Легендата за непознатия воин
„Да се биеш за тези, които си изгубил и за тези, които не искаш да изгубиш. Да се биеш за това, което си изгубил и за това, което не искаш да изгубиш.“
„Светът е толкова жестоко място. Много от хората губят своята човечност и сила. Много сърца биват отровени. Много сърца биват разбити...“
Лъчите на слънцето бавно падаха, минавайки през красивите елхи, които бяха покрити със сребърен прах. Студенината се издигаше и се развихряше в небесната шир, летейки дълго над снежните планини.
„Много сърца биват разбити, но винаги ще има надежда, която да ни крепи. Един ден всичко ще бъде решено, когато загубите най-ценното в живота си.“
Спокойно, плавно, разказвайки една история, която не беше завършила. Легенда, която дълго време щеше да се носи от уста на уста, от ухо на ухо. Точно така. Легенда, която дълго време ще гори преди да изчезне над огнището, разпръсквайки се самотно възпяла своите герои.
А докато слънцето минаваше своя път по небесната шир, героите на миналото седят и разказват за това, което някога е било изгубено и как то се е завърнало с цената на поройните кървави сълзи, които са паднали от нечие храбро око.
Глава 1
Стотици малки деца бягаха из белите пустини, които охлаждаха пространството. Вдигащите се безброй бели снежинки полетяваха из пейзажа и се завързваха в цикъла на времето, бавно изчезвайки, под бурните слънчеви лъчи.
Над белия сняг бавно се развя една черна роба. Нисък силует седеше на стар и изгнил стол, провесил своите слаби крака над една веранда. Лицето му беше закрито с красивата черна дреха, която се спускаше по тялото му, бавно, развявайки се над бялата студена шир.
Една бледа усмивка се плъзна по лицето на този изнемощял силует. Напуканите устни на мимолетния черен воин“ леко се раздвижиха, сякаш искаха нещо да кажат, но не намериха сила. Черният бастун опираше до дървения паркет, стабилно показващ сила и мощ, на който времето му бе изтекло.
Снегът падаше бавно, без надежда. Изнемощялите очи на воина бавно се разтвориха, а сянката, падаща от лицето му скри техният цвят. Напуканите ръце се протегнаха напред, хващайки бастуна с двете си ръце.
Градът затихна. Хората бавно тръгнаха напред към тази прогнила стряха, където седеше войнът с черни одежди. Децата крачеха смело, малки и големи. Майките и бащите бавно пристъпиха напред, сядайки пред този силует.
Силуетът бавно се изправи прегърбен, сядайки на дъските като босите му крайници докоснаха студените, бели, кристални сълзи. Секунда мълчание беше запазено, а той бавно разтвори устните си. Красив, силен и величествен глас се разкри, той беше на жена.
„Добре дошли. Нека ви разкажа една легенда, която все още се пише. За легендарния воин, който имал бездънно изпепеляващи очи като залеза, студена кожа като на леден дракон и голямо сърце като необятните поля и хоризонти. Сърце, в което дори враговете са били добре дошли. С голям меч, на който било издялкано името му. Брони от сребро, които дрънчали, когато той приближи. Кървави коси, които събирали болката на враговете му. Дете с красота голяма и болка дълбока, душа непоколебима и ръка непобедима.
Да... Това е разказ за воин, чието сърце е бивало разкъсвано хиляди пъти. Чието тяло е бивало раздирано безброй пъти, а мечът бивал разбит на хиляди парченца. Но душата му никога не била прекършена, защото тя имала още много легенди да гради. И въпреки трудностите в своя живот този воин не спрял и за миг да се бие. Никога не изпуснал меча си, докато той не се счупил. Но дори и тогава той се изправил и продължил да се бие. И сега нека ви разкажа за Зенит „The Cruel Fate”.
Животът е коварно място, пълно с болка за някои, а за други благодат. Но за нас хората това е просто една приказка, която има своето начало и своят край. Това е далеч от приказките с хубав край. Това е една кървава история, в която само мечът може да ни спаси. Зенит - това било нейното име. А защо са я кръстили „богът на кошмарите”, ще разберем много скоро.”
„Да се биеш за тези, които си изгубил и за тези, които не искаш да изгубиш.“
Какво е живот? А какво е смъртта? Какво е да чувстваш? Или да изпитваш радост и тъга? Светът винаги е бил жестоко място за нас, живите същества. Точно там много от така наречените „хора” губят единственото, което ги различава от зверовете. Слабият умира, силният живее. Много сърца, чисти като небесата, са били покварени от този свят.
Много от тях също не оцеляват, разбивайки сърцата на хиляди след тях. Има моменти, в които нямаме сила дори да се изправим. Тогава можем само да вярваме, че нещо ще се случи. Че някой ще ни спаси, но дали това е правилният отговор? Да избягаме и да се откажем от всичко? Защо сме създадени? Какво съм аз за този свят? Колко е трудно да бъда себе си? Светът е красив по свой начин. Дори да е коварно място, той носи своите тайни. Ако нямаш талант и сила, то тогава си боклук. В този свят има прекалено много от тях, затова те биват захвърлени и подритвани от другите.
Но с времето тези боклуци завладяват велики места и извършват велики дела. И там се ражда истинската сила – силата, с която сме решили, ние боклуците, да защитаваме последователите си. Не можем да изгубим, защото даваме сърцето си за нашите последователи. А ако загубим, то тогава знаем, че трябва да станем още по- силни..
Сила... сила... Светът се върти около тази дума. Но какво всъщност значи тя?
Да убиваш е сила? Животът ни е просто една илюзия, с която запълваме своя свят. А някои от нас дори губят живота си завинаги, предавайки се само, защото нямат така наречената сила. Но откъде идва тя? Никой не бе отговорил на този въпрос, дори и аз.
Светът се дели на хиляди части. По него стъпват хиляди същества. Но дори да сме боклуци, ние живеем много по - истински живот от така наречените „силни хора”. Това ме научи той... онзи черен рицар. И все още думите му кънтят в главата ми.
„Откри ли истинската любов? Само и единствено, за да ти я отнемат скоро след това? Намери ли най-накрая приятели, на които можеш да се довериш? Само и единствено, за да ги видиш как те предават не след дълго? Намери ли нещо за което да се бориш? Въпреки, че не си силен и не можеш да направиш нищо повече от това да стоиш и да гледаш? Преследва ли мечтите си? Само и единствено за да осъзнаеш, че са недостижими? Обаче каквото и да става, ти никога не бива да се отказваш! Трябва да стоиш изправен и да продължиш напред, защото където и да си се запътил... ти няма да си сам. Животът ти дава само два шанса. Не ги пропилявай, не ги оставяй. Стани това, което ВИНАГИ СИ ИСКАЛ, ВЪПРЕКИ КОЛКО Е ТРУДНА ЦЕЛТА! Животът е едно голямо приключение! Запознай се с много нови приятели и хора, които да обичаш! Стани силен независимо дали имаш талант. Надмини и най-добрите! Защити със своята собствена сила всичко, което можеш! Живей без да съжаляваш. Забрави за отмъщението, дай им прошка на тези, които те накараха да страдаш. Болката не е грях, страхът също. Те са чувства, които ни карат да бъдем живи. И когато дойде времето умри за каузата! Но преди това остави една легенда зад себе си, зад твоите идентични стъпки. Та каква би била твоята история... Зенит?“
„Моята история... тя... ще е за...“
Вятърът рязко промени посоката си като хиляди сребърни цветчета от цветята на поляна полетяха, оставяйки след себе си мимолетния аромат на свобода. Капките роза бавно падаха от позеленелите от сила дървета. Над каньона се разстлаха няколко червени кичура, летейки в въздуха, сякаш някой ги беше задърпал точно като нишката на живота.
„Силата значи живот. Ако си неспособен да я притежаваш няма да можеш да живееш спокойно в това измерение напълнено с хиляди кървави белези. Омега там, където всичко се ражда а след няколко минути умира.“
Червените зеници бавно обикаляха небосвода който беше обагрен с красивият червен цвят... Напомнящи за Скарлет, цветовете, които изчезнаха преди хиляди години. Зениците бавно изчезнаха и отново се появиха, а тих глас се прокрадна над ширината.
„Дори когато паднеш - ще се изправиш, политайки отново, възнасяйки се над тази шир... Искам да докосна това небе... да разбера тайните му, въпреки че...“
Белите слаби крачета на силуета бавно стъпиха върху зелената почва, напоена с кристалните капки вода. Студени на допир, те охлаждаха несигурната сутрин на една скитаща се душа в размисли... за това, коя е всъщност тя. Червените коси бавно се преплитаха с въздушните допири на вятъра.
Изведнъж силуета стъпи силно на земята и рязко се изстреля напред. Краката ѝ се движеха като вятъра. Внезапно скочи във въздуха и излетя надолу, затваряйки очи, а косите и се развяха.
„Страхът е празнота, която трябва да бъде запълнена. Сълзите са слабост, които трябва да бъдат потушени.“
Очите ѝ бавно обходиха мрачната шир, която се разгръщаше пред малките и червени като огъня очи. В далечината се издигаха огромни кули наподобяващи замък, увити с красиви цветя. Краката ѝ се задвижиха автоматично.
Очите ѝ бавно загубиха пламъка си. Момичето прелиташе през огромната шир, която блестеше в мрака и достигаше красотата на райската градина, а далеч от нея се чуваха сблъсъци на мечове и щитове.
„Откакто се помня, съм била сянка, която умее само да наблюдава хората и да преценява какви са всъщност. Този свят е толкова прогнил. От момента, в който съм била родена знаех, че никога няма да разбера каква е целта на моя живот. Всичкото това време... бях сянката на големия ми брат. Дори името ми се знае като най-слабият воин от всичките досега в историята на това място.“
Няколко камъчета паднаха по склона като бледият силует седеше и наблюдаваше останалите деца. Очите ѝ се спряха върху малко момче с дълга червена коса, зелени очи жадни за победа. Мечът му се вихреше нависоко, създавайки красива феерия от цветове и елементи.. Изведнъж всички бяха изумени, а момичето просто въздъхна. Този стон беше измъчен и изгубил надежда, в каквото и да е било.
Точно така. Тау беше загубила надежда да живее. Кога щеше да настигне другите, ако въобще можеше да го направи? Може би не бе създадена за такъв живот.
Бавно, висок мъж се приближи към момичето. Дългата му ледена коса се развя като ръката му ѝ подаде един дървен меч. Сините му очи, които бяха строги накараха момичето да потрепне и да се сети колко е нищожна. Докато другите тренираха майсторство с меч, тя беше принудена да тренира все още с дървен меч и дъмми.
*Дъмми: Кукла върху, която се упражняват самураите със своите мечове. Нещо като торбите с пясък върху, които тренират боксьорите.*
- Хайде, започвай. И да се надяваме, че ще има прогрес днес. - студеният му глас прокънтя в главата на Тау. Той бавно се оттегли и застана зад класа като внимателно наблюдаваше всеки един удар, всяко едно движение на младите войници.
Тау се обърна, вдигайки меча. Ръцете ѝ трепереха. Започна да замахва. Колкото повече се опитваше да постигне нещо, толкова повече падаше на земята. Бавно се изправи, хващайки меча си. Една сълза падна от окото ѝ.
„Защо от мен не става нищо? Толкова се мъча... толкова труд полагам. Много ли искам? Просто да мога да бъда като другите...”
Сълзата падна, разбивайки се в острието на дървения меч. Ръцете ѝ бяха посинели ,дъжда падаше силно върху раненото тяло на детето. Докато другите почиваха, Тау тренираше с всички сили. Учителят се усмихна като няколко стареца отидоха зад него.
- Тази упоритост... и огън в очите... няма да ти бъдат достатъчни. - мъжът се обърна, минавайки покрай старците. Тихият, секнещ глас на единият от мъжете засегна съзнанието на учителя и думите му останаха дълго след това в съзнанието му, запечатвайки се като белег върху кожата му.
- Тамаши така и не разбра, че хората с талант не са най-силните войни на този свят. Силата извира от древната душа, която притежаваме. Хората, които страдат стават силни, а тези, които имат талант умират млади заради своята самоувереност. Огънят и водата са едни от най-силните стихии. Огънят изгаря и унищожава. Хората, родени с тази стихия, стават невероятно силни, но им трябва просто човек, който да активира тази сила. Да разпали този огън, който никога няма да изгасне. Една малка искра... една мечта е достатъчна да събуди сила, която спи дълбоко в душата ни.
Тамаши се обърна към тях като погледна очите им. Света беше толкова жесток. Дори боговете, падайки на колене пред врага стават неспособни да се върнат в небесата. А нещото, което никога няма да им бъде върнато ще бъде изтръгнато от самите тях.
- Това дете ще бъде новият изгрев за този свят. Тамаши... така са казали боговете. Въпреки, че е слаба, тя ще покаже на света какво е да бъдеш силен. Има своята важна цел в този живот и съм сигурен, че преди това тя ще направи всичко по силите си. Да сложи отпечатъка си на този свят. За някои приятелите са важни. За други амбицията, която ги крепи. За трети важно е да не бъдат самотни. Има такива, които искат просто да бъдат истински воини и да покажат силата си на хората, които са ги мачкали.
Някои дори започват да чуват своя вътрешен глас.
Бавно двата силуета изчезнаха сред сенките, а след тях останаха единствено треперещите листа от току що разцъфналите дървета. Тау пусна меча си като падна на земята в безсъзнание. Енергията ѝ бе изчерпана. Тамаши обърна поглед, присвивайки очите си и стисна ръката си в юмрук.
-Тъпи богове! Какво разбирате вие? Вашата сила е подарена и не тренирате, за да прогресирате! Това хлапе единствено ще стане за храна на някого по-силен от нея. Каква шега... тя никога няма да стане силна.
Тамаши се обърна като се сля със сянката и остави червенокосото момиче да спи на пода, треперейки от страх, студ и самота. Косите ѝ попиваха дъждовните капки като корените на някое вековно дърво.
Очите ѝ леко затворени показваха следите от умореното ѝ тяло. Това как не бе спала сумати и дни с цел да успее да прогресира. Но за жалост нямаше напредък. Единственото, което ѝ остана беше надеждата.
„Ако искаш да бъдеш силна, тогава предай своите молитви на немъртвите.”
Ръката на Тау потрепна, а луната изгря бавно в тъмното небе, което сякаш от демони беше раздрано. Момичето леко изтласка тялото си назад с помощта на слабите ѝ бели ръчички. Протегна ги нагоре към бялата и празна луна, а очите ѝ за миг промениха цвета си - в един черен непрогледен мрак.
-Това е твоят път.... и ти си сам. Някой друг също може да върви с теб, но никой не може да върви пред теб. Кой си ти? Защо те сънувам, но не мога да видя лицето ти? Как е името ти?
Луната огря лицето на Тау като изпи бавно и внимателно сълзите ѝ, причинени от немощ и липса на сила. Протегнатите ѝ ръце към зенита бяха широко разтворени, чакайки нещо важно да се случи. Нещо, което ще промени живота ѝ и ще сложи край на тази немощност.
© ... Все права защищены