Въпреки че все още беше есен, през последните дни времето се беше задържало доста студено. Слънцето срамежливо надничаше през облаците, но хилавите му лъчи не успяваха да се преборят със северняка. Вятърът проникваше през якето ми, особено там, отзад до ръкава, където беше толкова протрито, че почти се виждаше тениската. Налагаше се да подтичвам, но това за мен не беше особен проблем. Бях четиринадесет годишен, кипях от енергия, бях здрав и силен. Всъщност тичането ми беше затруднено от разпилените листа и локвите в парка. Може би нещата щяха да са доста по-лесни, ако едната ми маратонка не беше разлепена от едната страна като паст на крокодил, а подметката на другата не беше протрита, почти да изчезване. Ха-ха, като се сетя за тази дупка на подметката не мога да не се засмея. Чакайте, ще ви разкажа.

     Беше миналата година, лятото. Мама открила тези маратонки до един контейнер. Дупката си я имаше, макар и доста по-малка, но факта, че това бяха маратонки, а не някакви си кецове или гуменки, направо ме екзалтира. На мига изхвърлих остатъка от старите обувки и се премених с новите. Огледах се няколко пъти и доволен от видяното изхвърчах на вън, за да видят всички останали. Мислех, че ще ги впечатля, но сега, като се замисля, май идеята е била доста глупава. И така, пристигам аз със скоростта на светлината на сборното място на... момчетата. Замислих се за миг. Първоначално исках да кажа „приятелите ми”, но аз нямам приятели. Е може би Гинка ми е истинска приятелка, но да се мотаеш цял ден с момиче- неприемливо. Както и да е. Намирам ги всичките скупчени около Гогата, който с гордостта на британския принц показва своята нова, ултра, свръх модерна, нова придобивка. Никой не ме забелязва. Сядам на отсрещната пейка и започвам да си мъндрахерцам краката нагоре и надолу, ама възможно най-демонстративно и най-високо. Ефект - нула. Петнадесет минути по-късно се решавам да се обадя:

     - К`во зяпате?

     - Новия Айфон на Гогата. Маниашки е! - най-сетне всички са обърнати към мен и аз се възползвах от случая, за да започна да си клатя краката още по-високо.

     - К`во си заразмахвал тия пергели? - попари ме на секундата Гогата - иди си смени галошите, щот скоро ще останеш без подметки. Миришат ти чорапите, бе!

     Всички се изсмяха в купом, а на мен ми идваше да ревна, но преглътнах сълзите и незнайно как, главата ми роди най-голямата простотия:

     - Тъпи, тъпи, та чак вдлъбнати. Ей това сте вие!!! Г`лейте ся, правите по една дупка в подметката и като вървите усещате какво има по земята. Камъче, камъче и хоп- загубена паричка. Камъче, камъче и хоп- загубена паричка. От нас до тук, за има-няма 100 метра си намерих ей това- бръкнах си в джоба и извадих 80 стотинки, които мама ми беше дала вчера - Н`екви въпроси?- завърших с театрален жест на пренебрежение. След краткото осмисляне на чутото, повечето се усмихнаха, но Гогата, тартора на бандата, се върза:

     - Дай да пробвам!

    - Ти луд ли си!?! Ако тате разбере, че съм казал на някого за новата му хрумка ще ме убие. Представи си, че целият град тръгне с такива обувки, то тогава какво ще остане за намиране? Нищо!!!

     - Дай едно кръгче с тях де - Гогата го удари почти на молба - ето, докато аз ги пробвам, ще ти дам да подържиш новия ми телефон- и току тикна в лицето ми лъскавата джаджа. Всички ахнаха от изумление. Признавам си, изкушението беше огромно, почти неустоимо, но мисълта, как ще бъда разкрит на момента ме накара да сляза на земята:

     - А-а-а не! Отивам да печеля - казах надуто и с високо вдигната глава се отдалечих.

     Няколко дни по-късно разбрах, че Гогата е измуфтил баща си с чисто нови, ултраснобарски маратонки. Още преди да ги пробва, Гогата направил по една дупка и в двете подметки и се пуснал в търсене на богатство. Разбира се, нищо не открил, но вечерта, когато майка му разбрала какво е свършил, Гогата открил най-дългото наказани в живота си до сега- три дни да не излиза, без интернет и телефон. Боже-е-е, щях да умра от смях.

    Смея се и сега. Тази случка ме развеселява доста често, но в дни като днешния, въобще не ми помага да ми се стоплят краката. Наведох се, взех един камък и се огледах за потенциална мишена- колче, кошче, пътен знак, такива неща, нали разбирате. Но вместо от мишена, погледът ми беше привлечен от едно момче, седящо в закритата беседка отсреща. Поредният богаташ-сноб. Бях добре трениран и тези мамини момчета ги надушвах от километри разстояние. Вижте го само - косата му къса, добре подстригана, а бретонът зарешен на една страна. Под дебелото, пухено яке се вижда мек, сивкав пуловер, а отдолу се подава светлосинята якичка на ризата му. Панталона е тъмносин с безупречен ръб. Ясно, частно училище, униформа, бъдещо колежанче. Читанка, галеник, лигльо. И тъкмо бях решил да го подмина, когато подсъзнателно регистрирах нещо нередно. Обърнах се и отново го изгледах от глава до... маратонки. Най-яките, най-прекрасните, най-най-най маратонки в целия свят. Нещо ме бодна под лъжичката. Поисках ги, желаех ги, завидях му. Стоях и не откъсвах очи от това момче. Той също ме наблюдаваше. От завист, безсилие и яд започнах да тичам около беседката, подскочих няколко пъти, хванах се за един клон и се набрах на ръце. Капките от дървото безжалостно се изсипаха върху мен и това като че охлади страстите ми. Влязох в беседката и кротко приседнах срещу непознатия. Аз го гледах и той ме гледаше с ясните си, сини очи. Като че в тях долових завист. Обърках се, не беше възможно, на какво би ми завидял- той имаше всичко, а аз нищо. Попитах:

     - Как се казваш?

     - Адриан. А ти? - добре премерен, тих глас, като на възрастен.

     - Мартин, Марто ми викат. На колко си?

     - 14.

     - Колкото мен. К`во правиш тука?

     - Чакам иконома да ме прибере с колата.

     - Еха-а-а, значи сте ултра богати!!!

     - Може да се каже.

     - Значи баща ти има мощни коли, няколко на брой, последен модел?

     - Има една спортна, един ван, а мама кара електромобил.

     - Еха-а-а, сигурно е гот, когато те вози в спортната кола с пълна газ?

     - Никога не ме вози с нея. Когато аз пътувам, използваме вана.

     - Ти си луд, мой човек. Изпускаш такъв кеф! Аз не съм се возил де, защото си нямаме дори Трабант. Аз съм пълен нещастник. Сигурно имаш и разни машинарии, от тези новите - смартфони, таблети...

     - Имам.

     - Човече, завиждам ти. Ти си най-невероятния късметлия, когото съм срещал.

     - Сигурно е така. Може и по-зле.

     - Какво ти по-зле, ти си на върха, дори не мога да си представя твоя разкошен живот. Истински щастливец, късметлия си- умълчах се и се опитах да си представя какво е да си толкова богат. Не успях. И все пак, мине, не мине минута и очите ми попаднат върху маратонките му. Накрая се реших да питам- Имаш най-яките маратонки на света. Нови ли са?

     - Не, имам ги от около година.

     - Еха-а-а!!! Изглеждат като току що извадени от кутията. Сигурно са много удобни когато тичаш, а?

     - Не знам.

     Този отговор ме обърка и тъкмо щях да го питам как така не знае, когато той отново проговори:

     - Беше ми приятно, но трябва да тръгвам. Икономът ми пристигна. Довиждане.

     Обърнах се назад, за да проследя погледа му. По пътеката зад мен се задаваше красив, спретнат мъж, който буташе инвалидна количка. Все едно някой ме удари с юмрук в корема. Вцепених се. През това време мъжът спря количката до момчето, повдигна го и го сложи вътре. Завърза предпазния колан и с бързи крачки забута количката и нейния товар обратно към колата. Не знам колко време след отпътуването на Адриан, успях да се размърдам и с бавни крачки да поема обратния път към дома. Не усещах нито студа, нито мокрите си крака. Мислите ми се лутаха като разярен рояк пчели, а едно ново чувство ме изпълваше все повече и повече. Чувство на щастие, чувство на задоволство, чувство на смирение. Осъзнах колко много неща имах и колко щастлив бях. Осъзнах, че понякога под най-лъскавата опаковка се крие най-голямото страдание. Аз съм щастливец!