inakalina (Ина Кирилова)
5 1
18 нояб. 2015 г., 20:43

Кървава мъст 

  Проза » Рассказы
417 0 3
10 мин за четене

 

Андрей седеше и сякаш се чувстваше неудобно от бездействието. Ина донесе две чаши с кафе и седна до него, въздишайки. Беше уморена, макар и да не беше правила нищо този ден. Тя бе облечена в лятна рокля до коленете, навън беше много горещо. Косата си бе прибрала отзад и беше наплескала очите си небрежно с очна линия. Тя имаше измъчен вид, сенките под очите й бяха дълбоки и тъмни, понеже не бе спала добре от дни. Но все още бе така красива в очите на Андрей. Той не я познаваше от толкова отдавна, а едва от година и почти нямаше представа за нейното минало, но това не го интересуваше въобще, защото обичаше нейната компания и всъщност обичаше самата нея. Но тя проявяваше особено безразличие към мъжете, което го озадачаваше. И все пак бе невероятна, не можеше да се отрече. Защо ли така не му обръщаше внимание? Тя понякога разказваше, когато била влюбена в някакъв, колко хубаво и същевременно отвратително било чувството. Накрая любовта им завършила трагична. О, той бил лош човек, но го осъзнала много късно. И какво се е случило по-нататък, не разказваше никога. 

 -Какво е направил, че си го оценила като лош човек? - попита я Андрей, но тя поклащаше глава и се засмиваше. И все пак тя прекалено се променила. Сега пиеше коняк и пушеше постоянно. А беше на тридесет и две години-жалко... Не бе на себе си понякога, преди дори била се дрогирала, но понеже потърсила помощ и се излекувала от независимостта. И цели два пъти се опитала да се самоубие. Искала да си пререже вените, но я усетили на време. Плакала много време след това. Нещо я мъчело много, но никой не предполагаше колко сериозно е то, че до такава степен да се е побъркала. 
 Андрей разпитваше приятелите й и те му разказаха много неща, които той взе впредвид. Мъжа, който тя обичала, бил намерен убит в дома си преди три години. Дали от това се е побъркала? Най-вероятно - да. И престъпникът така и не бил разкрит, но следователите продължавали да разследват мистериозния случай. Но в Андрей се прокрадваше едно съмнение, което не му даваше мира. Той имаше някаква идея кой може да е бил убиеца, но си мълчеше, защото ако беше наистина така, той не искаше да го научи никой. 
 Ина се засмя, понеже усети страховитата тишина, която се възцари в стаята. 
-Защо така мълчиш? - попита тя и запали поредната цигара, след което отиде в кухнята и си наля чаша с водка. Отново се върна във всекидневната и се простря на дивана. В апартамента ужасно вонеше на цигарен дим и беше задимило, все едно мъгла имали вътре... 
-Ина... - започна най-сетне Андрей и тя скочи и се заслуша внимателно - Виж, тревожи ме нещо...
-Какво?
-Не искам да те обидя, но поведението ти...не е нормално, как да ти кажа.
Против неговите очаквания, Ина не се подразни, а се усмихна широко и отвърна:
-Да, знам! Аз съм си ненормалница! Да имаш да ми кажеш нещо ново?-и тя загаси цигарата си в пепелника и извади нова, понечи да запали, но Андрей я хвана за ръката и попита:
-Отново ли си се рязала?
-Не!-отвърна спонтанно тя, но след малко си призна. Обяснението й беше, че и било до гуша и искала колкото се може по-късно да приключи всичко. Тя наистина беше луда! Андрей потрепера. Толкова сериозно нещо казваше, и беше все така усмихната. Все едно, че бе дрогирана. Но нищо чудно и това да бе. Идеше му да й изкрещи, но се примири с всичко това и каза глухо:
-Прави каквото искаш, но ще си носиш последиците.
-Да, аз винаги съм си носила последиците. Откакто... съм се появила на този свят, все ги нося... И знаеш ли причината? Няма такава, просто Господ ме е наказал да... Не знам, заболя бе главата.-изпъшка тя и стана. Отвори прозореца, за да се проветри помещението и се разплака. Андрей се приближи до нея и се опита да я успокои, но тя повтаряше че нищо й няма. 
-Ти си си виновна нали знаеш.
-Знам, за всичко съм виновна. Виж ме в какво съм се превърнала! Ох, изпитвам отвращение към себе си, но се тормозя. Нещо ме гложди вътрешно и не мога да се отърва от това...проклето угризение! 
-За какво? 
-Не зная. Или зная. Ни не бих искала да ти го разкрия.
-Защо? Лошо ли е?
-Много е лошо...-и тя запали цигара, след което Андрей я обърна към себе си и погледите им се втренчиха един в друг. Тя беше толкова хубава, и имаше такъв невинен вид, че просто никой не би посмял да я обвини в каквото и да било. 
-Можеш да ми кажеш всичко, нали знаеш? Няма да го изклюкаря на никого, наистина. Колкото и да е лошо...
Но тя сякаш не му повярва и се усмихна в отговор.
-Няма да кажа.-повтори той и тя въздъхна. В един момент думите му излязоха през устата, без да ги бе премислял изобщо преди това. Просто подсъзнанието му заговори вместо него. И той промълви.-Уби ли някого?
 Ина се стресна и започна да върви назад, чак до другия ъгъл на стаята. През цялото време очите й следяха неговите, а устата и бе отворена. Тя много се учуди на неговата дързост, сълзите и напираха и тя се разплака все по-силно. А Андрей сякаш не бе на себе си.
-Отговори!-извика той, но тя се свлече на земята и се разплака с глас, след което той каза още нещо и си отиде. Затръшна след себе си вратата и не можеше да си намери място от гняв. Цял ден се разхождаше навън, но не му мина и мисли много време за този случай. Не се обади повече на Ина, чувстваше се объркан и го бе страх какво можеше да чуе от нея. Минаха цели три месеца и той се престраши да й се обади, да се извини и да започне да се оправдава. Но тя не вдигна в продължение на седмица и той започна да се тревожи. Интуицията му подсказваше, че се е случило нещо или пък, че бе на път да се случи, но реши че ще забрави за нея и, че повече никога няма да я вижда. И той не знаеше защо изведнъж така започна да разсъждава. Намрази я много, без причина.
 Дните летяха и най-накрая той не издържа и реши, че ще й се обади отново. Този път Ина вдигна и той си отдъхна. Казаха си някои неща, извиниха се един на друг и си поправиха отношенията. Андрей беше доволен от този факт и започна да прави планове за бъдещето си. Мислеше си как ще отиде при нея и как ще й признае за чувствата си, как ще й предложи и може би, че тя ще склони... Може би... Надеждата не го напускаше. Първоначално отбягваше тази мисъл и си мислеше, че е глупост, но започна постепенно да се обнадеждава и реши твърдо, че ще се пробва. Напълно бе забравил за нейните проблеми, вече не го интересуваха. Искаше да я накара да не губи надежда за живота си, че все още е твърде млада и, че нищо не е изгубила. Че може да започне всичко отначало и да бъде безкрайно щастлива, само да поискаше. 
--------------------------------------------------
  Веднъж някой почука на вратата на Ина. Тя стана и отвори. Когато видя хората отвън, се втрещи напълно. Там стояха няколко полицаи и държаха да влезнат вътре. Тя ги допусна, но беше много изплашена от тези неочаквани гости. Главния следовател започна да й обяснява за какво става на въпрос.
-Госпожице вие трябва да дойдете с нас, арестувана сте.
Ина стоеше на мястото си, без да помръдне. Сърцето й туптеше бързо и не можеше да се осъзнае напълно. Тя се бе страхувала от това много дълго време, и сега то се случваше.
-Защо?-опомни се тя-Какво се е случило?-един униформен я хвана, за да й сложи белезниците, но тя го блъсна настрани и започна да се моли и оправдава-Но станала е някаква грешка. Защо сте тук? 
-Говори ли ви нещо името Кирил Симеонов?
-Не.-излъга тя и прикри лицето си с ръце.-Оставете ме, въобще не разбирам за какво става на въпрос!
-Хитра сте, признавам...-започна единия изследовател-Толкова години да не ви разкрием... Нищо, вече ви хванахме. Ще трябва да дойдете с нас, задържана сте. Обясних ви нещо.
-Не, не! Вие не можете, аз съм невинна! Не разбирам какво се случва тук! Пуснете ме!-изкрещя тя на полицая, който отново се опита да й сложи белезниците и отново не успя. Той се ядоса и изсъска:
-Престанете да се съпротивлявате, така или иначе ще дойдете с нас, тъй че се предайте и да се приключва.
-Но вие не можете! Не можете да задържате невинен човек! Не! 
-Невинен друг път... Признайте си госпожице, кого се опитвате да заблудите? Единствено себе си, понеже всички знаем истината.
 Ина осъзна, че няма какво да направи повече. Но тя щеше да се бори до последно. Нямаше да ги остави да я отведат. Не и в затвора, не! Тя внезапно хукна към спалнята си, а полицаите веднага тръгнаха след нея, докато я викаха. Тя се заключи и започна да тършува из шкафовете. Чу как следователят се засмя и каза:
-Добре, но нали знаете, че една дървена врата не е никакво предизвикателство за нас? 
 Ина не отговори, продължи да търси нещо.
-Госпожице недейте да бъдете толкова упорита. Така или иначе ще ви отведем, няма да ви оставим тук. По-добре излезте и доброволно се предайте. Ние си вършим работата, ако толкова държите на това че сте невинна, то тогава ще го констатирате в съдебната зала. Тук не е мястото, разбирате ли?  
 Но Ина знаеше, че в съдебната зала ще я осъдят, понеже беше напълно виновна. Но какво можеше да направи? Къде да избяга? Никакъв избор нямаше. Тя извади един пистолет, който бе скрила в едно чекмедже и застана зад вратата, след което отключи и зачака полицая да се вмъкне вътре. В този момент не осъзнаваше, че това не е по-доброто решение. Следователя влезе и тя насочи пистолета към него и натисна спусъка, но нищо не се случи. Нещо заяде. Тя се вида отново безсилна и започна да отстъпва назад. Полицаите извадиха своите пистолети.
-Оставете пистолета долу!-предупреди я един полицай, но тя отново го насочи към тях и точно когато го натисна, един се хвърли върху нея и я събори на земята. Пистолетът гръмна, но не уцели никого. Всички потрепераха от екстремната ситуация. Ина не пускаше за нищо на света оръжието си, съпротивляваше се, а полицаят се опитваше с всички сили да й го отнеме. Но тя не пускаше, бе страшно упорита. Тя започна да крещи за помощ. Целия блок бе вдигнал врявата от звуците на патроните и борбата, която се водеше вътре в апартамента.
 Следователите не можеха да повярват, че се бяха видели в такова чудо, заради една жена. Ина започна да дете с ноктите си полицая и да го налага с юмруци, а той изскочи и докато се усети, тя отново бе насочила пистолета си към него и пак се канеше да стреля. Останалите униформени бяха застанали на местата си и не правеха нищо, те бяха зяпнали и не можеха да повярват на очите си. Някои дори се бяха изплашили и скрили в другите стаи.
 Полицаят, който до сега се бореше с момичето, видя опасността, която го заплашваше и бързо извади и своят пистолет и го насочи към нея.
-Това ще се гледа в присъдата! Недейте, чувате ли? Оставете пистолета и ще се направим, че не се е случвало, щом е толкова важно за вас. Но ще влезете в затвора, това да ви е ясно! Вие сте убийца, понеже ако бяхте невинна нямаше да разигравате целия този цирк!
 Думите му я удариха право в сърцето и тя тъкмо да остави пистолета на земята, но единственото което направи бе да заблуди полицая. Тя отново бързо го насочи към него и гръмна. Но полицаят се отдръпна със стряскаща бързина и натисна спусъка на своя пистолет. Ина дори не можа да извика. Патронът се заби в гърдите й и ризата й стана червена. От устата й бликна кръв. Безжизненото й тяло лежеше да пода и го обагряше. Тя вече бе мъртва...

© Ина Кирилова Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Всъщност този разказ е написан преди две години, когато бях начинаеща, не че сега съм професионалист... Благодаря за мненията ви! Не се обиждам, попринцип не съм си наумила да ставам писател, просто ми е хоби
  • Рядко си позволявам да пиша отрицателни коментари, защото тук много не ги понасят, но в този случай не мога да се сдържа!
    Въпрос към модератора - Какво, по дяволите е това?
    Влизайки в сайта очаквам да подаря на сетивата си нещо стойностно, нещо, което си заслужава поне времето отделено за четене! Тук времето беше брутално изгубено! Въпреки възрастта на автора това писание ме убеждава за пореден път, че съвременното българско образование е под всякаква критика! Не съм вярвала, че един не много дълъг текст може да събере в себе си толкова много грешки от всякакъв вид! Може би е имало някакъв замисъл, но изложен по този начин е напълно изгубен, а финалът е просто без коментар (чудех се дали да се смея или да плача), а заглавието... никаква връзка с текста! Със сигурност авторката ще остане потресена от думите ми, но за нейно добро е да залегне над уроците по български и летература и да чете, ама много да чете преди да седне да пише! Всеки има потенциал, но ако не се усъвършенства винаги ще си остане посредствен!
    За всички, които ще ме нападнат, че не трябва да сме крайни и трябва да толерираме младите ще кажа едно - ако само ги тупаме по рамото (за да не ги обидим и разсърдим) и не им покажем грешките никога няма да се научат и ще останат заблудени за винаги, че са нещо повече от това, което представя, а това е лъжа!
    Хубав ден.
  • Обичам криминалета! Благодаря за интересното четиво!
Предложения
: ??:??