джун.

Но кой? Кой?

Малкият Хъмфри продължаваше да надува гайдата. Майка му Огъста го грабна на ръце и започна да го утешава, не изпускайки от поглед полицай Гарфийлд – седнал на пода, с ококорени сини очи и разрошена във всички посоки коса, говорещ нещо под носа си. В един момент изражението му се смени с блажена усмивка. Той се обърна към племенницата си и каза – „Реших случая. И да знаеш, Огъста, привидения няма!“.

 

6

 

-          Ключовата дума е, разбира се, „копчета“ – каза полицай Джо Гарфийлд.

Ема Томпсън седеше срещу него в шивашкото ателие, с все тъй недовършения гоблен на розови рози в скута си.

- Разбирате ли – продължи Гарфийлд – когато ми описахте как изглежда куклата Джун, дори не съм обърнал внимание на цвета на палтенцето ѝ или вида на копчетата. Мъжете просто не се интересуват от тези неща, както и от разни там цветчета! – малко по-строго изрече той. – Но явно подсъзнателно съм запомнил нещо необичайно. Копчетата на палтото на Джун бяха перлени. Перлени? Перли? Къде съм чувал за перли? Ах, да. Хенри Бел-младши ми показваше потрети на предците си. Всички жени в рода носеха перлени обеци, предавани от поколение на поколение. Малко преди това Хенри ми бе споменал, че самата Елизабет Първа е подарила „скъпоценности“ на първия Бел. Възможно ли е перлите, предавани в рода да са подарък от кралица Бес?

Да. Беше напълно възможно. Обеците фигурираха на старинни потрети, оцелели през вековете. Но когато Хенри Бел-младши ми показа платното, на което е изобразена неговата майка, лейди Лидия, забелязах, че тя носи изумруди. Наследникът на Бел говореше с горчивина за баща си, за това колко несправедливо се отнасял с жена си. Неговите думи бяха – „Всеки път, когато го погледна, си мисля за нещата, които не ѝ каза, бижутата, които не ѝ подари“… Старият Бел е нарушил традицията всяка господарка на Найтингел хол да носи обеците от Елизабет. Той не е подарил семейната реликва на Лидия. Защо? Защото тя се е омъжила за него чрез измама, разбила е живота му. В сърцето си Хенри Бел е признавал за своя жена единственото момиче, което е обичал – Джейн. Ето защо е сметнал, че на нея по право се полагат перлените обеци. Хенри Бел-младши вярваше, че баща му се е срещал с Джейн. Да, срещнал се е с нея най-малко веднъж, за да ѝ подари обеците. С тях местната шивачка е можела да промени живота си – да стане богата. Но естествено не е пожелала да се раздели с най-ценната собственост на Хенри, с най-чистия символ за неговата любов. Обеците били популярни. Възможно е някой друг да се добере до тайната им. Къде да ги скрие? Куклата, която от чиста сантименталност нарекла Джун – в чест на фаталния юни, и дълго време красяла витрината на шивашкото ателие, ѝ поднесла идеята. Скъпоценните обеци били пришити за палтенцето като перлени копчета. Поне двама души определиха копчетата като „изящни“, „много красиви“, но никой не бе обърнал внимание, че това е така, защото са истински перли. Освен това, по този начин са били винаги пред очите на Джейн. Тя не се разделя с тях дори в смъртта си. Но някой вече е разкрил тайната на куклата Джун. Някой от скорошните посетители на шивачката.

Джейн умира неочаквано и този човек съзира своя шанс. В дните след погребението се вмъква в къщата и задига куклата. Кой е той? Вариантите бяха следните:

 

Сестрите Гладис и Фани Марл

Хенри Бел-старши

Остин Джоунс

Хенри Бел-младши

 

Домашната помощница Дейзи Пийт изключих, защото е имала възможност да задигне обеците, докато е обгрижвала болната Джейн. Приех, че това, което тя ми разказа за срещата между бившите влюбени, е истина.

Посещението на Хенри Бел, синът му и секретарят му в шивашкото ателие е истинско събитие. След 40 години раздяла господарят на Найтингел хол се среща със старата си любов Джейн и изрича многозначителни думи – „Сега ти си богата, а аз бедняк“. В началото си мислех, че се е изразил метафорично. Но направих необходимите справки и се оказа, че семейство Бел са разорени. Старият не се е вълнувал от семейното имение, водел е изолиран живот. Лидия е пръскала пари, а младият Бел е финансирал с щедра ръка собствените си политически кампании. Имало реална опасност фамилията да остане на улицата, губейки не само земите, но и покрива над главата си. Вече знаем какво е имал предвид Хенри, когато е казал на Джейн – „Върни ми това, което ти дадох“. И в замяна обещал половината имот на бедната шивачка. Направих проучване и установих, че обеците на Елизабет днес струват повече от имението Найтингел хол. Продадени на търг, те биха изплатили дълговете на разорената фамилия. Джейн моли за време „да помисли“. Но буквално след дни е мъртва, като причината за смъртта ѝ е пневмония.

Тя не е напускала дома си, особено докато е била болна. Край нея почти непрекъснато стояла домашната помощница Дейзи Пийт. Рискът да се извърши кражба бил голям. Но смъртта на Джейн слага край на този проблем. Почти незабавно в къщата е проникнато и куклата с безценните обеци – открадната.

Сестрите Марл? Те са били съседки и приятелки с Джейн, посещавали са я често и са можели да се сдобият с куклата по всяко време. А пък след смъртта ѝ нищо не пречеше да постигнат целта си с измама. Например да ви помолят да им дадете Джун за спомен от „бедничката мис Финли“. Не е била нужно да извършват кражбата по този потаен начин, когато ателието е оставено без надзор. Отхвърлих ги като възможни извършители.

Старият Бел? Прекалено съсипан и безволев е, а и все още притежава класата и изтънчеността на рода си, за да ограби, и то не кой да е, а любимата си жена, па макар и мъртва.

Оставаха Хенри-младши и Остин Джоунс. И двамата са алчни и безскрупулни.

И тук отговорът блесна с кристална яснота.

Остин Джоунс призна, че е видял куклата, но направи всичко възможно да ме убеди, че тя е непотребна вехтория, демодирана, грозна вещ, която и пет пари не струва.

По-късно, при една случайна среща с него положи доста усилия, за да изкара цялата семейна история на Бел фалшификация, градски легенди. „Битките на страната на кралица Бес“ и „семейните реликви“ ми бяха представени като празни приказки, фантасмагории на един старец, който по този начин намирал утеха за нараненото си сърце.

И още едно парче от пъзела се оказа родството на Остин със сестрите Марл. Той се изрази доста грубо за тях, а и вярвам, че наистина им е сърдит.

Ето какво си мисля, че е станало.

В началото Остин Джоунс наистина е мислел, че историята на рода Бел е легенда. Със сигурност е имал трезво обяснение за липсващите перлени обеци от портрета на Лидия. Но после нещо се е случило. Старият Бел се разорил и измислил план – да си върне бижутата от Джейн. Навярно е споделил за това със сина си, а Остин е подочул едно-друго. С изненада разбрал, че обеците са автентични и наистина струват много, много пари.

Секретарят е подхвърлил на сестрите Марл, които са негови близки роднини, че шивачката разполага с ценни бижута. Идеята била те двете, под претекст, че искат да купят къщата, да имат възможност да я огледат и дори претършуват. Джейн им отказала продажбата, естествено, но самите преговори им дали поводи за чести гостувания в дома на мис Финли. Смятам, че в един момент сестрите Марл решили да играят за себе си, а не за Остин, което ужасно го е подразнило. Сега търсачите на съкровището били повече и се налагало той самият да вземе преднина.

Проблемът бил, че не знаел къде да търси обеците. И тогава, при посещението си в шивашкото ателие заедно със семейство Бел, той просто ги видял – нямало как да сбърка, та нали пишел семейната история, описанието им било запечатано в паметта му като на фотографска лента – освен това ги е виждал и в семейната галерия. Колко ли е бил стъписан, че безценното имане краси синьото кадифено палтенце на една стара кукла? Двамата Бел били прекалено развълнувани – старият от срещата си с Джейн, а младият от унижението да проси пари от презряната си леля, но Остин Джоунс не изпускал нищо от поглед.

Джейн се разболяла и починала, и секретарят трябвало да действа час по-скоро.

Поради роднинството с Марл присъствието му около къщата на Джейн, която е в съседство на тяхната, нямало да направи впечатление никому. Той ви издебнал, Ема, и задигнал куклата – за това се изискват буквално една-две минути време.

Аз самият загубих няколко дни в лутане, вярвайки, че куклата е символ, преклонение пред един призрак – починалата Джун, дъщеричката на Лидия, правех какви ли не предположения за смъртта на сестрите, но нямаше нито дух на дете, нито мистериозни убийства. Всичко опираше до пари. През това време Остин подготвяше заминаването си за Лондон – сам ми се похвали. И ако не бе строшената количка на малкия Хъмфри и безбройните копчета (ах, тези копчета), ключалки и какви ли не свързващи елементи, с които изобилстват днешните играчки, със сигурност щях да го изпусна. Но веднъж разбрал истината, се обадих на стария Бел и отидох в имението Найтингел Хол с подкрепление – по-многочислено, отколкото бе необходимо в този случай. Остин Джоунс е арестуван, а куклата Джун… се завърна в дома.

 

7

 

Полицай Гарфийлд подаде на Ема малкото момиче с порцеланово лице и руси букли, със синьо палтенце и най-красивият чифт перлени обеци на света. Мис Томпсън попи с очи  мекия им седефен блясък. После каза:

-          Ще ги дам на Хенри Бел.

Джо Гарфийлд я погледна с нежност.

-          Ема, каза той, с парите от продажбата им вие може да станете много, много богата жена.

-          Перлите са на леля Джейн – възрази мис Томпсън. – А тя щеше да ги даде на Хенри. Той е безволев, безинциативен и без всякакво въображение – никога не си е представял какво би станало, ако зареже Лидия, ако избяга с Джейн, ако се разбунтува срещу някакво си село, ако въстане срещу някакъв си свят. Но въпреки всичко това, тя го е обичала.

-          И щеше да му даде перлите, дори знаейки, че той ги иска заради сина на Лидия.

-          „Да престана да бъда негова жена“… „И всичко това заради сина на Лидия“… Да, точно това е имала предвид. Обеците са били символ, че пред Бога тя е жената на Хенри. А по ирония те се превърнали в спасение за наследника на законната съпруга – сестра ѝ. Но мисля, че дори ако сър Бел ѝ ги беше поискал, за да ги хвърли в морето, тя щеше да му ги даде.

-          Това е истинска любов – каза Гарфийлд, внезапно пребледнявайки.

-          Аз не искам любов с тайни целувки в цъфналата ръж или където и да е – заяви Ема. Искам явна, спокойна, уютна любов, която да мирише на прясно кафе и сладкиши, а не на незабравки.

Полицай Джо Гарфийлд се изправи (вече не мислеше, че е дебел, червендалест или твърде тромав) и изрече, борейки се с вълнението си:

-          В такъв случай, мис Томпсън, утре ще дойда да поискам ръката ви. Искам да спазя ритуала. Искам ви цялата. С плитките. И с роклите в този ужасен старомоден стил. И с очите, и със скулите, и с бистрия ви ум. Ще дойда – но не с перли. Смятам да ви набера маргаритки.