Продължение на романа "Лео", част трета

                              Мария Мустакерска и Димитър Мустакерски

                                          / Авторите сме сестра и брат /

                                                            Лео

                                                       / Роман /

                                                     Част трета

    Пристигнах в София и се настаних на хотел. Фалшивите документи вършеха отлична работа. Пари не ми липсваха, можех да си правя колкото поискам, така че реших да живея луксозно, както казват земните хора.

   Отпуснах се в мекото легло и пуснах климатика, вече бях изчел всякаква налична информация в интернет за климатиците. Бързо усвоявах всичко, с което си служеха хората. Чудех се защо се притесних при срещата си с Розалия. Какво особено чувство и състояние! Постъпих глупаво, сякаш се уплаших и си тръгнах внезапно. Какво ли си е помислило момичето? Какво намираше в нея, Лео не можеше да разбере. Най-много му харесваха очите – красиви и големи. Струваше му се, че потъва в тях и цялата му мисия на Земята му изглеждаше смешна и нереална в сравнение с тези очи, които го гледаха с разбиране. Трябва да опозная характера ѝ, начина на мислене, отношението ѝ към извънземния разум, ще ми бъде много интересно и приятно. Но когато само си спомнеше за нея, изпитваше такова особено чувство – вълнение, примесено с притеснение и страх, страх от непознатото. Страх, че няма да я види повече. Досега никога не се беше страхувал за нищо и от никого, но сега беше различно. Искаше му се да е с нея, да хване ръката ѝ, да усети допира на кожата ѝ. Да опознае това мило лице, което му се усмихваше и го изучаваше с големите си очи. Трудно заспа, а когато се събуди, навън вече беше ден. Не беше спуснал пердета, така че слънцето огряваше стаята.

   Лео се раздвижи, взе един душ и си поръча закуска в стаята. После направи гимнастика, така както беше гледал в клипове в YouTube. Закуската му се видя много вкусна. Явно земните хора разбираха от тези неща. Облече се старателно. Среса косата си с пръсти. Трябва да си купя гребен. Мислите на Лео вече надничаха във външния свят. Реши да остане на хотел, защото му харесваше, заплащаше доста за стаята, но парите за него не бяха проблем. От новините по телевизията разбра, че вечерта ще има футболен мач. Запозна се с правилата на играта футбол, стори му се интересно и нямаше търпение да отиде на мач. Имаше доста време до вечерта и Лео направи първата си разходка из София. Всичко му беше интересно – църкви, галерии, музеи. Влизаше навсякъде, където е отворено, и разглеждаше с любопитство. Какъв интересен свят имат българите, не случайно Бог му беше говорил с любов за страната им.

   После реши, че трябва да си накупи дрехи. Не можеше да ходи само с небесносинята риза и белия панталон. По улиците оглеждаше кой как е облечен, така че вече имаше представа какво се носи и какво се харесва. Май най-добре е да посетя някой МОЛ, там може да открия много неща на едно място. Накупи си доста дрехи – повечето скъпи и модерни. Най-после се снабди и с гребен, с който среса прекрасната си коса. Администраторката му се усмихна мило:

   –Доста неща сте си купили?

   –Така е! Забравил съм си едната пътна чанта вкъщи и затова сега се налага да пазарувам повече.

   Лео усети как лъже с лекота и не изпита никакво угризение. Напротив, стана му весело и се улови, че флиртува с очи с администраторката. Но в интерес на истината тя не го интересуваше. Просто опитваше да общува, да бъде мил и чаровен.

   Облече се спортно и реши да отиде на мач. Не беше предполагал, че съществува такова преживяване. Атмосферата беше невероятна. Той си избра да подкрепя ЦСК и през цялото време викаше разпалено и даже си послужи с някои не много цензурни думи. И дори при грешка от страна на съдията изпадна в доста силно емоционално състояние. Така се запозна с Нели и Иван Петрови, семейство, инженери по професия. Те също се ядосваха на съдията. Беше толкова шумно, че трудно се чуваха, но радостта им нямаше граници след победата на червените.

    –Елате с нас да се почерпим някъде! – предложи Иван и се усмихна приятелски. – Разбира се, ако не Ви чака някоя жена.

    –Никой не ме чака, да вървим! – все още зачервен и напрегнат от играта отговори Лео.

      …

   Заведението беше уютно и на мене не ми се прибираше. Нели прилича на малка изящна статуетка, толкова фина и нежна. За разлика от нея Иван ми се вижда малко груб, но щом са се харесали. Приятно ми е да разговарям с тях. Струва ми се, че и те ме харесват.

   –Къде живееш, ако не е тайна? – попита ме Нели усмихнато.

   –Не е тайна, на хотел съм. Бях дълго време във Франция, а къщата на моите родители в Ловеч отдавна съм продал след смъртта им.   Те ме загледаха с любопитство и ми обясниха, че могат да ми помогнат, ако реша да си закупя апартамент или къща.

   –Мисля по въпроса, най-вероятно ще се устроя тук – в София.

   Неусетно започнахме да си говорим като стари познати. Поканиха ме след два дена на вечеря у тях, като отказаха да приемат каквито и да е възражения от моя страна.

    Съгласих се и им казах, че се интересувам от социологически проучвания и бих желал да работя в тази област. Получих и уверението им, че ще се опитат да ми помогнат и в намирането на работа, но това си било по-трудно.

    Нели отметна рижата си коса, а Иван се обади с леко дрезгав глас, може би от пиенето.

    –Тренираш ли?

    –Не – простичко отговорих аз и видях как по лицето му премина известно разочарование.

    –Всъщност навремето съм тренирал лека атлетика./ Познавах вече почти всички земни спортове. Тази тема ми беше много интересна и прочетох доста неща./

    –О, може някой път да тичаме заедно, когато си свободен.

    Кимнах с глава и погледнах часовника, който днес си бях купил.

    –Май е време да се прибирам в хотела. Чувствам се уморен.

   Прибрах се и наистина бях изморен. Всичко вървеше по план. Трябваше да се отпусна малко, като че ли емоциите ми идваха в повече. Емоции, какви усещания, странно, до сега никога не съм изпитвал такива вълнения, явно човешкото тяло много влияе и на психиката ми. Пък и земният свят –  толкова много впечатления. И пак образът на Розалия се появи пред очите ми. Господи, дано не полудея! Не е толкова красива като Нели, но в нея има нещо, май му викат чар земните хора, а пък очите, Леон се унесе в представата си за нея и неусетно заспа.

     …

   Спечели конкурса. Ръката ѝ трепереше от вълнение и още стискаше телефона, макар че разговорът беше приключил. Розалия, накратко Рози – така ѝ викаха приятелите, беше като замаяна, но това трая само няколко мига. Бързо се овладя и започна да събира багажа си. Не трябва да забравя важните неща. Вярно Ловеч не  е кой знае колко далече от София и все пак не е необходимо да се връща. Ще тръгне, щом стане готова, от фирмата искаха утре до обяд да се срещнат с нея. Трябваше да свърши доста неща, но след два часа приключи с всичко, качи багажа и потегли за София. Времето беше хубаво и пътуването беше удоволствие. Отседна в  приятен хотел „Поп Богомил“ на N 5 на едноименната улица. Когато ходеше в София, винаги нощуваше там. Улицата беше тиха и в централната част на София, изобщо много удобно. А и всичко в хотела беше на ниво и с уникален дизайн.

   Розалия искаше да наеме гарсониера, затова проследи няколко обяви и си записа телефонните номера, но първо трябваше да отиде във фирмата. Прие я секретарката и след малко я покани да влезе при шефа. Рози поздрави учтиво и след поканата удобно се настани на кожения фотьойл.

   Шефът беше на средна възраст, много добре облечен. Единственото, което не беше достатъчно, беше ръстът му. Беше висок около метър седемдесет и пет, а това за мъж беше малко според нея. Той се усмихна и попита ще пие ли нещо. Розали отказа и разговорът тръгна по същество.

   –Работата ни е доста отговорна и изисква голямо внимание, важно е да не се допускат грешки, които могат да доведат до неправилни изводи. Статистиката изисква точност.

   –Ще внимавам, кога мога да започна?

   –От утре, днес ще пусна заповедта. Намерихте ли си жилище?

   –Много Ви благодаря! Засега съм на хотел, но след обяд ще посетя адресите на някои обяви.

   Разделиха се и Розали влезна в стаята, в която ще работи. Обстановката беше добра, но имаше две работни места. Значи ще имам колега! Това не го очакваше, беше останала с впечатление, че ще работи сама.

   Излезе от фирмата и цял следобед обикаля в търсене на жилище. Накрая откри една гарсониера. Наемът беше приличен, тя предплати на хазаите и взе ключовете – за входа на блока и за гарсониерата. Можеше да се пренесе и да подреди.

   …

   Лео си мислеше колко странен е светът, в който беше попаднал. Всичко беше толкова различно от действителността, с която беше свикнал. Много се радваше на запознанството си с Нели и Иван и с обещанието им да му помогнат да работи в желаната от него фирма. Разбира се, той имаше невероятна памет и можеше да работи всичко, каквото и да поискаха от него. Радваше се, че ще разшири наблюденията си и ще разбере по-добре как реагират хората, как постъпват в различни ситуации, какви са целите им в живота, от какво се ръководят във взаимоотношенията си. Тази вечер заспа трудно и за пръв път в живота си сънува. За него сънят беше нещо странно и непознато, явно и това е присъщо на хората. Сънува лице на жена, красиво и познато, тя го викаше по име, но постепенно изчезваше в бяла мъгла. Събуди се разтревожен, защото жената изчезна, но в същото време изпитваше приятното чувство, че я познава отнякъде и след минута осъзна, че е сънувал Розалия. О, на път съм да си загубя ума! Трябва да се стегна! Разсъжденията му по някакъв странен начин го отпуснаха и той заспа отново, но този път без сънища.

   На сутринта се чувстваше отлично и само споменът за съня извикваше на лицето му мила усмивка. Оказа се, че е суетен. Дълго оглежда какво да облече и когато приключи, с удоволствие констатира, че е красив и дрехите много му отиват.

   Вече се канеше да излезе и телефонът му позвъня / беше се снабдил с последен модел смартфон и доста бързо разбра начина на използване./ Купи го от оператора А1 и там го убедиха да се регистрира при тях, като твърдяха, че взима най-добрия възможен план за неограничени разговори. Оказа се, че му звънят от А1. След краткия разговор Леон имаше уговорена среща с Иван, който трябваше да го представи на шефа на фирмата, в която искаше да работи. По случайност шефът и Иван се падаха трети братовчеди. Лео се усмихна - значи роднини, дано не му откажат.

    Закуси в най-близката пицария. Земните хора се хранят чудесно! Яденето им е голямо удоволствие. Изпи и един айрян и се отправи към мястото на срещата. Иван беше вече там и това го зарадва. Значи може да се разчита на него.

   Съобщиха на секретарката, че имат уговорена среща и след няколко минути ги посрещна шефът – не много висок, но чаровен мъж според Лео. Той с любопитство очакваше събеседването. На въпроса дали владее новите технологии, Лео беше много убедителен. И отговорът му, че може всичко, си беше самата истина. Той владееше в пъти по-високи технологии от тези, които прилагаха тук. Марин Колев /шефът/ кимна одобрително и даде благословията си Лео да започне от утре. Предупреди го, че е взел още една служителка, с която ще работят съвместно, и е добре да се запознае с нея преди да си тръгне, каза им номера на стаята и ги изпрати любезно.

   –Братовчедът не е лош, само трябва да го уважаваш, другото ще се нареди. Ако имаш проблеми, обади ми се.

   –Ваньо, много съм ти благодарен, ще черпя, но нека да минат няколко дена.

   –Няма защо, ще те оставя да се видиш с колежката си. Ще тръгвам, защото с Нели ще ходим при децата. Иван имаше дъщеря, която живееше на семейни начала отделно от родителите си. Пред стаята, в която Лео щеше да работи, се разделиха с уговорката в най-скоро време да се видят отново.

   Лео почука и внимателно отвори вратата. Канеше се да поздрави, но така си остана с отворена уста. Всичко друго бе очаквал, но не и това. Пред единия компютър седеше тя, Розалия…

   Розалия го погледна. Тя също не очакваше да го види и това си пролича. Не знаеше какво да каже, но постепенно се съвзе и му каза най-стандартно „Здравей!“. Повече от това не можа, гледаше го с нескривано любопитство и интерес.

   –Излиза, че ще бъдем колеги – каза Лео и ѝ подаде ръка.

   –Е, вече се познаваме. Ядохме по една агнешка чорба, ако не си забравил.

  Лео се засмя:

   –Не бих могъл!

   –Ами, заповядай, аз съм тук от няколко дена!

   –Благодаря! – Леон се настани удобно на другото бюро и на свой ред гледаше с любопитство Розалия.

   –Аз съм от утре, но мога да започна веднага, ако има нещо да се свърши.

   –Не, не е необходимо и утре е ден. Работното време приключва след половин час, така че ще ти кажа необходимото утре.

   Лео си тръгна с радостното усещане, че започва нещо ново, необичайно, интересно и красиво в живота му.

                                                     Мария Мустакерска - Ловеч

                                                     Димитър Мустакерски - София