19 окт. 2005 г., 13:20

левски-Замъкът на темплиерите/продължение/ 

  Проза
1024 0 0
15 мин за четене
Левски-замъкът на тамплиерите/продължение/ -Хей,Роси!Браво на теб!-Прегърнах я
аз и усетих кака потреперва цялото и тяло.-Ти успя!Истинска магьосница
си...Разправяй!Как го събуди?!... Мими и останалите от екипа ми само ме гледаха
и ...тайнствено се усмихваха.Дали те нямаха пръст във всичко това?След малко щях
да узная.. -Не съм аз.-отвърна Роси.-Или по точно,той сам се събуди.Просто
отвори очи ,когато самолета се наклони надоло и като мърмореше,че цялата история
ще им докарала уволнение ,се втурна при вас. -Какво!?.-очудено промърморих-Сам
ли се е събудил?0 ...и погледнах към пилота,който разговаряшепо микрофона в този
момент.Изчаках го да привърши. -Извинете господине.-Бихте ли... -Да,да-всичко ще
ви обясня,само да повикам останалия екипаж . -Знаете ли къде са?-изненадан го
погледнах аз.Започваше вече да става интересно! -В товарния отсек ,къде
другаде-промърмори той.-Играят карти. -Играят карти?-извиках аз ,а
пенсионираният пилот който ме беше затиснал към стъклото и сега седеше на
съседното пилотско място подскочи и изтърва слушалките ,които любопитно
разглеждаше.Двете момчета и Роси също очудено го гледаха.-Как така играят на
карти?!А терористите?Нали имаше терористи на борда?Къде са те?Скочиха ли от
самолета? Пилота ми погледна и извинително се усмихна: -Нямаше терористи.-след
което въздъхна.-Всичко беше постановка на колегите ми.И като ме видя ,че го
гледам неразбиращо продължи.-Вижте...Предстоят съкращения и мислехме да поставим
ултиматум на началството,че ще протестираме,като още при излитането колегата ми
започна да говори със контролната кула и съвсем случайно вмъкна думата
“терористи”,а ония заспалите от кулата дори не изчакаха да се доизкаже и веднага
обявиха самолета за отвлечен,а ние докато им обясним и вече разговаряхме със
антитерористичния екип,който беше дошъл за броени минути ... Гледах го
смаян!.... -След това връзката прекъсна за минута ,а през това време колегата ми
даде идеята да продължим играта с терористите,защото така и така ще има
съкращения,защо да не се избъзикаме на прощаване,а и никога не бяхме изпадали в
подобна ситуация.И тримата сме луди глади и веднага се съгласихме.А и решихме да
дадем урок на началството и дори да се направим на герои,като спасители на
самолета.Решихме да кажем че терористите са скочили от самолета и благодарение
на нас самолета е оцелял и като дойдеха журналистите на летищено щяхме да се
опитаме да натиснем ръководството на компанията да отложи съкращенията.Нали все
пак сме герои? -И?-подканих го нетърпеливо да разказва. -Останалото го знаете.Но
преди това за да има по голяма достоверност за пред пътниците екипажа се изнесе
със стюардесите в багажното отделение ,с една каса бира и една тенджера с
кебапчета. -А вас защо ви приспаха?-попитах. -Никой не ни е приспивал-отвърна
той.Просто затискахме вратите,докато екипажа се измъкне през аварийния люк към
багажното. -Значи оттам е ставало течението-сетих се аз.-и погледнах към
аварийния люк. Пилотът ме погледна и се усмихна: -Но не сме знаели ,че има
такива специалисти като вас на борда?-и погледна към останалите.-Вие без малко
да провалите мисията и наистина щяхме да се разбием .Добре че докато твоята
симпатична приятелка се опитваше да ме свести не заспах наистина.Дори по едно
време ми се стори,че ще ми направи дишане уста в уста,защото се беше навела към
лицето ми,но точно тогава самолета се наклони и аз се разсъних напълно.За
секунди влетях във кабината и оправих нещата. Погледнах към Роси.Тя гледаше към
нас и се усмихваше: -Наистина се чудех дали да не му направя обдишване но не
уста в уста ,а със кислородната маска от тавана.И затова се бях навела над него
за да видя как да му я поставя за да не го задуша. Пилотът я погледна и и смигна
приятелски: -Няма значение.За мен беше удоволствие главата ми да лежи на
коленете на такава готина мадама.Не бих имал нищо напротив да си полежа
там,но...нямаше как. -А останалите,кога ще дойдат-прекъснах словоизлиянията му
аз. -Всеки момент.-отвърна той и в същия миг вратата се отвори и вътре влязоха
двамата пилоти и трите стюардеси.Лицата им изразяваха лека тревога.Може би от
внезапното пропадане на самолета или от пълната с външни хора кабина,но те се
стъписаха за миг. -Леле-погледна към нас единият.-Това да не са истински
терористи?!При което стюардесите уплашено ни загледаха. -Не-засмя се
пилота.-Това са Активни граждани,които се бяха нагърбили да спасяват
самолета,докато вие ядяхте кебапчета и набивахте карти в багажното! -А,така
ли-проясни се лицето на колегата му.И се запъти към другото пилотско кресло без
да задава повече въпроси.Пенсионираният летец се изправи и му отстъпи мястото
си.Пилотът го зае и веднага започна да си изпълнява задълженията.Всички други
стояхме чувствайки ,че ще трябва да напуснем кабината,за да оставим екипажа да
си гледа работата,но внезапно познаният ми пилот се обърна към мен: -Може ли да
ви помоля да не казвате ,че е нямало терористи?...Знам,че молбата ни е странна и
много нахална,но....Така и така нещата стигнаха до тук...Ще ни направите голямо
добро!... Аз съм такъв ,че при подобни ситуации,а те не ми се случваха често
,никога не се замислям: -Няма никакви проблеми.-Ще потвърдя това, предполагам и
моите хора и погледнах към останалата част от екипа.Всички кимнаха съгласявайки
се с мене ,но защо ли се усмихваха през цялото време.Вече започнах да се
съмнявам че знаеха цялата ситуация и за това запазиха спокойствие.Реших като
стъпим на твърда земя да ги попитам.След което пожелах лека работа на екипажа и
преминах покрай изчервилите се от неудобство стюардеси.Останалите ме последваха.
Полетът до Португалия премина успешно и без повече инциденти.Седях на мястото си
и гледах през прозореца.Под нас се виждаше океана ,а в далечината статуята на
Исус със разперени ръце обърната с лице към Бразилия,бивша португалска
колония,където имаше същата статуя,също обърната с лице към нея, в знак на
това,че двете страни никога не са воювали помежду си.Приземяването мина плавно и
след като се измъкнахме от чакащите на летището журналисти,ние се качихме във
черния ван със затъмнени стъкла,който ни очакваше на летището и поехме към град
Томар,къде се намираше нашата цел-Замъкът на Темплиерите. Времето беше чудесно и
почти нямаше разлика във климата освен леко острия мирис на водорасли примесен с
този на прясна риба,който се носеше от океана и ни изпълваше с различни чувства.
Пристанището край летището гъмжеше от рибарски лодки и яхти,които излизаха в
океана или идваха от вливащата се в него широка и пълноводна река Тежо
.Местността наоколо беше хълмиста и осеяна с кокетни горички и различни имения и
вилички разположени по живописния бряг на Португалия.Вече не се очудвах ,защо
толкова наши сънародници предпочитаха да работят тук.Местността беше истински
земен рай.Пътят се виеше през живописни поля и градини разположени така все едно
ръката на художник бе нарисувала картина и я бе разположила на тази необикновено
красива мествост и след това я бе съживила със всички живи същества по нея
придавайки и сегашия вид.Ванът беше широс и удобен.В едната му част имаше малък
екран,на който се УСМИХВАШЕ лицето на капитана. -Здравейте и добре дошли в
Португалия.-весело ни посрещна гласът му.-Надявам се, че полетът ви е минал без
особени “инциденти”и наблегна на “особени” Всички се спогледахме ,след което се
засмяхме.Нямаше начин.Капитана със сигурност знаеше за комичната случка в
самолета. -Предполагам-продължи той ,че знаете какво да правите от тук
нататък.Вие сте група туристи, а не терористи!И сте тук на екскурзия. От вас се
очаква да се наслаждавате на природата и да изчистите мислите си от всичко
свързано с мисията,които могат да привлекат вниманието на хората,които търсим
ида затруднят успешното изпълнение на задачата.Пред замъка ще ви посрещне човек
от ООГ.Той ще бъде ваш екскурзовод и преводач,както се полага на всички
туристи.Желая ви лек път-и образът му се изключи.-ние се спогледахме. Сергей
пръв наруши мълчанието: -Някой идвал ли е в Португалия преди? Спогледахме
се.Никой не беше идвал в Португалия. -Тогава ще трябва да разчитаме на
ексурзовода и на интуицията си.-продължи Сергей.-Инструкциите ,които ми даде
капитана са ясни на всички.Ще се разхождаме във и покрай замъка и ще търсим
мястото където се намира излъчвателя.Ще поддържаме връзка чрез часовниците,в
които има вградени микропредаватели. Супер-помислих си-Вече започва да става
интересно!В часовника ми имало микропредавател ,а аз да не се сетя?...Погледнах
към Мими и Румен.Той си играеше с пръстена на ръката си,който чак сега забелязах
, менеше цвета си от оранжево в зелено и синьо!?Интересен пръстен!...Мими пак
ровичкаше в чантичката си,където...нещо отново мърдаше...Любопитството ме
загложди: -Извинявай...хамстер ли си носиш със тебе или малко котенце? Мими ме
погледна и се засмя: -Нещо такова,но затвори чантичката си и аз не можах да видя
какво има вътре.А и в дамска чантичка не се надничаше,доколкото бях чувал. Румен
се изхили в шепите си.После виждайки учудената ми физиономия-добави извинително:
-Сори!Спомних си една случка от тази сутрин. -Няма проблем-казах му аз.-Свикнал
съм жена ми да се смее така както си седи. -Сериозно?-погледна ме той и се
захили.-Сигурно е голяма майтапчийка? -Има нещо такова.-Но и май и е по
наследство да се смее така.Майка и,тоест тъщата и тя така се смее.Както си стои
и започва да се смее.А тъста само и се кара:”Какво си се захилила сега без
нищо?”. Останалите ме изгледаха с усмивки на лицата.Какво ли си мислеха за
мен?Предполагах какво.Че никак не ми е лесна работата?...Ха-ха...Ми така
де.Заврян зет!Телевизор без говор!Па ако ще и само ........ да има край
него!Ха-ха!... Ванът изскърца със спирачки и спря.Погледнахме през прозорците.В
далечината се забелзязваше огромен хълм,а на върха му,разпрострял мощните си
кули и яки стени се извисяваше замъка на темплиерите.На мястото където бяхме
спрели вит път покрит с камъни и шосе успоредно на него водеха до замъка. Поехме
по шосето,защото каменния път беше прекалено тесен и се използваше предимно от
пешеходците. В ранните часове на тази прекрасна утрин нямаше много
посетители.Така че стигнахме без особени произшествия до входа на замъка.Вратите
на замъка бяха широко отворени.Отпред стоеше едър мъж от охраната,който
разговаряше със една девойка облечена в строга синя пола с бяла блузка и дънково
елече.На гърба и имаше раничка.Тя ни погледна и ни посочи.Мъжът кимна с глава и
те се запътиха към нас. -Здравейте!-звънко ни поздрави девойката на чист
български език-Аз се казвам Рафаеллита и съм художничка на свободна практика тук
.Но ако искате мога да ви разведа из замъка,понеже тукашната екскурзоводка е
настинала.Желаете ли да ползвате услугите ми за да ви разведа из замъка на
рицарите тамплиери? Обиколката трае цели три часа ,след което можете сами да
разгледате красивите дворчета и градини на замъка .За да не се
изгубите,навсякъде има стрелки и табели. -ООГ?-попитах направо аз без да се
замислям.Направо да ми се ненадява понякога човек! -Да-кимна с глава Рафаеллита.
-Тогава всичко е наред-каза Сергей.-Напред към древната история.Да превземаме
замъка!-и се захили.Всички се засмяхме на шегата му,която всъщност си беше и
наполовина истина.Последвахме нашата преводачка,но преди това мъжът от охраната
ни раздаде малки картончета,които ние закачихме на реверите си. Пътят по който
вървяхме беше покрит с черни павета със изсечени кръстове по тях. -Това е краят
на улицата на тамплиерите-обясни ни Рафаеллита.-Тя преминава през градчето и
стига до тук.По нея са минавали на коне рицарите,когато са тръгвали на
поход.Отова ,което виждате че прилича на мост и влиза в замъка е дълго над
петнадесет километра и служи за прекарване на вода от едини хълм до друг поради
хълмистия характер на местността.В горната си част има закрити улеи по които
тече водата към замъка.Името на градчето – Томар, което се намира доло в
низината ,означава”вземам”.В този миг телефона ми звънна.Беше жена ми. -Силвия и
братовчед ми си имат бебе.Казва се Кармен.Точно един ден още и щеше да си
съвпадне с твоя рожден ден! -Охооо-възкликнах аз ,а останалите се обърнаха
очудени към мен.-Супер!Ами то като се е родило в Лисабон,значи няма да знае
български!Колко килограма е? -Незнам отвърна жена ми.-Стринка ми се е обадила на
баща ми,но незнам колко килограма е.Ти да не си забравил,че утре имаш рожден
ден?Аз ти правя торта.Само,че взехме една сметана,която се оказа за слагане в
кафе и сега трябва да вземам друга. -Почерпете заради мен!Аз ще почерпя тука!Как
е глезльончо? -Не слуша.Купува си сладоледи,а времето е студено! -Къде е той?
-Отиде да играе футбол.Хайде аз ще затварям,че се обаждам на баща ми от телефона
и взе да мърмори.Чао!Кога ще се прибираш? -След един два дена-отвърнах аз и
затворих. Всички ме гледаха очаквателно. -Братовчедите на жена ми работят
тук-поясних .-В Лисабон.И им се е родило момиченце. -Да им е живо и
здраво-усмихна се Рафаеллита.Другите също ме поздравиха.След което продължихме
обисолката из замъка. -Замъкът-продължи Рафаеллита.-Е строен през четиринадесети
век и после отделни крила са достроявани.Разполага със около четиристотин стаи и
петнадесет вътрешни дворчета.Всяко едно от дворчетата ,е с различни орнаменти за
да се различава от другите.Навсякъде има градинки от рязан чемшир,които са
изкусно оформени.Тук има и портокалова горичка,на чиито плодове можете да се
насладите,но не и да си вземате за да правите компоти от тях... Алейките на
градинките са посипани с керемидено червени и сини камъчета.Портокаловата
градина започва започва преди замъка и свършва надвадесет метра от него.
Неусетно бяхме останали само двамата с Рафаеллита.Останалите се бяха разпръснали
из многобройните ъгли на замъка и вероятно вече действаха по задачата.Погледнах
рибката върху часовника си.Беше започнала да става зелена,но това можеше да бъде
и най-обикновено човешко излъчване. -Какви са тези стълби-посочих аз към една
извита и направена от бял мрамор стълба,която започваше от земята и се извиваше
спираловидно нагоре достигайки до най-горната част на единия ъгъл на замъка. -На
всеки от четирите краища на замъка има такива стълби които водят до огромна
тераса украсена с необикновени по своята красота и изящност орнаменти, от нея се
влиза във зала , в която са се провеждали пищни балове. Погледнах усмихнат към
моята красива непозната.Представих си я в разкошна бална рокля как танцува под
светлината на факлите,с рицаря тамплиер под звуците на дворцовия
оркестър.Неволно си представих,че аз съм този рицар и сякаш почувствах хладната
стомана на меча,който би трябвало да виси на бедрото ми и шумолящата коприна на
роклята на моята дама... -Да се качим ли?-попита ме Рафаеллита. -Да,защо
не-отвърнах и двамата поехме по извитите мраморни стъпала към върха на
замъка.Огледах се за останалите и мярнах Румен и Мими да се скриват в
портокаловата горичка.Сергей не се виждаше никакъв,а Роси ми се стори,че тъкмо
влизаше в замъка.Дори сякаш се обърна в последния момент,видя ме и ми махна с
ръка,но не бях много сигурен. Стъпките ни отекваха по мраморните стъпала,вятърът
развяваше косите на Рафаеллита,а аз си представях как горе ще ни посрещнат
пажове и придворни...Стори ми се ,че дочувам лека музика,която с приближаването
до върха на замъка се усилваше .Погледнах очуден към моята спътничка. -Оркестър
ли има на терасата? -Да отвърна тя.Понякога тук репетират едни млади
момчета,които си изкарват като мен прехраната. Стана ми много интересно и
забързах напред.Пред погледа ми се откри необикновена гледка.Двама негри и двама
бели младежи свиреха на старинни инструменти.Бяха облечени като придворни
музиканти,а край тях беше пълно с...една група японски туристи,които щраках с
камерите и фотоапаратите си като луди.Единият негър свиреше на арфа ,другият на
лютня,а младежите на банджота.Получаваше се много интересна музика с
едропо-азиатски мотив. Рафаеллита се засмя и отиде към тях.Те весело я
поздравиха.тя взе от земята едно дайре и като изви гъвкавата си снага започна да
го тръска и да танцува под звуците на музиката.Японските туристи ентусиазирано
заръкопляскаха и защракаха със снимачната си електроника,последна дума на
техниката.В този миг почувствах затопляне на китката си и погледнах към
часовника си.Рибката беше станала зелена и сочеше към една голяма врата която
предположих ,че влизаше към балната зала.Погледнах към Рафаеллита.Тя
продължаваше да танцува,а нещо като сияние се носеше към мен от вратата на
балната зала и бавно ме обгръщаше.Внезапно часовника ми направо започна да пари
и почувствах как нечия ръка ме дръпна и ме събори на земята.Озърнах се
стреснат.До мен на пода беше Сергей и се опитваше да манипурира с ...уреда който
бях видял на ръката на капитана и чийто двойник търсехме.Малко по-далече
забелязах и останалите членове на екипа,които стояха един до друг .Всеки се
опитваше да прави нещо,което да го предпази или и аз незнам какво от сиянието
което се беше образувало около всеки от тях, и се увеличаваше постепенно
обгръщайки ги и превръщайки се в млечнобяла мъгла.Те почти се бяха размазали или
изчезнали в нея.Същото се случваше и с мен.Погледнах към Рафаеллита.Тя гледаше
към мен и беше спряла да танцува.Очите и изразяваха уплаха.Внезапно се втурна и
усетих как ме хвана през мъглата опитвайки се да ме измъкне от
нея.Неуспешно,защото в същия миг някакво страшно течение ни грабна и ни запокити
в дебрите на неизвестността и светът се превърна в множество блестящи светулки
,които постепенно изгаснаха и всичко потъна в мрак.

© Живко Желев Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??