Jun 30, 2007, 7:36 PM

Къщата 

  Prose
1005 0 5
12 мин reading

Небето – пусто и празно. Няма кой да налее в него живот, няма кой да го разсъни... Снегът тепърва ще се натрупва...

Още...

И още...

До края на Времето, макар да казват, Времето нямало край или пък начало, а значи и среда няма, имало само преминаване от един миг в друг... От една приказка в друга...

И ето – самотна птица разкъсва небето, пронизва го, разсича го...

Това е щастието, това е болката, това е тишината...

            На покрива на старата Kъща са поникнали две малки коминчета, сгушени едно в друго, пушат... Изпускат дим... Обвити в балон от тишина и спокойствие...

 

     - Яна?

     - Да?

     - Знаеш ли какво говорят за нас там долу, в селото?

     - Да, знам... И какво значение има?

     - Те се плашат... Два образа, един до друг, две лица, непогрешими копия едно на друго, макар колкото еднакви отвън, толкова различни отвътре... Сякаш тази двоичност и неотличимост е някакъв грях... И като че ли странят от нас, Яна, усещам как всеки път, когато отиваме там, заклевам се в Мама, която, макар да не е с нас по обичайния начин, винаги присъства, усещам погледите им по гърба си... Усещам как пъплят, лазят по гръбначния ми стълб и се забиват в тила ми... Като пирони се забиват и всеки момент може да потече кръв... Всеки момент... Те само стоят и ни гледат, никога не идват да ни заговорят... Не разбирам това... Никога не съм можела да го разбера и не искам да го разбирам...

     - Това няма никакво значение, Мария... Кога ще ме послушаш, най-после?

     - Напротив, има!

 

Балонът от тишина и спокойствие се пропуква...

 

     - Те ще дойдат за нас, ще видиш...

 

Яна започва ритуалното самопретърсване за запалка. Долу на двора Фройд лае... Всички звуци съвсем внезапно и неканено се обострят, стават по-отчетливи и осезаеми... Сякаш пестеливостта откъм думи не е достатъчна... Дори ако се заслуша, Мария може да се закълне, че чува как дърветата растат... Двете коминчета потръпват от време на време... Внезапно едното се сгушва по-плътно в другото, за да станат Цяло... Неделимо... Непроницаемо... Неразрушимо... Но кой би разбрал това и кой би го проумял, освен тях двете?

 

     - Какво криеш от мен, Мария? Какво не ми казваш? Ние никога нямаме тайни... Поне досега не сме имали! Защо го правиш, отговори ми! Ако искаш викай, обиждай ме, каквото искаш прави, разгневи се... Само недей да мълчиш така, моля те... Последният път, когато мълчеше така... Не искам да си го спомням, Мария... Не искам дори за част от секундата да си го помислям...

     - ...

     - Защо мълчиш? Какво има?

 

Яна я хваща за ръка...

 

     - ...

 

Но погледът й, празен и зареян, не разкрива нищо...

 

     - Мария! Моля те! Кажи ми!

 

Яна усеща как нещо започва да се случва, усеща, че не може да го предотврати, усеща го под диафрагмата си, онова плашещо свиване... Както последният път...

 

     -...

     - Да ме побъркаш ли, искаш, Мария?! Това ли искаш?! КАЖИ МИ! КАКВО ИМА! ВЕДНАГА!

 

Яна я хваща за раменете... Разтърсва я...

Но стъкленият поглед, непобедим, неразрушим, непробиваем... Остава...

Започва да крещи неразбираемо... Думите валят една след друга, изливат се от само себе си от устата й... Мария я целува по челото... Говори съвсем тихо, едва-едва чуто, а може би нищо не казва, може би Яна чете думите в очите на сестра си, на някакъв си техен, необясним език... Може би това е само далечно ехо на думите, покълнали в ума на Мария, но тя така и не намира силите да ги изрече...

... Защото има думи, които не бива да бъдат изричани...

...Има една тънка нишка, около която бясно се въртим, докато се въртим около самите себе си и всеки път заплашваме да скъсаме тази нишка... А скъсаме ли я... Няма връщане... Непоправимото е сторено...

... Има мисли, които е по-добре да натъпчем в тъмна кутия, някъде в ъгълчето на ума си, да ги сгънем прилежно или сритаме с крак, не е важно... Стига само да останат там и никога повече да не излязат...

 

     - Яна... Трябва да заминем...

     - КАКВО?

     - Те... готвят нещо... Не ми харесва... Дочувам само откъси от разговори, те са много потайни, знаеш... Но това, което чувам не ми харесва...

     - Какво говориш, Мария? Нима искаш да ми кажеш, че... Не, не те разбирам! Ти си се побъркала... Как така да напусна Къщата, в която съм израсла... Тук се чувствам най-сигурна, най-истинска... Ако ми отнемат това, ми отнемат ВСИЧКО!

     - Яна, знаеш, че след това, което се случи с Мама, нещата се промениха... Преди се въздържаха от подобни мисли, от уважение към Мама... Сега е въпрос на време да дойдат... Не смея да помислям за по-нататък...

     - Но... Това е нашата Къща! Какво те прихваща! Нашата сигурност, нашият свят, ние сме свързани с нея, тук са спомените ни от детството, от люляковите нощи, уроците по пиано, чаят, картите, Мама...

 

Мария става плавно. Сяда на комина. Запалва още една... Издиша бавно дима... Издиша болката... Вдишва тишината, осезаемата обреченост пулсира в нея...

 

     - Тук времето е спряло, Яна... Не го ли разбра? Все едно живеем в средновековието... Те са набожни, ограничени и единственият начин, по който могат да си обяснят НАС е някаква черна магия или нещо сатанинско... Ако не се махнем навреме, няма спасение за нас... Това е единственият начин...

     - Защо говориш така, сякаш изобщо не те интересува?! Говориш толкова... Студено... Наистина ли не ти е мъчно за тази Къща... Дори, когато се случи това с Мама... Никога не ти е било мъчно за нея!

 

Пауза... В тази пауза, думите започват да оставят следи, кървящи следи... Задълбават се все по-дълбоко и по-дълбоко, заравят се в ума, оставят следи... Цигарен дим между двете... Тиха въздишка на разочарование...

 

     - Напротив... Мислиш ли, че ми беше лесно да се грижа за нас двете, да ни издържам и пазя... Само заради една нищо и никаква разлика от седем минути в раждането... Седем минути, Яна! Седем минути... И ти щеше да си на моето място! Но така каза Мама и аз обещах... Просто престани да драматизираш и разбери какво става около теб, най-после... Порасни...

 

Отново тишина... И след това... Глух звук... И още един... И още един... Глъчка...

 

     - Ето ги – обявява мрачно Мария, но в гласа й няма й помен от задоволство. – Все едно аз и ти сме Франкенщайн... Не заслужаваме такъв край, Яна! Разбираш ли!

     - Аз... Не знаех, че Мама...

     - Това вече няма значение.

 

Още една мъничка пауза...

Колкото да усетят ускореното си сърцебиене...

Да си разменят погледи...

Да се хванат за ръце...

Да се целунат...

Да се прегърнат...

Още една мъничка пауза, в която Времето наистина не съществува и нищо друго... Нищо друго... Няма значение.. Освен тях двете...

 

     - Яна, усещането за сигурност, усещането за дом... Човек трябва да може да се чувства така навсякъде, трябва да носи Дома в себе си, да се чувства добре, където и да е... То идва отвътре...

 

Глух звук... Фройд лае по-силно от всякога... Мария се усмихва тъжно...

 

     - Ще ни отведе, където трябва...

     - Сигурна ли си?

 

Градинската врата проскърцва... Глъчка... Шум... Ръмжене... Последният вой на Фройд... Тъп звук... Скимтене...

 

Скок...

Надолу...

Надолу...

И само надолу...

През Комина...

Все надолу...

Сенки и отблясъци на спомени...

... И всичко се смесва...

... Нищо друго няма значение...

... Нищо друго...

... Освен тях двете...

 

Яна... и Мария...

 

     - Страх ме е... Къде отиваме, Мария?

     - В земята, сестрице, в земята...

© Питър Хайнрих All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Отново, страхотно пишеш Прочетох "Къщата" точно след "Картината", много силно предаваш екстремни емоции като паника или отчаяние, човек не може да не съпреживее. И е страшно оригинално и въздействащо как използваш пунктуацията като изразно средство, спечели ме за фенка ^^
  • Браво!
  • Много хубав разказ!
    Много ми хареса!
    Поздрав,Иван!
  • Благодаря ти за хубавите думи!
  • Хубав стил на писане. На всички разкази, които съм прочела от cheshire_cat.
Random works
: ??:??