Лебедова песен (Сантасе)
САНТАСЕ*
После започна детството ми. Аз, между другото, много малко неща вече си спомням от тогава, може би защото веднъж помолих Бога да ме остави завинаги дете. Него го бяха пръждосали от село, ама изглежда ме е чул от някъде и беше решил да изпълни молбата ми. Даже и добра служба ми отреди, ангел небесен да бъда, та така и ме кръстиха. Ангел. Божи пратеник и вестител. Да му съобщавам това-онова за душите на простосмъртните. Нещо като „шестаците” по същото време. Само че те даваха сведения за делата им. Абе, доносник демек. Да, ама аз не знаех. Той на мене не ми каза, нито ми е давал декларации да подписвам, че ще му служа. И си живеех живота такъв, какъвто ми се случваше.
Веднъж, като се прибрах от училище, хапнах криво-ляво и седнах да си готвя уроците за другия ден, както правеха добрите деца, на добрите родители. Тъкмо извадих бумагите и запретнах ръкавите, и преди още да съм впрегнал биволите да разорат нивите в главата ми, за да разхвърля после семената на науката, чух гласа на директора. Груб и властен, той извика пред портата. Гълъбът, дето беше кацнал върху нея, трепна и уплашено драсна в небесата.
– Ангеле! Ангелее!
От двата прозореца на две съседни стаи цъфнаха ликовете ни с чичо ми, който също се казваше като мен, а може да е обратното.
– Кажи, Гатев! Какво те носи насам?
– Какво ли? Питай племенника си!
Към мен:
– Я слез долу, бе! Недей да дремеш на прозореца! Слез, слез да кажеш какви ги вършиш!
Като светкавица премина мисълта ми през детското ми съзнание и нищо гнило не видя, ала в същото време сърцето ми заподскача като подгонен петел.
– А сега, хубостнико, кажи на чичо си, ти играеш ли на карти? Да, на карти!
– Играл съм. Те и чичо, и тате играят. Даже чичо ми е разказвал, че и вие играете заедно... – смотолевих съвсем невинно.
– Чу ли го, Бе? И ние! А ти знаеш ли, че си ученик и че учениците не трябва да го правят? И кой те научи на този занаят? Ония ли непрокопсаници, съседите ви?
Петелът ми се скри в курника и примря от страх. От очите ми бликнаха два ручея сълзи и направиха малко езерце. Аз се погледнах в него и се стреснах от вида си.
– Да, но те не са... Те са много добри батковци.
– Мноого добри! Няма що! Изгонили са ги от техникума в града за отсъствия и... без право да продължат в друго училище! И на каква игра те научиха? Ииии... Гледай ме право в очите, когато ти говоря!
Погледнах го. Не можах да се видя, защото те не бяха езера, а отвори на пещерни дупки.
– Сантасе...
– Сантасе?! Аз имам полувисше образование, партиен секретар съм, директор, и съм ги научил преди има-няма година, а той?! Сополанко! Чу ли го, бе, Ангеле? Чу ли го бе? – тука гласът му премина през фалцет. – Сантасе! Посъветвай ме сега как и с какво да го накажем, че да му изфирясат бръмбарите от главата?
– Е, подлъгали са го детето... То не е знаело, че не трябва.
– Не го защитавай! Има късмет, че сме нещо като приятели, та ще му дам да си избере сам наказанието. Ще напише: „Ученикът не трябва да играе на карти!”
Към мен:
– Колко пъти ще го напишеш?
– Амиии... Сто! – промълвих аз, като смятах, че ще го задоволи това число.
– Сто? Не сто! Хиляда! Не, не хиляда – милион! Да запомниш и никога повече да не го правиш! И докато не го напишеш, никаква вечеря, никакъв сън! Чу ли? Та и мен да запомниш!
Нямах друг избор, прибрах се и започнах. Към осем вечерта мама ми донесе филия хляб, намазана със свинска мас, посолена с червен пипер и сол, остави я на масата, без да ми каже думичка и си излезе. Звездите една по една се накиприха и накацаха по небето, радваха се на нощта, разговаряха си с щурците. След години подразбрах за какво са си говорили, ама тогава не знаех и това ме правеше още по-нещастен.
– И това ако е детство, Боже! – въздъхнах отчаян и пак започнах с проклетото изречение. Бог уж го нямаше в нашето село, ама ме беше дочул от някъде и с далечен глас ми каза бащински:
– Детство е. Така е на Земята. Затова ме изгониха. И от храма ме изпъдиха. Ама ти не се бой! Ти ще си останеш дете до старини, както съм ти обещал, а такива като тях ще живеят вечно като старци, защото те са се родили такива.
Погледнах го в очите, а в тях играеха весели и жизнерадостни пламъчета. Палуваха като деца. Аз повярвах, че съм едно от тях и съм заспал блажено и щастливо върху тетрадката с наказанието на масата.
На сутринта петелът събуди слънцето, а слънцето – целия свят.
* сантасе - игра на карти (или на "66")
© Ангел Веселинов Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Майсторът си е майстор, каквито и да са темата и сюжетът!
-
Детство мое! Поздрави за хубавия разказ!
-
Ех, че хубаво си го написал.Ама голям калпазанин си бил навремето, ей!Добре, че моите даскали не са ме надушили, че и аз играех сантасето още от първи клас.Сега разбрах, че това е било толкова нередно.
Поздрави на момчето в теб! -
Хе - хе, какво усмивка ми цъфна на устните, прочитайки този разказ! Много ми хареса! Ето какво ще казвам вече на децата си /като ги затормози някой даскал/: остави го тоя, той се е родил старец!!! Иначе Господ и от София са го прогонили; ама нищо; явно си ни чува човекът! Важното е да не спираме до му говорим, пък и да се сещаме какво да му поискаме!
-
Щастливец е запазилият детското в душата си...
Много ми хареса! -
Хубаво!
-
Топлинка има при тебе винаги.
-
Великолепен разказ.
Браво! -
На сутринта петелът събуди слънцето, а слънцето – целия свят.
Чул те е Бог, запазил е детето... -
Жив разказ, пренася в друго време
-
Снощи като се прибрах сина ми първолак ме посрещна с новината- днес писах три страници с изречението "аз ще слушам " явно наказанията не са се променили с времето
Хубав разказ!
Моментът с биволите и семенцата е голяма находка!
Поздрави! -
Той , Господ , си знае работата .... Хубав разказ!!
-
Момчето от „Помня го“ се е промъкнало и тук.Чудесно се справя и с двата жанра.Поздравления!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
