Кутийка спомени
Пътувах до Петрич с малката дъщеричка. Беше горещо във влака, въпреки отворените прозорци. Дългият път изтощаваше, а спирането по незнайни причини на незначителни спирки или направо в полето ме караха да се замисля дали следващия път да не предпочета скъпите автобуси.
До Кресна водата бе изпита, лакомствата изядени, а оставаше час. Детето губеше търпение и започна да нервничи. Книжките за оцветяване бяха изрисувани, а приказката за малкото слонче прочетена няколко пъти.
Погледнах уморено през прозореца. Бяхме спрели на мъничка гара и няколко възрастни хора се качваха с торби, пълни със зеленчуци. Вероятно да занесат на децата в града. Направи ми впечатление белокоса жена, облечена в тъмна рокля, но с плетена красива якичка на една игла. Имаше нещо тъжно и аристократично в нея.
Потеглихме с протяжено скърцане и след малко възрастната жена се показа в коридора на вагона. Детето ми скачаше по седалките, но това явно не смути пътничката. Надникна усмихнато и поиска позволение да влезе. Мия захапа пръстче и я огледа с интерес, особено голямата торба, от която се показваха като детски бузки розово-червени праскови.
Само след пет минути обаче започна отново да капризничи и проплаква, че иска вода, знаейки прекрасно, че няма.
- Нося в чантата праскови, много са сочни, обели ú една да си разкваси устата - предложи ми тя.
Очите на Мия светнаха и тя се приближи любопитно към непознатата. Имах още мокри кърпички в чантата, щяхме да спасим положението. Изваждайки сочния ароматен плод, жената, без да иска, изпусна дръжката и на пода се отърколиха няколко прасковки и мъничка прозрачна кутийка с пъстри копчета – различни по големина, форма и цвят.
Тя я взе нежно и я погали с ръка, докато аз белех сладкия плод. Вниманието на детето като магнит бе привлечено от интересната вещ. Укротена като с магическа пръчка, малката приседна и впери любопитен поглед в кутийката. Плодът капеше през детските пръстчета, но жената усмихнато отвори капачето без да се притеснява.
- Искаш ли да ти разкажа историята на това копче? - белокосата жена погледна усмихната детето с очакване.
Мия кимна и се намести по-близо. Погледнах я притеснено, малката можеше да накапе роклята или бялата плетена якичка. Тя сякаш ме разбра и погали дъщеря ми по лепкавата бузка.
- Всичко се изпира, чедо, само петна от спомени и мъка не могат.
Окуражена, Мия протегна другата ръка и извади кристално синьо копче във формата на звездичка. В детската длан изглеждаше като око.
- Откъснах го от ризката на сина ми, когато беше на пет. Тогава се научи да кара колело и беше много горд. Сега е в Испания, има строителна фирма. Обажда се понякога, праща по някой лев – погали го и го прибра нежно.
- А това - момиченцето се протегна и извади розово кръгло седефено копченце, с четири дупчици.
Жената се усмихна и го потърка с мекото на дланта.
- Когато внучката замина на море за първи път, го остави да не ми е мъчно за нея и да знам, че ще се върне жива и здрава. Сега е студентка в Париж, учи моден дизайн.
Мия вече бе взела друго копче, по-голямо, триъгълно, светлосиво на цвят. Вдигна го пред себе си и погледна през него като през телескоп. Въпросително се обърна към белокосата дама и зачака.
- Това е чешко - поясни тъжно жената. – Мъжът ми бе на екскурзия в Прага и ги донесе, да му оплета жилетка същия цвят. Когато го погребахме, откъснах копчето от жилетката, да го намеря по него в другия свят.
Детето само постави светлосивото триъгълниче в ръката на възрастната жена. Тя прибра копчето в кутийката бавно и замълча.
- Искаш ли да ти дам копче от моята рокля - попита тайнствено Мия и погледна със светнали очи старицата.
Жената се усмихна и щипна малката по нослето. Прасковата беше изядена, оставаше половин час до Петрич. Детето се обърна към мен за разрешение и аз кимнах. То погледна шарените копчета на пъстрата си рокличка и посочи жълтото, с очички и носле като дете.
- Това ти подарявам, да се усмихваш, като го гледаш.
Непознатата погали по косата малката и я целуна по челото. Сложи копчето в кутийката и я прибра отново при прасковите.
- А другите копчета? - попита нетърпеливо Мия.
- Някой друг път – отговори непознатата с тиха тъга - ако се видим някъде. – Сега трябва да слизам.
Наближавахме Сандански и тя се приготви.
- Здраве и късмет - пожелах ú традиционно и ú подадох чантата с плодове.
- Да го даде Господ на внучето, че много е болно – каза повече на себе си тя и забърза към изхода.
Гледахме с Мия как се отдалечава. Бялата ù коса потрепваше от лекия ветрец. Вървеше и леко накуцваше с левия крак, а бялата ú якичка потрепваше в такт с полюшването на чантата. До последната спирка оставаха само двайсет минути.
- Мамо - погледна ме с бадемови очи Мия – ще ми дадеш ли копче за моята кутийка за спомени?
- Разбира се - усмихнах се и я прегърнах, а усетих как в душата ми загорча от болка.
Бях пропуснала да събера в пъстра мозайка най-щастливите сладки моменти в живота си с копчета от дрехите на обичани същества, които вече ги няма, а сега можех да докосвам чрез тях.
Но Мия щеше да го направи...
© Илияна Каракочева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Хубав,поучителен разказ!
-
Увлекателен разказ. Поздравления
-
Отново трогателна и вълнуваща човешка история, която докосва сърцето! Поздрави, Ина!
-
Много благодаря за разбирането на разказа и за позволението да докосне душите ви. Зарадвахте ме! Поздрави и от мен за всички вас и много южни усмивки!
-
Великолепно! Заради този разказ си струваше да вляза днес тук и да го прочета с огромно удоволствие.
-
Илияна,разказът ти стигна до сърцето ми.Ще го запазя в кутийката на душата ми!Благодаря, че сподели за сладко-горчивия привкус на спомените...
-
Разказът ти, Или, дойде точно навреме - в тежък за мен момент... и ми затъкна гърлото...
Намам какво да добавя, освен сърдечното Благодаря и моята искрена, виртуална прегръдка!!! -
Хей, Илиянче.Открих те отново,мила.Бях те загубил.
Много ме натъжи с този разказ.Старата вещица - носталгията, пак ме заяде.Прекрасно си го написала.Усмивка ... тъжна. -
хем са "малки" историите, които споделяш с нас, хем всяка в себе си носи всичкото, човешкото. благодаря ти!
-
Инче, дано кутийката на малката Миа да бъде пълна с пъстри, носещи много радост, копчета. Благодаря ти за красотата, която си сътворила и споделила с нас.
-
Благодаря ти, Ина, сърдечно! Поплаках си,разбира се... Аз събирам камъчета от местата, където съм била с хората, които обичам също в кутийка... Прегръщам те! -
И вие ме трогнахте с думите си. Вече повече от десет души ми пишат на мейла, че имат такива кутийки с копченца от своите майки и баби и разглеждайки ги, си спомнят скъпи мигове от живота си. А това е много, поне за мен. Светла и прохладна вечер на всички!
-
Чудесно е....Прекрасна си, Ина!
Имам стара кутийка с копчета от баба ми...
-
Трогна ме!!!
-
"Всичко се изпира, чедо, само петна от спомени и мъка не могат!"
Илияна, очите ми се насълзиха отново. Поздрави! -
Благодаря на всички за топлите думи, но най-много заради това, че сте усетили светлината, тъгата и посланието в малкия ми разказ. Поздрави на всички и хубав ден!
-
Отдавна не те бях чела, а ето - липсвали са ми разказите ти! Радвам се да те открия тук, Ина! Много, много се радвам! Защото след всеки твой разказ ми става по-чисто някак си, по-топло и слънчево. Благодаря ти и успех!
-
Чудесен разказвач си. Спор няма. От всеки твой разказ струй топлина, премесена с тъга. Поздравления.
-
Странно е, че понякога събираме и пазим неща свързани със съкровени моменти, които знаем, че никога няма да забравим от страх да не би да се случи!
Благодаря за прекрасния разказ -
Великолепно е! Поздрав !
-
Много,много ми хареса този разказ,Ина!Удоволствие беше за мене!
-
Благодаря! Много се радвам винаги, когато моите малки истории развълнуват и замислят. Малките неща в живота ни всъщност са най-големите. Поздрави и хубав ден!
-
не се изненадах от поредния ти разказ, който бърка мислите доста време след прочита. невероятно сладкодумна разказвачка си, Ина!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
