Ще си чете книгата. Точно така. Ще се прибере и ще си чете. Това поне знаеше със сигурност, че я радва. Особено пък, ако имаше късмета да попадне на добро четиво. А тя от тези ги улучваше винаги. Какво разбираше под добро четиво ли?! Ами такова, че след прочита му, да затвори с театрален  замах кориците му и да въздъхне със задоволство, притворила очи, сякаш открила рядък бисер. Магда обичаше да чете. Това беше нейното бягство от света, който не ù харесваше, но протестите ù се изразяваха единствено в това, да си плаче тихо на воля в стаята си. Книгите бяха нейното спасение и умиротворение. Имаше множество награди – книги от местната библиотека за най-редовен читател, които ревниво пазеше във витрината на личната си малка библиотека. Заровена в собствения си свят, Магда често си мислеше за това, кога ли щеше да порасне и дали въобще щеше да ù се случи, и да вземе живота си в ръце, както обичаха да се изразяват онези, възрастните, задомените и дълбоко в душата си отегчените от всичко хора, но умеещи добре  да се прикриват зад децата си, дома си, работата си, която ненавиждаха, но все изтъкваха, като от първостепенно значение за мнимото им благоденствие и независимост. Кому беше нужно всичко това?! И тя ли трябваше да създаде семейство, само и само да не прекъсва порочния кръг на нечия семейна история. Да роди деца, натоварвайки ги с непосилния товар за крехките им рамене с болни, непостигнати от нея самата амбиции, само и само да не е по-различна от останалите, защото беше трудно да си различен. Винаги е било. Мразеха различните, страхуваха се от такива. Сякаш самият досег с тях щеше да обърка добре подредения свят на мнимо щастливите слепи хора.

   Честно казано, Магда изобщо не знаеше какво въобще щеше да прави с живота си. Че трябваше ли да има планове, замисли, кроежи?! Обичаше да си повтаря често изказвания от сорта на: ”Ако искаш да разсмееш Господ, разкажи му за плановете си” и с тях се успокояваше. Но само донякъде. Винаги се намираше по някой услужлив    ”човечец”, който да я извади от релси и да я накара да се свие в черупката си, не, че беше от много отворените, но все пак... Защо всичко ù беше така обезсмислено? Толкова често се питаше защо Оня ù е дал живот, след като имаше толкова много хора по света, които се бореха да оцелеят, и искаха да оцелеят, а на нея май ù беше все тая, че ако можеше поне за миг майка ù да надникне какво се случваше в главата ù, щеше безкрайно много да се обезпокои и огорчи, сякаш Магда мълчаливо я обвиняваше за всичко.

   И защо винаги правеше нещата да изглеждат така, сякаш дърпаше дявола за опашката. И все по най-трудния начин. Магда не познаваше простите неща. Сякаш сама се предизвикваше и поставяше пред себе си прегради. Не го правеше нарочно, просто наистина не знаеше друг начин. Ако някой разчистваше тръните по пътя ù, тя  усърдно ги засаждаше отново.

   Така в един слънчев, но безличен ден, Магда напусна поредната си зле платена, но сигурна и скучна работа, за да направи едно от онези пътувания, за които бе мечтала от малка. По-късно осъзна, че това пътуване беше дало тласък на дългото пътуване към себе си. Постепенно всичките парченца от житейския ù пъзел започнаха бавно да падат на местата си и да се очертава една картина на света, който си бе избрала.

   Ако не знаеше, какво иска и търси, то по пътя на тези житейски лутаници отпадаха нещата, които не искаше и не търсеше. Така един ден Магда се надяваше, че щеше да открие това, за което беше дошла на този свят. Не ù беше лесно със самата себе си. Но никога не би върнала нещо нежелано назад, дори и да имаше възможност за това.

   И на това пътуване се влюби или поне така си мислеше. И влюбванията ù не бяха от лесните и простите. Сякаш сама придърпваше към себе си невъзможните мъже. Нали трябваше да ù е трудно и трънливо. Поредният, който се нуждаеше от силата ù, която тя често пъти подценяваше, защото я мразеше. Писваше ù да бъде все силна. До мразене.

   Но този път беше различно. Може би, защото беше решила да промени коренно живота си. Но понеже обектът на болните ù чувства беше пак Неподходящият, тя изживя поредното си разочарование, но този път страшно болезнено. Толкова мъчително, че ù беше все тая, когато докторът ù съобщи, че туморът, който се беше появил сякаш от нищото, за него бе злокачествен и трябва да бъде опериран незабавно. Наистина не ù пукаше. В този момент си мислеше само за едно: ”Това ли беше?!”, това ли ù беше отредено да изживее. Нищо и никакви си празни години, безцелни, безследни. Или тя си ги бе направила такива. Да става каквото ще, беше ù жал само за близките ù, които щяха да останат след нея и чийто живот никога нямаше да бъде същият. Нека докторът да реже, нека изреже сърцето ù, нека прокуди душата ù. Защо да не живее някой, който наистина искаше да живее?

   Физическата болка беше нетърпима, но Магда се беше пристрастила към нея, защото я караше да забрави всичко останало. Сякаш не можеше без нея, тя беше денонощната ù доза кофеин и никотин.

   Е, пак оцеля. Значи си има причина, достатъчно основателна, за да живее, въпреки всичко. Въпреки нейното ”все ми е тая”.

   Трябваше периодично да ходи на профилактични прегледи в онкологичния център. Що за наказание беше това. Честно казано, Магда предпочиташе да изтърпи още една подобна операция, отколкото да се подлага на тия мъки, да гледа всички тези отчаяни лица и вече празни от безплодни надежди очи на болните там. За кабинета на доктора се минаваше през отделението за химиотерапия. Трябваше ли да бърка на дълбоко в мозъка си, за да търси причина да бъде тук? Явно ще трябваше. Но не сега, не искаше да мисли! Да чувства наслоената мъка по коридора на отделението ù бе достатъчно. Засега.

   Един ден Магда просто се спъна в бездънните големи кафяви очи на малко момиченце, което чакаше реда си за поредната химиотерапия, и падна. Вълна от сподавена мъка я блъсна с все сила в гърдите и напълни очите ù със сълзи. Детето беше на не повече от 4-5 години, с големи, оцъклени очи, изпъкващи още повече върху бледата кожа на лицето му. Носеше кърпа, увита около малката главица, за да скрие следите от окапалата от химикалите коса. Беше толкова притихнало и кротко, сякаш без време помъдряло, че ти се иска да виеш от болка при вида му. Момиченцето се беше облегнало вяло на ръката на майка си, но при вида на Магда, която се спъна и шумно падна току до тях, живо вдигна главица и в очичките му припламна някаква искра:

-  Мамо, виж! Виж, мамо... искам коси като на тази кака! – детето за пръв път от много време насам се оживи и засочи с пръстче  Магда, дърпайки майка си за ръкава. Бедната жена само изхлипа и покри лицето си в скута на мъжа си. Щеше ли някога дъщеря ù въобще да оцелее, беше Божа работа. И докторът не знаеше, но твърдо бе настоял за химиотерапията, която отне бебешките къдрици на единственото ù дете. Бременността ù бе трудна, постоянно трябваше да пази леглото, а сега и всичко това. Още един човек, който се питаше какъв е смисълът на всичко. Какъв смисъл ще има да живее без детето си. Всичко свърши за миг, когато разбра за тежката диагноза. Клетите майчини мечти се заваляха по пода, като ранени птици, без право на помилване.

- Ще пораснат, маменце, ще порас...! – думите ù бяха заглушени от риданията на бедното ù майчино сърце.

  Магда с подкосени крака приседна близо до момиченцето на пейката. Сви пред себе си чантата, която носеше на рамото си и погледна детето право в очите.

  - Искаш ли да ти кажа нещо? – тихо промълви Магда с пресипнал от болка глас. Не знаеше какво точно щеше да каже, може би щеше да импровизира нещо, но не можеше да гледа равнодушно как това малко, никому лошо не сторило дете, страда. Трябваше да го утеши, да му вдъхне надежда там, откъдето тя отдавна си бе отишла. – Знаеш ли, че глухарчето изпълнява желания?! Да, точно така! Когато видиш глухарче, трябва да го откъснеш, да затвориш очи, да си пожелаеш нещо и с всички сили да духнеш белите чадърчета на глухарчето, за да полетят и да занесат желанието ти до небето.

   Детето беше опулило големите си очи и не ги сваляше от лицето на Магда. Тая кака беше нейната бяла лястовица. Следващите няколко дни малкото момиченце късаше наред глухарчетата и им заръчваше коса, като на каката. Магда, без много да му мисли, отряза гъстите си и тежки коси, за да направят от тях перука за детето. От този ден нататък нямаше сила, която да откаже малкото момиче да не вярва в чудеса. Толкова щастливо беше с новата си коса, че сега още по-усърдно молеше глухарчетата да оздравее.

   Погребаха я, малко след като бе повярвало с цялото си мъничко сърчице в магията на вълшебните глухарчета. Сега те бяха навсякъде около гроба ù.

   Магда повече не искаше да търси никакъв смисъл. Може би той беше в ежедневните, банални, на пръв поглед неща, в това да виждаш всяка сутрин слънцето на хоризонта и да знаеш, че можеш да направиш поне един човек щастлив. Па макар и за кратко...