За миг спрях да чертая. Пак за затвор някакъв говореха... Само това си мислят, бил съм в него. Майната им, техен си е, не им го искам. Те са слепи. Слепи, слепи, слепи... Погледнах през решетчицата за да се уверя. Дааа... Очите им още липсваха. Сигурно ги бяха загубили някъде. А дали чуваха? Едва ли... И да можеха, нямаше да искат да слушат. Досега не бяха показвали признаци на слух. Майната им... Да си седят в главите - затвори. Аз пък си имах песничка за инсомния. И тихичко затананиках. 

Продължих да чертая. Те сякаш не виждаха какво правя, не разбираха. Погледнаха пръста ми с недоумение за известно време, после отместиха поглед. Те не виждаха.Хммм... Нормално... Така де, слепи са все пак. 

А аз чертаех, чертаех, чертаех. Линия, в началото две лица, мъж и жена, но те се губят някъде. Някъде се появяваше друго, но главата му беше пресечена от линията... Не, не, не. Не беше така, друго беше. Почвам на ново и от ново. Нова линия. Знам, началото е писък, краят - тъга. Между тях - не помня. Така ли беше, иначе ли? Знам ли? Знам... ама не помня. Изтрих, на ново. Този път квадрат вместо линия. И така не беше. Ъглите объркваха. Посегнах да изтрия, но не! Секунда само. Около него трябваше да има кръг. Ето го! Поставих точка на ръба му. Тук беше писъка, тук беше и тъгата. Квадрат с объркващи, губещи ъгли и кръг. Заедно... В тях трябваше да има нещо. Линията? Не. Тя беше мисъл, разделяща полюсите. Нейното място беше в главата. В центъра написах "Спомен". Да, точно така. Без спомен него го нямаше. А аз успях, успях да го начертая. Начертах живота.