Кутийка спомени

Пътувах до Петрич с малката дъщеричка. Беше горещо във влака, въпреки отворените прозорци. Дългият път изтощаваше, а спирането по незнайни  причини на незначителни спирки или направо в полето ме караха да се замисля дали следващия път да не предпочета скъпите автобуси.

 До Кресна водата бе изпита, лакомствата изядени,  а оставаше  час. Детето губеше търпение и  започна да нервничи. Книжките за оцветяване бяха изрисувани, а приказката за малкото слонче прочетена няколко пъти.

Погледнах уморено през прозореца. Бяхме спрели на мъничка гара и няколко възрастни хора се качваха с  торби, пълни със зеленчуци. Вероятно да занесат на децата в града. Направи ми впечатление белокоса жена, облечена в тъмна рокля, но с плетена красива якичка на една игла. Имаше нещо  тъжно и аристократично в нея.

Потеглихме с протяжено скърцане и след малко възрастната жена се показа в коридора на вагона. Детето ми скачаше по седалките, но това явно не смути пътничката. Надникна усмихнато и поиска позволение да влезе. Мия захапа пръстче и я огледа с интерес, особено голямата торба, от която се показваха като детски бузки розово-червени праскови.

Само след пет минути обаче  започна отново да капризничи и  проплаква, че иска вода, знаейки прекрасно, че няма.

- Нося в чантата праскови, много са сочни, обели ú една да си разкваси устата - предложи ми тя.

Очите на Мия светнаха и тя се приближи любопитно към непознатата. Имах още мокри кърпички в чантата, щяхме да спасим положението. Изваждайки сочния  ароматен плод, жената, без да иска, изпусна дръжката и на пода се отърколиха няколко прасковки и мъничка прозрачна кутийка с пъстри копчета – различни по големина, форма и цвят.

Тя я взе нежно и я погали с ръка, докато аз белех сладкия плод. Вниманието на детето като магнит бе привлечено от интересната вещ. Укротена като с магическа пръчка, малката приседна и впери любопитен поглед в кутийката. Плодът капеше през детските пръстчета, но жената усмихнато отвори капачето без да се притеснява.

-  Искаш ли да ти разкажа историята на това копче? - белокосата жена погледна усмихната детето с очакване.

Мия  кимна и се намести по-близо. Погледнах я притеснено, малката можеше да накапе роклята или  бялата плетена якичка. Тя сякаш ме разбра и погали дъщеря ми по лепкавата бузка.

-   Всичко се изпира, чедо, само  петна от спомени и мъка не могат.

Окуражена, Мия протегна другата ръка и извади кристално синьо копче във формата на звездичка. В детската длан изглеждаше като око.

-  Откъснах го от  ризката на сина ми, когато беше на  пет. Тогава се научи да кара колело и беше много горд. Сега е в Испания, има строителна фирма. Обажда се понякога, праща по някой лев – погали го и го прибра нежно.

- А това - момиченцето  се протегна  и извади розово кръгло  седефено копченце, с четири дупчици.

Жената се усмихна и го потърка с мекото на дланта.

-  Когато внучката замина на  море за първи път,  го остави да не  ми е мъчно за нея и да знам, че ще се върне жива и здрава. Сега е  студентка в Париж, учи моден дизайн.

Мия вече бе взела друго копче, по-голямо, триъгълно, светлосиво на цвят. Вдигна го пред себе си и погледна през него като през телескоп. Въпросително се обърна към белокосата дама и зачака.

-  Това  е чешко - поясни тъжно жената. – Мъжът ми бе на екскурзия в Прага и ги донесе, да му оплета жилетка същия цвят. Когато го погребахме, откъснах копчето от жилетката, да  го намеря по него в другия свят.

 Детето само постави  светлосивото триъгълниче в  ръката на възрастната жена. Тя прибра  копчето в кутийката бавно и замълча.

- Искаш ли  да ти дам копче от моята рокля - попита  тайнствено Мия и погледна със светнали очи старицата.

Жената се усмихна и щипна малката по нослето. Прасковата беше изядена,  оставаше  половин час до Петрич. Детето се обърна към мен за разрешение и аз кимнах.  То погледна шарените копчета на пъстрата си рокличка и посочи жълтото, с очички и носле като дете.

-  Това ти подарявам,  да се усмихваш, като го гледаш.

Непознатата погали по косата малката  и я целуна по челото. Сложи копчето в кутийката и я прибра отново при прасковите.

- А другите копчета? - попита нетърпеливо Мия.

- Някой друг път – отговори непознатата с тиха тъга - ако се видим някъде. – Сега трябва да слизам.

Наближавахме Сандански и тя се приготви.

-  Здраве и късмет - пожелах ú традиционно и  ú подадох чантата с плодове.

-  Да го даде  Господ на внучето, че много е болно – каза повече на себе си тя и забърза към изхода.

Гледахме с Мия как се отдалечава. Бялата ù коса потрепваше от лекия ветрец. Вървеше и леко накуцваше с левия крак, а бялата  ú якичка потрепваше в такт  с полюшването на чантата. До последната спирка оставаха само двайсет минути.

-  Мамо - погледна ме с бадемови очи Мия – ще ми дадеш ли  копче за моята кутийка за спомени?

-  Разбира се - усмихнах се и я прегърнах, а усетих как в душата ми загорча от болка.

      Бях пропуснала  да събера в пъстра мозайка най-щастливите сладки моменти в живота си с копчета от дрехите на обичани същества, които вече ги няма, а сега можех да  докосвам чрез тях.

Но Мия щеше да го направи...