Лекът

Хваликръцков бе добре!

Животът му бе важен и отдаден на неоспорима мисия – бъдещето на държавата.

Утрин ставаше, обличаше скъпия си костюм, който не успявяше да прикрие изпъкналото му шкембе, и надяваше лъскави обуща. След като одобряваше респектиращия си вид, който го гледаше от огледалото в голямото антре, находящо се в многоквадратното му имение, той излизаше. Отвън го чакаше скъп автомобил, достоен за неговото положение, който го отнасяше плавно към мястото, където се решаваше съдбата народна.

Обичаше, Хваликръцков, да ходи в парламента – там малкото време, което прекарваше, бе изпълнено с достойно и високомерно пъчене, на което никой не обръщаше внимание, защото всички други също тъй достойно пъчеха телеса. Той обожаваше честите почивки, съпътствани със специално приготвени сладкиши, кафенца и прочие. Тъй успяваше да даде отмора на изтерзания си мозък, който през останалото време на деня се мъчеше да разбере неспирното шумолене и кресливо съзвучие на гласове около себе си.

Всички около него, както и самият той, се впускаха в раздумка. Понякога си подхвърляха богати реплики и гръмки слова, сетне си ги връщаха, заиграваха се с думите, кряскаха, а накрая заглъхваха. Съдбата народна се решаваше в далеч по-спокойна атмосфера. Докато засищаха измъчените си особи с разни стръголинки и питиета, майсторски сладкиши и кафета, набързо приемаха по някой си закон, роден и замислен, пак сред обилните трапези. После сред глъчката и суматохата, под покрива на храма народен, същите тия тихо, като змия,прокрадваха, приемаха и приветстваха закони, които закони със завидна лекота, после, тровеха живота на тези, за които уж бяха създадени.

И днес Хваликръцков, преминал през обичайното одобрение на важната си особа, се качи в автомобила си. Плавно го отнасяше шофьора по ширналият се път, но господинът бе разтревожен. Тези дни не се чувстваше добре. Пресядаше му всичко, което поднесеше към устата си, а болезнени спазми атакуваха различни части от величествената му личност. В други случаи от раз му притъмняваше и губеше зрение. Обходил бе много лекари, билкари и прочие, подложил се бе на разнородни и разнообразни изследвания, но всички и всичко отричаха да е заболял. Ден из ден, усещаше, че нещо не е наред и все по – осезаемо лапите на страха стягаха гърдите му, защото не откри лек за това си състояние. Слезе умислен от автомобила си и с бавни крачки се отправи към масивната сграда, за да изпълни и днес важната си мисия.

– Ти страдаш и лек за тебе не се намира, но лека аз за тебе знам!

Хваликръцков се обърна рязко и видя една стара жена да стои близо до него.

– Коя си ти и как си позволяваш да бръщолевиш такива глупости и най- вече да нарушаваш мисълта ми?!- рече остро той.

– Аз ли, аз ли? – попита старицата и продължи: - Аз съм стара жена, да речем никоя, но дойдох тук при теб лек да ти издумам...

– Че какъв лек и за какво?! – ядно я прекъсна Хваликръцков.

– Лек за чудо и приказ! Душата ти е болна, момче, и затова плътта ти страда. Иди на село, живей простия живот на хората там, сам храната си произвеждай, сам съдбата си отреждай. Нуждите си посрещай с парите, що на старците гласувахте и ще ти подобрее. – рече жената, а Хваликръцков ядосан от тази дързост на непознатата се обърна ядно и се запъти към парламента.

– „ Ха, че луда жена” – мислеше си ядно той, докато отново не бе погълнат от важни дискусии и обсъждания на които, догдето хванеше началото, губеше края. Важна бе мисията му и макар, че не бе вълк като останалите, а по- биеше на агне и той играеше достойна роля в житейския водовъртеж, който образуваше, заедно с всички около себе си.

– Минаха дни и седмици от налудничавата му среща с непознатата. Хваликръцков отпадна, чувстваше тялото си като затворник, подложен на изтезания, от които нямаше спасение. Напоследък не чуваше и не разбираше нищо около себе си, стаен и пребледнял, чакащ поредния болезнен спазъм.

– „ Тази стара жена, да не би да ме прокле, вещицата. Да не бях толкоз зает с народоугодни дела, та лицето й да бях запомнил, че да я издиря. От тази злощастна среща, как страдам и как никой не разбира болката ми...” – мислеше си той, докато обикаляше отново и отново лекари, клиники, професори, които да открият болестта му и да помогнат за неговото оздравяване.

Дотегна му вече това положение, не издържаше да гледа подигравателните погледи на всички, които отричаха да е заболял и го гледаха съпричастно и жалостиво, както се гледа на човек загубил разум. Тогава Хваликръцков реше да послуша думите на жената и да отиде на село. Разчопли затормозения си мозък и се сети за малкото позабравено село, в което отдавна бе живял дядо му. Там никой не го познаваше, защото зает и без никакво свободно време, не бе стъпвал из тези места от ученическите си години.

Хваликръцков пристигна в селото – сам, изтерзан и обикновен. Пари не взе, защото и досега от тях полза не намери - дава ли дава, ръсеше ги както вятъра ръси есенните листа от короните на дърветата, но болестта му остана неразгадана. Пристигна и завари стара, полуразрушена къща и малък празен двор. „ Нищо, нищо за лек съм, я каква природа, в хармония с нея ще живея” -рече си той. „ Ще си засадя градина, ще дишам и ще се сливам с околността, а чистият въздух и спокойствието ще ме оздравят”.

Така и направи, а след няколко дълги, дълги дни, в които усещаше, че се възстановява и бе позабравил болежките, той реши да бъде земеделец. Пред двора му се ширеше голямо поле. Хваликръцков реши да засади нещо, не знаеше още какво, но помнеше от детските си години, че за да засадиш, първо трябва да обработиш почвата. Рови, рови из старите мази и намери една мотика. И като излезе, и като започна да окопава тъй силно земята, та чак буци пръст се разхвърчаха около него.

-Стой! – извика някой близо до него – от което господинът подскочи.

Защо да стоя?! – попита бързо Хваликръцков, стареца, който стоеше до него и го бе смутил неприятно.

• Момче, не разкопавай тия земи, не виждаш ли, засети са, а още повече, чужди са. Беля ще си навлечеш и като дойдат ония, кокалите ще ти разтресат.... – прекъсна думите си стария човек и се заоглежда.
• Продадоха, ще дойдат?! – повтаряше с неразбиране Хваликръцков.
• Да, да, ония големците, продадоха де що има, та сега земите са на други големци като тях, а и народ не остана да им дири сметка, той народа.... –прекъсна отново дядото.
• Като не може да се сади земята, как тук се живее, къде работят младите? – попита важният господин.

Силен и страшен смях се изви от гърдите на стареца, смя се той, смя, а на Хваликръцков взе да му дотяга.

• Че то млади няма – поде отново старият човек, след като спря смеха си, тъй изневиделично, както го и отприщи. Всички избягаха, изпотриха се, щото и заводи де се работеше няма, че ги изпродадоха, па и лекар си нямаме, че вече и хора не останаха. Идва само едно момче от града веднъж в неделята, та носи храна за магазинчето насред селото, дето продава баба Цветка- олио, хляб, ориз, е такива работи, нужни на нас старците.
• Ма как така се живее? – попита Хваликръцков.
• Не се живее, не се живее – рече дядото, обърна се и тръгна по калната и самотна улица.

Хваликръцков седна върху разкопаната земя и се замисли.” Какво да правя аз тука, щом живот няма? Еее, добре ми се отрази този прост живот на село, оздравях и болките ми отминаха. Да взема да се връщам аз в града, че важни дела ме чакат” – завърши размишленията си той.

Завърна се Хваликръцков пак в града, здрав и преситен от енергия. Надяна лъскав костюм и пак пътуваше в удобния си автомобил. Отново бе полезен, отново бе заобиколен от врява и глъчка, отново бе удостоен с обилни обеди и изискани вечери. Телесните му несгоди бяха забравени, а думите които бе чул от стареца той не помнеше, защото те не бяха докоснали неговата природа. Както лъжата не намираше място в честното старческо сърце, тъй и милосърдието и правдивостта не успяваха да пуснат корени в отровената душа на Хваликръцков.

„ Чудно нещо е чистият въздух! Ще си построя една голяма вила в подножието на някоя планина, където да почивам, за да се радвам на добро и дълго здраве” – мислеше си той и щеше да го направи, защото имаше тази възможност....