Късият разказ
3 мин за четене
Беше къс разказ. От най-късите. Жалък и неубедителен. Не ставаше. И си го знаеше. Беше чувал за други къси разкази, за които се носеха легенди. Самодоволни критици с дебели очила и димящи лули ги възхваляваха неуморно, изписвайки безкрайни страници. Разкази с късмет. Не беше от тях. Не ставаше. И си го знаеше. За него никой критик не би си запалил лулата дори. Изтърсак. Отпадък, роден от похотта на бездарното писане. Изплют на къс хартия и захвърлен като ненужна вещ. Авторът, засрамен, дори не го погледна вече. Просто го заряза и се запиля някъде. Не беше честно. Но на кой му пукаше.
Опита да се протегне. Не успя. Бе твърде къс. Всичко у него бе късо. И недовършено. Господи, как мразеше само. Как мразеше себе си. Най-вече себе си. Понякога, давейки се в сладката мъка на самосъжалението си представяше, че има ръце и нарязва нелепия си текст с бръснарско ножче на толкова тънки ивици, че ставаше нечетим. О, само ако можеше … Сладък блян. Заспа изтощен.
Сънува, че е нашумял роман с огромен тираж и лъскава корица. Усмихваше се, спретнат и луксозен, окъпан в светлината на репортерските светкавици, в компанията на една фина стихосбирка със сластни, окръглени рими. Тя гордо пъчеше крехките си коли до масивната му, твърда снага, грейнала с широката усмивка на успеха. Беше секси. И беше негова. Светът бе в краката им и ги аплодираше шумно. А после, след като тълпите се разотиваха, тя се притискаше сладостно към него и нежните ѝ листа шумоляха възбуждащо.
Събуди се окъпан в пот. Или поне щеше да бъде, ако имаше потни жлези. Нямаше. Но усещането бе почти автентично. По дяволите! Сънят бе отлетял, а с него и сладката малка стихосбирка. Пак беше сам. Никому ненужен. Мъртвороден. Затърси истерично измежду редовете. Нима нямаше нищо повече в него от хилав авторски нагон и няколко грама мастило? Нямаше. Беше готов да се разридае и щеше, ако притежаваше нужните органи.
Но какво беше това?
Широка сянка падна над листа. Една ръка се протегна над него и хвана грациозното паче перо. Потопи внимателно бронзовия връх в мастилницата и го поднесе към хартията. Господи, да не би... Възможно ли е? Ръката застина неподвижно, надвиснала заплашително над напрегнатия в очакване разказ. И тогава се случи.
Две груби хоризонтални линии задраскаха уверено една особено безвкусна и плоска дума. Разказът изстена. Или направи най-близкото до това според възможностите си. Перото заскрибуца напевно и изписа отгоре нова дума, изящна и красива, пълна с живот. Тя светна на листа чиста и усмихната, като огря и заспалите си, безлични съседки.
Перото продължаваше да проскърцва. Задраскваше една след друга омразните, грозни и фалшиви фрази, които съсипваха бедния разказ. Да, да! Не спирай! Новички, свежи и топли слова изпълваха междуредията. Ето, цяло едно изречение бе зачеркнато. Как го мразеше! Как го излагаше само! Боже, какво удоволствие! Присъстваше на собственото си прераждане. Перото скрибуцаше, а той се издуваше от нова, неподозирана сила. Къси енергийни заряди прескачаха с весело пукане по редовете. Чувстваше как се налива с обем и придобива форма. А смисълът, ах, той беше като най-фина и скъпа премяна. Един особено красив новоизписан ред го накара да извика от възторг. Или поне се опита да извика. Искаше всички да разберат за чудото, което се случваше. И щяха.
Щедрата муза пришпорваше перото и то препускаше ли препускаше по хартията. Гравираше късчета щастие без дори да подозира. Най-после достигна края. Забоде точката на последното изречение и изписа прилежно датата. После се оттегли внимателно, като остави изтерзания разказ обезсилен от прекомерното удоволствие. Беше щастлив. Беше завършен. Ставаше. И си го знаеше.
Опита да се протегне. Не успя. Бе твърде къс. Всичко у него бе късо. И недовършено. Господи, как мразеше само. Как мразеше себе си. Най-вече себе си. Понякога, давейки се в сладката мъка на самосъжалението си представяше, че има ръце и нарязва нелепия си текст с бръснарско ножче на толкова тънки ивици, че ставаше нечетим. О, само ако можеше … Сладък блян. Заспа изтощен.
Сънува, че е нашумял роман с огромен тираж и лъскава корица. Усмихваше се, спретнат и луксозен, окъпан в светлината на репортерските светкавици, в компанията на една фина стихосбирка със сластни, окръглени рими. Тя гордо пъчеше крехките си коли до масивната му, твърда снага, грейнала с широката усмивка на успеха. Беше секси. И беше негова. Светът бе в краката им и ги аплодираше шумно. А после, след като тълпите се разотиваха, тя се притискаше сладостно към него и нежните ѝ листа шумоляха възбуждащо.
Събуди се окъпан в пот. Или поне щеше да бъде, ако имаше потни жлези. Нямаше. Но усещането бе почти автентично. По дяволите! Сънят бе отлетял, а с него и сладката малка стихосбирка. Пак беше сам. Никому ненужен. Мъртвороден. Затърси истерично измежду редовете. Нима нямаше нищо повече в него от хилав авторски нагон и няколко грама мастило? Нямаше. Беше готов да се разридае и щеше, ако притежаваше нужните органи.
Но какво беше това?
Широка сянка падна над листа. Една ръка се протегна над него и хвана грациозното паче перо. Потопи внимателно бронзовия връх в мастилницата и го поднесе към хартията. Господи, да не би... Възможно ли е? Ръката застина неподвижно, надвиснала заплашително над напрегнатия в очакване разказ. И тогава се случи.
Две груби хоризонтални линии задраскаха уверено една особено безвкусна и плоска дума. Разказът изстена. Или направи най-близкото до това според възможностите си. Перото заскрибуца напевно и изписа отгоре нова дума, изящна и красива, пълна с живот. Тя светна на листа чиста и усмихната, като огря и заспалите си, безлични съседки.
Перото продължаваше да проскърцва. Задраскваше една след друга омразните, грозни и фалшиви фрази, които съсипваха бедния разказ. Да, да! Не спирай! Новички, свежи и топли слова изпълваха междуредията. Ето, цяло едно изречение бе зачеркнато. Как го мразеше! Как го излагаше само! Боже, какво удоволствие! Присъстваше на собственото си прераждане. Перото скрибуцаше, а той се издуваше от нова, неподозирана сила. Къси енергийни заряди прескачаха с весело пукане по редовете. Чувстваше как се налива с обем и придобива форма. А смисълът, ах, той беше като най-фина и скъпа премяна. Един особено красив новоизписан ред го накара да извика от възторг. Или поне се опита да извика. Искаше всички да разберат за чудото, което се случваше. И щяха.
Щедрата муза пришпорваше перото и то препускаше ли препускаше по хартията. Гравираше късчета щастие без дори да подозира. Най-после достигна края. Забоде точката на последното изречение и изписа прилежно датата. После се оттегли внимателно, като остави изтерзания разказ обезсилен от прекомерното удоволствие. Беше щастлив. Беше завършен. Ставаше. И си го знаеше.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Васил Все права защищены
