Небето – пусто и празно. Няма кой да налее в него живот, няма кой да го разсъни... Снегът тепърва ще се натрупва...
Още...
И още...
До края на Времето, макар да казват, Времето нямало край или пък начало, а значи и среда няма, имало само преминаване от един миг в друг... От една приказка в друга...
И ето – самотна птица разкъсва небето, пронизва го, разсича го...
Това е щастието, това е болката, това е тишината...
На покрива на старата Kъща са поникнали две малки коминчета, сгушени едно в друго, пушат... Изпускат дим... Обвити в балон от тишина и спокойствие...
- Яна?
- Да?
- Знаеш ли какво говорят за нас там долу, в селото?
- Да, знам... И какво значение има?
- Те се плашат... Два образа, един до друг, две лица, непогрешими копия едно на друго, макар колкото еднакви отвън, толкова различни отвътре... Сякаш тази двоичност и неотличимост е някакъв грях... И като че ли странят от нас, Яна, усещам как всеки път, когато отиваме там, заклевам се в Мама, която, макар да не е с нас по обичайн ...