Там където свършваше планинският склон и започваше равната селска мера, се намираше стара, белокаменна чешма. Беше краят на лятото и водата толкова много беше намаляла, че течеше едва - едва на тънка струйка. Към чешмата се приближи млада жена, която носеше в едната си ръка стомничка, в другата менче. Тя се наведе, сложи стомничката под тънката струйка на водата, изправи се и се загледа към играещите деца, които цопаха с босите си крака из поточето минаващо край чешмата. Те вдигаха голяма врява, която ставаше още по - голяма, когато подгонеха ятото гъски и патета, дошли и те да се разхладят в горещия, летен ден. На красивото лице на жената се появи тъжна усмивка, а очите й се напълниха със сълзи. Тя се натъжи толкова много, защото в същото това време, докато децата тука играеха, тя бе оставила в дома си единственото си дете, което беше болно от незнайна болест. Когато стомничката се напълни, жената се наведе да сложи на нейното място менчето и тогава от очите й се търкулна една сълза и ...