Ето ме. Отново, за пореден път съкрушена. Ева. Дълго мислих и все пак реших да пиша. Друго не ми остава. Искам да излея тази болка в мен, обграждащата ме помия…

От дни наред съм в града, в моята малка мизерна дупка, която използвам за убежище, която въпреки всичко, въпреки преживяното в нея, аз пак намирам покой – моята квартира, в спокойните квартали в началото на града. Всъщност квартала беше добър, много. От години живея в него или в близост до него. Липсват обири, кражби, убийства, няма ги и циганите, които живеят в крайните квартали.

            Дойдох си по две причини. Хазайката ми направи повърхностен ремонт на стаята. Имаше страшни течове, а от наводненията през лятото, те станаха масивни. Гледам, сложила някакви блудкаво розови кремави тапети с цветя от двете страни на стените – пълна гадост и завършила останалите в същия десен цвят другите стени. Вижда се, че е пестила, ама доста. Сложила един слой от розовата смес,да се види, че е правила ремонт. Тапетите недолепени като хората, които отново почнаха да се отлепят и стават жълти в някои краища на стените. Мисля си, че е от влагата, макар че, не усещам да я има. Но, какво ли разбирам аз? Подлъга ме и с PVC дограмата на едното ми прозорче и също така дограмираната врата. Това наистина е плюс! Зимите бяха нетърпими с паянтовите дъсчени прозорци и врата. Вечно духаше от някъде, а вратата се отваряше постоянно, защото не се заключваше отвътре. Принудих се и сложих някакъв райбер, защото хазаинът ми, тогава, си правеше оглушки. Той за всичко си правеше оглушки – за контакти, за течовете, за сметките за ток и вода…, абе, пълна простотия.

Та, Мариана, добре направила, даже и банята оправила. Вече не е циментирана и с почернени стени от влагата. Помолих я да ми сложи крушка вътре. Всъщност имаше място за фасонка, но нямаше ключ, за да я включа. Не го е направила! Помолих я и да ми оправи контактите, разбира се и това не е свършила. Крушата не пада по-далеч от дървото! Добре, че беше татко, да ми ги оправи.

Втората причина да си дойда беше отчаяната нужда да изляза от смотаното ми село. Работя там, да, странно е, защото селото ни е много малко, изолирано, пълно с пенсионери и цигани. Няма вече хора. Във всяка улица да има по две – три семейства, най-много. Циганите и те бягат от селото. И заради всичко това няма работа, може човек да се издържа единствено с трудоемък труд. Хората живеят крайно бедни, липсват елементарни условия за живот. Отначало това ме учудваше, но вече разбирам защо е така и не ми прави впечатление. За разлика от останалите работя като възпитател в основното училище, хм, което както всичко останало е…Да, започнах по професията си. 

Няма деца, класовете са смесени, образованието гледа да покрие минималните критерии – четене, писане и смятане. Друго не би се постигнало, особено за деца билингви. Други няма. Да не говоря, за това, че в системата се водят някакъв брой ученици, а всъщност ги няма. Това е политика на всяко общинско училище, за да има бюджет, за да има учители и тези учители, да има какво да работят. Всяко дете е пари, това ми повтарят всички! Егати, нали? Работя за първа година в тази система и направо съм отвратена от всичко. Не искам да се омърся като останалите, но знам, че  е невъзможно, животът в България не ти позволява така. Като студентка, това ме крепеше. Виждах гадостите, несправедливостта, цинизма, лицемерието, всичко около мен и вярвах, ама силно вярвах, че спасението ми е само в образованието. В университета ни заливаха с прекрасни слова за ползата от тази работа и придобиваш някакъв романтичен идеализъм, че всичко там е прекрасно, съвършено, че това е мястото, което е най-доброто за теб. Престижно е да си учител! Да бе, да!!! Такъв престиж, ма леле, ма мале…Работиш извънредно, не ти се плаща. Налага се да преподаваш по неща, които не си квалифициран и не знаеш, но трябва. Училището не може да си позволи бюджет за специалисти по всичко, пък ако решиш да напуснеш, то какво те чака, къде ще отидеш, а? Да работя отново като продавачка, сервитьорка, в хлебопекарна, а, какво? Да понасям унизителното отношение към тези професии от хора, дето никога в живота си не са работили и не знаят какво е да се бъхтиш прав с часове, с дни, без почивки и отпуски, без заплащането, което ти се полага месечно по трудов договор, да премълчавам пред клиенти , които ме обиждат, ругаят, държат се грубо и невъзпитано, цинично дори, и ме свалят най-нагло…Какво още да изброявам? Нелоялното отношение на колегите, на работодателите, това става ли? Късните и ранни смени, страхът, докато отидеш на работа и докато се прибереш в тези тъмници? Ами, това, непрекъснатите болки в кръста, в краката, в ходилата, смазващата нужда да седнеш, да се спреш и подпреш за минутка, само малко, нищо повече, защото няма клиенти…Как ли пък не, шефовете ако те видят, ще те уволнят на часа! Нали за това ми плащат да навъртам километраж, иначе те ще са на минус, нищо, че няма клиенти. А по лошото е, че като те видят, че бачкаш като тегливо животно, че си изпълняваш задълженията повече от съвестно, те използват. Така, коя перспектива да избера или алтернатива? Не мога да реша, кое по-забавно и кое по-идеално? Направо да ми се начуди човек. Виж какви варианти имам, пък аз съм седнала да се оплаквам! Пфу, какво същество съм аз! Как не се сетих, не работи бе? И с какво да се издържам? Взема стана проститутка, там критериите не са високи… Да, знам има хора, далеч с по-тежки съдби, но всеки приема своята за ужасна, някои за най-тежка. Аз съм от първите! Все още!

Работата ми като възпитател изисква време след обяд  и по тази причина оставам на село, защото няма превоз, ама никакъв. Служебния е до обяд, а колите, които возят до града срещу заплащане го правят до към 16:00 часа, а аз работя до 17:00 и то за 5 лева път. Та, представете си само  какви пари за пътни трябваше да отделям, ако имах възможност да пътувам. С мижавите 400 лв., да толкова са, честно, от които отделям 100 лв. за наем, 20 лв. за телефонната си сметка, 20 лева сметка за безжичен интернет, ток, вода, кабелна. Е, кабелната в града я спрях, нали рядко се прибирам. Аааааааа, забравих, задължителното ми учене на магистратура, защото видиш ли министерството много се притеснява за образованието и иска всички учители да имат и магистърска степен и вечно да се квалифицират по разни курсове. Там на година удрям по три семестъра, по 600 лева на семестър, още няколко за учебници, копирни материали, документи, ха-ха, забавно, ЕХ, ЧЕ ЗАБАВНО. И така пътните ми идват солено, заради ученето, а ако го правя и заради работата…, както казах забавно.

Нямах друга алтернатива, освен да остана на село, защото имам родители там. Бях им на сметка. Не им се налагаше да плащат за квартири, МОН де, и пътни. Споменах ли, че все ме пращат на някое друго мероприятие за ученици, учители и съответно там пак пари. МОН си правят оглушките и това е, не ти ги поемат. Много престижна работа бре, виж ме само, а! Селската даскалица! Удоволствие е да се срещаш с инфантилни родители, които искат само най-доброто за тяхното БРИЛЯНТНО И ТАЛАНТЛИВО дете, как може да не го виждам, а? Защо му се карам, защо му правя забележки? Иххххх, че съм тъпа, някаква си нищо и никаква учителка с някакво тъпо образование. Ние педагозите сме гнидите в това общество, гледат да ни мачкат, щото ние сме виновни, че арогантните им и разглезени деца не искат да учат, понеже вкъщи им се набива, „ти мило имаш пари, можеш всичко,  тая твоя класна, нищо не разбира, ще идем да си поговорим с нея“. Ха-ха, ма какви разгори само!!! Те викат, крещят, заплашват с РИО, а ние мълчим, лижем им подметките, защото „ВСЯКО ДЕТЕ Е ПАРА“ и естествено се извиняваме. Поредния случай, който води до вдигане самочувствието на детето, до унижаването на учителката от него, защото ще извика пак „мами и тати и ще ми ви се скарат, Госпожо“ и така му се изтърва края на подрастващия лигавник и нарцис. Да, учителите са виновни! По цял ден стоим и си клатим краката, взимаме ГОЛЕМИТЕ заплати…Правим само някакви си никакви си учебни разпределения по всеки предмет за всеки клас, за всеки ден по учебен план утвърден от Велият МОН и задължително по точния алгоритъм, че като дойдат господата Инспектори и видят, че не е така, а не дай си Боже да нямаш план-конспект и той да не спазва основните ти заложени в типа урок образователни, възпитателни и дидактически цели….МА ЛЕЛЕ, МА МАЛЕ! Иначе не им пука за останалото липсата на дидактични материали от първа нужда за учителя – учебници, учебни тетрадки, помагала, сборници, тебешири или маркери, карти, табла, ксерокопия за самостоятелни работи, просто казано, оправяй се сам! Принуден си, купуваш! Друг избор, предложете?!

Уф, извинявам се излязох извън темата! Мислех, че в малката ми дупка ще намеря малко разнообразие, нали съм в неплатен отпуск. Исках динамика, искам живот, макар да знаех вътрешно, че няма да го намеря. Залъгвах се! Потиснах се ужасно. Работата ми липсва. Това да не правя нищо ме убива, депресираме, защото работата е единствения ми социален досег, това, което ме прави жива и ме изпълва, особено, работата с деца, е само с някои.

Аз съм Ева, помните ли ме?

            В Добрич е по-трудно. Разбрах, че съм се залъгвала. Нямам с кого да изляза, къде да отида. Свършвам някоя друга работа и се прибирах в квартирата. Понякога излизах ей-така, въпреки студа навън, на самотна разходка и ми ставаше тежко и трудно като гледам останалите как живеят, а не просто съществуват. Забелязвам и най-малките детайли около тях, в света навън. Обичам да гледам, да съзерцавам, това е начинът да се отпусна и да бъда…НОРМАЛНА, поне за миг. Харесва ми да гледам как хората се различават, но и си приличат. Местя поглед от един на друг, като различни нюанси на един цвят, а аз съм различния. Кофти! Защото не го казвам в положителен смисъл. Мразя се, ненавиждам се, не се понасям. Не мога да избегна себе си никога, не мога да се променя. Ужасен човек съм, тъмен, мрачен, дълбок и опасен за себе си! Опитвах се да се разгадая години наред и все успявах по-малко и все си мислех, че съм го направила. Но не! Аз съм шизоидна, а по-лошото и депресивна личност. Две в едно. Защо пък не на мен!? Все на мен!  Надценявам импулса си за себесъхранение и ограничавам Аз-а си. Стремежът ми да бъда независима, на никого да не се надявам, никому да не съм длъжна е от решаващо значение, затова се дистанцирам от останалите. Имам нужда от разстояние спрямо тях, не ги оставям де се доближат и никога не се обвързвам изцяло с тях. Нарушаването на тази дистанция приемам като заплаха, затова развих типичния за себе си страх от човешка близост. Просто избягвам лични контакти, а в интимен план не допускам никого. Най-силно желая онази шапка от приказките – невидимка, с чиято закрила бих могла да съм неразпозната, да се намесвам в чуждия живот, без това да означава, да ЖЕРТВАМ нещо от себе си. Да, оставям впечатление у  хората на студен, хладен, дистанциран, сух, неразговорлив човек. Изглеждам странна, чудата. Хората си мислят, че ме познават,  а всъщност не е така. Много ми се иска някой да види истината в мен, същността ми – онази най-дълбоката, най-мрачната, но не бих го допуснала, а искам. Трудно е да слагам маската на ледената кралица, на високомерната, на самоуверената, на можещата, защото всичко това е в пълна противоположност от моят Аз. Товара е непоносим и болезнен.

            Стоя си в квартирата от дни. Не излизам, няма за какво.

Чувствам се смазана! Побърквам се. Онези мисли, странни, плашещи ме, се появяват. Чувствам се зле! Едва стоя тук. Иска ми се скоро да се прибера, но не мога. Представяте ли си? Аз на село, да искам да се прибера. Обещах си да остана тук до Нова Година. Това е изтезание, знам го!  Появява се гласът на моя психолог д-р Златева: „Ти се самонаказваш, осъзнаваш ли го?“

Реших, че като се отдам на зверско четене и гледане на някои мои любими филми ще се справя. Но не успях. Пропаднах по-дълбоко. Знаех си! Знаех си, че не трябва да го правя. Не и по този начин. Прочета ли някое сериозно четиво, което да ме разтърси, да ме обземе от всякъде, да докосне онези малки, добре скрити струни в душата ми, аз почвам да пропадам дълбоко в бездната на емоциите и чувствата, които ме плашат, както знаете. Потъвам много дълбоко и не мога да изплувам дълго време. В книгите намирам онова, което не мога в реалността. Приближавам се, докосвам се, до моите блянове, мечти, утопии, детски фантазии, младежки увлечения, които исках да се сбъднат, да успея да реализирам.

Как да ви го опиша? Трудно е! Да, сетих се. От дете чета и в четивата всичко бе прекрасно, дори когато не свършваха със щастлив край, дори когато бе някаква сериозна драма. И все пак ми харесваше да преживявам живота, ходовете на героите, все едно бях аз. Правех, за да избягам от страшната обстановка около себе си. Вярвах, че ако действам така ще бъда като моите любими герои. Исках такъв живот. Исках да го изживея, а най-силно желаех „принца на бял кон“ от тях. Затова се потапям в тях болезнено отново, в тях. Искам поне да изпита катарзиса на героите. Прозвуча объркано, нали? И аз се обърках. Както и да е!

            Стана по-зле, винаги става така. А филмите не помогнаха, за да го преодолея. Хората също не биха могли. Звънят ми нашите, сестра ми..Гледам да ги разкарам, не ми е до никого. Изпаднах в някакво депресивно състояние. Тежко ми е! Мъчно ми е! Никога няма да имам този живот, дори и малко подобен на него и ме хваща яд и ме кара да се чувствам зле. Все едно хиляди остри ножчета се забиват в сърцето и белите ми дробове. Гади ми се, онази топка в мен събира повече възли, увеличава се…Трудно ми е да дишам.

Аз съм едно нищожество, гадна слуз. Гледам се в огледалото и не се харесвам. Приличам на типичната лелка, колкото и да се старая да не съм такава. Времето оставя следи по тялото и кожата ми и ДУШАТА. Къде ти самочувствие? Трудно е !

Виждам останалите и не мога да повярвам как се справят, как не им пука.

Опитвам се да притъпя нижещата се болка в мен с храна, непрестанно, тъпчене с храна. Не се получава. Става по-зле! Появява се вината. Не мога да се запълня.

Трябва да работя! Но как! До пети януари има толкова време. Уф, после идва и девети, моят рожден ден. Мразя го този ден. Ненавиждам го. Тъпия ден, в който е трябвало да се родя. Изключвам телефона си, бягам на някъде, да не ме намерят, защото почват едни, „честито, всичко най-…, най-…“ и прочие. Пожелават неща, в които не вярват, говорят просто ей-така, а по-смотаното е, че никога, ама никога, добрите пожелания и мисли НЕ СЕ СБЪДВАТ. Защо просто не ми ги спестят? Казвала съм им го хиляди пъти, че не искам, че не ми трябват, да забравят, че не се преструвам. Това е поредния скапан, тъжен, самотен и кървав ден от моя живот. Все ми се чудят! Какво толкова има за чудене? Не съм искала да ме раждат, да усещам всеки ден тази агония от съществуването, от безцелното ми странстване, от безсмисленото дихание и туптене в организма ми. Еми, странна съм, хахава… КУКУ! Избягват ме, плаша ги, а ми честитят. Пък аз съм странната. Надявам се само в училището да не разберат, защото не искам да афиширам нищо, затова няма и да почерпя, каквато е традицията. Ще ме поставят пред много неприятна ситуация и дори да обясня, нито ще ме разберат, нито ще ми повярват. Ще помислят, че се правя на важна и че ме е „скръндза“ за едните бонбони.

            Нещата със здравословния сън не са се променили, ако помните отпреди. Въртя се в леглото и не мога. Събуждам се на интервали и лягам. Ставам рано, въпреки че, ми се спи, но не мога иначе. Кръговете под очите ми го доказват. Изглеждам като някой наркоман. Впито, немощно лице, кървави очи, бледа…Добре, че е грима!

Плача! Постоянно! Денем едва сдържам сълзите си, или ако не успея, притичвам до тоалетната, когато не съм у дома, а вечер винаги плача. Никой не знае и никой не бива да разбира. Когато се правя на силна изглеждам силна, нали помните?  Не знам дали нарочно не го правя, отново биещите ме с чук думи на доктор Златева. Може би се самонаказвам, защото по този начин мога да чувствам, да усещам като останалите хора. За мазохист, знам че съм, но за садист? Изкушава ме мисълта да взема да наранявам тялото си по някакъв начин! Това ми напомня за детството, когато със сестра ми се прибирахме ваканциите на село при татко. Той е с много тежък и труден характер. Мразеше да му се вдига шум, особено като спи или гледа телевизия. Дори лекото отваряне на вратата го побъркваше до бяс и ставаше много лош. Ние затова с Ана, сестра ми, гледахме като спи на обяд да ни няма. Той само спеше като се замисля, много. Вечер си ляга зиме в пет часа, става към полунощ и будува, затова спи на обяд. Не успя да нагоди биологичния си часовник. И сега е така. Но понякога като огладнеехме много, се прибирахме и стараейки да сме безшумни, да се наядем с каквото може. Няма да забравя как един ден, Ана ме чакаше вън, аз взех нещо и ожаднях и реших да пия вода от външната чешма, вътре не можех да вляза. Шума го събуди, побесня, затова взе камшика за животни и почна да ме налага под черешата. Там искаше и не ми даваше да бягам. Ай да побегна, ай по-лошо стане. За първи път бе биеше с камшик. Споменът от това е почти избледнял, защото избягвам да си спомням за побоищата. Болеше много. Имах червени белези навсякъде. Не плачех. Нямаше смисъл. Всъщност никога не плачех като ни биеше. Не му се и молих да спре, това също го помня, но му обещавах, че няма да се повтори, стига да спре да ме бие. Е, той никога не спираше. Като се ядосаше… и така. Мама знаеше, понякога, заради нея си патихме, дори и беше смешно като ни гледаше синините. Смешно, че не бяхме послушни ли? Не знам! Той ми е посягал и по средата на улицата, с ритници, с тънък дрян. Беше изобретателен в изтезанията. Всички ме гледаха, пред приятели, роднини…Голям срам, голямо унижение. Не искам да изпадам в големи подробности за тези периоди, не искам болката и безсилието да ме погълнат напълно, защото ще потъна и изчезна. Аз затова не ги и споделих с д-р Златева като ходих на терапия. Не е лесно да се говори за онзи период, а и не искам. Обясних защо. Чудя се сега, дали това няма нещо общо с садо-мазохизма в мен? Но със сигурност има оставен отпечатък за изграждането ми на шизоидна личност, освен тежките тийн години и гимназията, с които вече също сте запознати.

            Сега никой не говори за онези моменти, никой не зачева темата. Аз и не искам. Държим се все едно това не е било. Всички. Човек винаги има тази склонност. Да се прави, че не помни или пък забравя наистина в опит да предпази психиката си.

Странно, но всички остават с убеждението, че баща ми е страхотен, либерален, откровен и прочие. Да, има положителните си качества, но повечето са отрицателни. Съжителството с него е непоносимо и трудно. Особено като вземе да се разхожда гол из цялата къща, почва да ми се гади. Знае, че не ни е приятно, на мама, Ана и мен, но продължава. Гнусно е, гадно е!

            Чудя се, ако избягам някъде на Запад в Европа, да работя там, дали би било решението на всичко? Обаче знам, че като останалото, няма да бъде решение. И там ще съм така. И там! Всичко е до човека, а аз съм разбицана, развалена, гнила, изкукала и слаба. Да, аз съм Ева, развалината, излишъка на живота, жалка съм и смотана.

            Пуснах си плейъра на лаптопа с алтернативна и независима (инди) музика. Чувам прекрасните Адел, Сноу Патрул, Бърди, Ед Чийран, Кристина Пери, Сиа, Лъки Ли, Том Одел. Превключвам на класическа, напоследък само тези жанрове слушам. Ададжиото на Вивалди е идеален с моето настроение. Потапяме и ме изхвърля някъде където съм си аз. Идват ноктюрната и прелюдиите на Шопен, импромптю за 12 пръсти на Шуберт, сонатата на Бетховен, Лист, тежкия Рахманинов, а речитатива на Хайдн и реквиема на Талис направо ме разбиват. Заслушвам се и в по-новите класици като Адриан Джонстън, удивителния Дарио Марианели,  Мартин Фипс,  Тревър Морис. Това е, това е което ме вдъхновява и пак ме боли, обаче. Силната пулсираща болка в стомаха ми се премества към гърлото. Не мога да дишам направо, задушавам се. Излизам в зимния режещ студ навън, на терасата и се опитвам да я извадя. Винаги правя така. Хващам се за гърлото и плъзгам длани надолу и нагоре по тялото си, в опит да я извадя. Студа ме сковава, помага ми да мисля трезво, да забравя психическата болка. Винаги съм обичала студа, дори когато мръзнехме, когато бяхме малки  с Ана и живеехме без ток и нямахме дърва. Ето, какво е било! Обичам външната болка, защото забравям вътрешната. Какво откритие, честно! Сега го виждам! Студа реже, студа ме посинява. По тениска съм и къси панталони, но не ми пука. Хората ме гледат странно, пак не ми пука! Никога не ме е интересувало. АЗ СЪМ ЛУДА, НЕ ГО ЛИ РАЗБРАХТЕ! Лудите така се държат. Говорят си сами, клатят странно тялото си, но е тоооолкова приятно. Искам още. Влизам в банята. Няма топла вода, не търся нея. Събличам се. Хващам душът и рязко се обливам със студената вода. Цялата във студена вода. Не знам дали ще издържа, затова слагам шампоан по себе си, за да имам мотив да се мия. О,да. Сковава костите ми, посинява кожата ми, треперя неистово, но не спирам. Трябва да усетя цялата физическа болка, за да забравя душевната. Едва се държа на крака и затова падам върху студените плочки в банята. Водата не спира, а аз вече трудно дишам, на интервали, тежко и бързо. Задушавам се, но искам още. Почнах да се давя от недостига на топлина. Сълзите не спираха  да обграждат лицето ми. Спомените ме заляха един след един - болезнено МИНАЛО, трудно НАСТОЯЩЕ и ясно БЪДЕЩЕ. Давай, нека още да боли. Това заслужавам! 

Да се убия ли искам? Да се самонакажа ли? Да настина ли? Трудно ми е да мисля, когато студа е сковал дори мозъчните ми клетки. Погледнах се, достатъчно ли ми е? Треперя, синя съм, боли ме, още колко? Вече ме достраша, ако хвана пневмония, лошо за мен. Пари за лекарства, седене у дома, ще се чувствам по-зле. Спрях кранът за студена вода и излязох с вкочанени крайници и тяло. Отидох до печката, която гореше и се проснах така, гола и синя до нея. Осъзнах какво направих. Разбрах ясно! Вече знам. Знам, открих отговора и почнах да се хиля нелепо и налудничаво. Знам как да се самонаказвам и да забравям. Аз съм садист, мазохист, шизоид, депресант, психично лабилен и пълна отрепка човек.

Аз съм Ева и скоро ще стана на 26г. Ще бъда за пореден път сама на Нова Година, защото това искам. Сама!

Ще пиша пак. Надявам се, когато имам време, за този, на който му се чете, за моите умопомрачителни състояния и мисли от кървавия живот на самотата, болката и срама.

Отегчих ли ви за пореден път?