-   Аз, за т’ва село толкоз съм направил, няма да ми скачате насреща! На моята нива ще дойде попът и край! – сбърчи рунтави вежди чорбаджи Станко, взе със замах  кожуха си от стола и с трясък излезе от стаята.

-    Той една жена не може да опази, взел да рипа срещу всички!

  Тих и злобен присмех се разнесе из стаята, зад изхвърчалия набързо чорбаджи, но всички се страхуваха от него и не смееха в негово присъствие  да кажат каквото и да било. Макар и много да им се искаше на съселяните му да го поставят на място, като му кажат някои неща в лицето за жена му, ала се бояха. Имаше власт и пари чорбаджи Станко. Дърпаше конците и на попа, и на кмета, и на местния стражар. Не един в това село си беше патил от  неговия опърничав и отмъстителен характер. Че и лихвар го раздаваше и то от най-лошите. Единствен той можеше да даде на закъсалите бедни селяни пари, но срещу висока лихва и който не успееше в уречения срок да се издължи, се прощаваше дори и с кирливата си риза от гърба. Беше си лют по рождение и тая негова лютост се засилваше от клюките за жена му Мара, дето се носеха като песен в селото, от уста на уста. Бяха пламнали като епидемия, а той не знаеше за първи път в живота си как да се справи с възникналата ситуация. Не беше свикнал така. От малък живееше в патриархална атмосфера, където майка му безропотно се подчиняваше на баща му и не смееше да вдигне главата си, камо ли да възрази. Баща му и него възпитаваше строго.  От него чорбаджи Станко  беше усвоил усета към парите и мерака към заграбване на чуждите ниви, но понякога се появяваше една мекота в характера, подобно на  майка си, която баща му мачкаше всеки път с огромно озлобление. Но не успя напълно да я смаже и тя се проявяваше винаги, щом Станко застанеше срещу жена си Мара и затова сега му беше трудно да ù възрази. Хубава беше тя и той я обичаше. Как ли не му говориха, когато тръгна да се жени за нея, баща му го заплаши, че ще го лиши от наследство, но така и не успя. Получи задух и умря, не дочака позора на сина си. Всичко тръгна от майката на Мара. Някога, много отдавна, тя си беше спечелила лоша слава. Викаха ù кукувицата. Бяха я зарязали в един богат селски дом, ей така, без нищо. Там се смилиха над нея и я оставиха да им слугува. Не знаеше що е дом, майчина ласка, огнище. Отрасна без любов, непривикнала към семейния уют. Така роди и Мара. Заряза я в дома на една бездетна двойка от селото и се загуби из тъжния свят. Никой не знаеше кой е бащата на Мара. Бездетната двойка се зарадва, оставиха я и ù дадоха  всичко, на което бяха способни. Но, орисия. Мара не можеше да обича. Чувстваше се празна и неспособна да изпита каквито и да било чувства . Всички в селото я сочеха с пръст и я наричаха злобно дъщерята на кукувицата. Дразнеше ги с хубостта си и с това, че не отвръщаше на подмятанията им. А на тях им беше скучно и си търсеха жертва. Когато чорбаджи Станко я поиска, тя се съгласи, единствено защото родителите ù я заплашиха, че ще я изгонят, а тя нямаше къде да иде, нямаше си никого. Че как се изпуска такава възможност. Най-заможният човек в селото да я иска, въпреки лошата ù слава, а тя да се дърпа. Замлъкнаха селяните, но само докато разбраха, че Мара се среща тайно със селския измекяр Стоил. Той поне нямаше родители, които да му дуднат, кръгъл сирак си беше, откак се помнеше. Припечелваше по нещо, щом го викнеха да поработи на нечия нива. Едва свързваше двата края. С Мара обаче ги свърза общата им съдба, общата болка и общата отчужденост от хората. Измъчените им души се привличаха взаимно и се разбираха в мълчанието си. Очите им бяха като бездънни ями, не познаващи дори сълзите. Безизразни и празни. Вперени в тавана и търсещи нищото, от което произлизаха и двамата.

   Гледаше Господ творенията си отгоре и реши да сложи край на тия безпътни чеда. За какво да се мъчат повече. Те не бяха с никого и при никого. Дори вече не ги болеше от празнотата. Тя ги беше погълнала...

   Щом Мара усети напиращия у нея живот, тя реши да сложи край на новото кукувиче, дето напираше отвътре, неподозиращо за студения и неприветлив за тях свят. Защо му е да се ражда?! За да бъде отгледано от чужди?! Защото тя не го искаше. Със сигурност... Стана рано на сутринта, изми се, сплете буйните си лъскави коси, сложи новите си дрехи, скъпите бижута, нямащи никаква стойност в нейните очи и излезе. С бързи, но решителни стъпки тръгна към нивите, дето имаше един отдалечен и дълбок кладенец. Без изобщо да трепне, Мара се покатери, застана на ръба и скочи. Глухата студенина я погълна с разтворени и многообещаващи обятия,  без много шум. Една гостоприемна майка прибра своето чедо, за да го утеши.