/„Вълко на война“ – народопсихологията в един разказ/
Що ми хрумна този разказ? И то баш след 1 април и преди 4 април? А е стар, има го в събраните съчинения на големия писател. И не би трябвало да е свързан с днешния ден.
Не се изучава в училище. Навремето – защото героят се проявяваше в победоносната Сръбско-българска война. Сега – сега се чудят как „да изчистят“ Вазовите и всякакви патриотични творби от учебниците, та този разказ ще им се опре…
А разказът е напълно актуален – както всичко, сътворено от Вазов, Ботев, Алеко, Елин Пелин, Йовков, Дебелянов, Смирненски, Яворов, Вапцаров… Дори разказите на руснака Г.П.Стаматов, отразил народопсихологията ни реалистично и неумолимо.
„Вълко на война“…
Историята на един български младеж. Резервист в мирно време, внезапно станал нужен на държавата и още по-внезапно оказал се зает – трябва да пасе воловете и оре, няма време да защитава родината.
И, разбира се, с цялата селяшка хитрост на опитен тарикат се скрива на тавана. Където никой няма да го намери.
Пък то не го и търсят там – щото и другите са тарикати, имат подобно мислене.
Само че Вълко забелязва тръгналите на война резервисти – с пушките, в униформите… Абе, по-различни от съселяните му.
„Красно нещо било войната! На глупавия Вълка се разигра сърцето... Той се огледа: цял опрашен, облепен със слама и с паяжини…“
И се юрва да заеме място в красивите мъжествени редици на същите като него селяци, обаче… Абе, войници! Мъже! Юначество и хубост!
Следва описание на кървавите битки, а при Цариброд… „Един Вълко не преставаше да стреля; той един от всичките отговаряше най-редовно неприятелю, та и затова към негова страна идат повечето куршуми. Това го ядосваше много; той не беше закусил от вчера заран залък хляб: от непрестанната стрелба хляб не можеше да дойде до окопа; червата му се бърчеха като наранена змия и той псуваше със зъбите си и пак пушкаше. Но "глад град превзима": Вълко стана прав и затършува по торбите на другарите си, дано намери барем залък. Той не даваше ухо на писъка на куршумите, които сега заваляха повече. "Долу лягай, подпоручик!"-викат му всички, настръхнали от Вълковото безумие. Но Вълко мълчешком навожда се, изправя се и изрежда всичките торби; най-после напипа един плесенясал сухар и както стоеше прав, го заглозга напук на сърбите. Един куршум писна край устата му и отнесе далеко сухаря.
Това беше една погрешка на сърбите: те разсърдиха страшно Вълка. За да ги накаже, той замаха ръце нагоре и завика, колкото му глас държеше: „Урра! урра! урра!“…
Е, натам е ясно: „И наистина сърбите бягаха нататък, като заключаваха по "урата", че българите ги атакуват.
След двайсет минути българската войска завземаше високите сръбски позиции, без да пукне пушка.“
Те това е Вълко – типичният българин.Герой в юнашки дрехи, предпазливо-страхлив в несигурни моменти, а посегне ли някой към хляба му…
Спокойно! След събота всичко ще си е по старому.
Куршумът още не е долетял, парчето плесенясал хляб е още гризкано от Вълко…
© Георги Коновски Все права защищены