Лични дневници ІІ -  „  Дали цял живот пясъчни замъци строим?”

/посветено на дъщерите ми/

- Мамоооооооооо – чувам гласчето на Мая. Първоначално силно примесено с възмущение или дори гняв, но постепенно превръщащо се единствено в  хлипане - - мамо... ма... Той... той...  разруши замък ми...-

Мая сочи някакво бягащо момче по плажа, а пясъчният и замък  и наистина е преживял  земетресение  над 10 степен.  Оставям книгата и я гушвам

- Не плачи, Мая ще направиш друг. Сълзички обаче се стичат по личицето и и тя хлипа така, че не мога да разбера, какво иска да ми каже

- Той... той... лош... то

- Не, Мая не е лош, може  би е бил не внимателен

- Той нарочно...

Четох, не и не видях, какво точно се е случило. Дали е било нарочно или по невнимание. А и не ми се струва това толкова важно.  Просто трябва да върна усмивката на Мая на личицето и  от случката да научи нещо. Въпросът, който стои обаче стои пред мен е – „Какво?” Какво да  и разкажа и на какво да я науча?  Не искам да я уча да е агресивна, на удара да отговаря с удар. Не искам обаче и да я уча, когато я ударят по едната буза , да подаде другата. Искам да има самочувствие, да не  е аутсайдер, но в същото време да бъде добра , любвеобилна, доверчива, внимателна.  Винаги се чудя всъщност къде е мярката...

- Ела тук, миличко – чувам са да казвам – Не плачи, ще направим по-хубав замък

- Но... той... – хлипа още Мая, но вече затихващо -  Той нарочно разруши замъка ми. Той е  лош.

- Ама ти откъде знаеш, че нарочно го разруши – питам аз опитвайки се да се запозная с историята докато си мисля, какво да и разкажа.- Не тичаше ли просто по плажа? Може да не го е видял?

- Как? – виждам я ,че се замисля – Не знам , аз правих кулите и той мина, събори... почва отново да хълца.

-  Даааа,  виждам, че е съборил, но може просто да го е видял в последния момент.  А може и нарочно да е – не знам. Но това няма значение.– Избързвам сълзичките и хващам за ръчичка. – Хайде ела. Ще правим заедно друг замък. По- голям и по хубав и докато го правим ще ти разкажа една приказка.

И започвам да  и разказвам една притча, която прочетох някъде в  нета.

- Един добър и един лош човек , претърпели  корабокрушение, но по чудо се спасили. Морето ги изхвърлило на един остров, на който имало само пясък. Огледал се добрият човек  - пясък. Пясък на всякъде и решил той докато чакат спасителният екип, който ще дойде да ги спаси,  да направи красиви фигури от пясък.

- И замъци?

- Даааааааа... и замъци.

- Големи и красиви, като нашият?

- Даже по-красиви.

Виждам я, че не е много съгласна , че  ще са по-красиви от нашия, но аз продължавам да разказвам, докато правим висоооооооки оградни стени на нашият замък.

- До къде бях стигнала?  - питам я аз. Не че не помня, ама  да разбера тя до колко внимателно ме слуша.

-  До това, че добрият човек, почнал да прави замъци от пясък

-  А, да! Точно така. Не само замъци , а и други прекрасни скулптори...

- Скуптоли? Мамо, какво е скуптоли?

- Скулптури, Мая, а не скуптоли. - поправям я - Фигури от пясък , нека сега да ги нарека. Донеси кофичка с вода и да  продължа с разказа.

 Не ми се иска сега да задълбавам в обяснение на думички.

- Добе! – скача Бързо Мая и хуква към морето. „Р”-то в думичките все още и се губи.

Връща се с кофичката , а аз продължавам да разказвам. Прави добрият човек красиви пясъчни фигури,  а другият  -  лошият туко мине и разруши някоя...

- Ооо, като това момче... – забелязвам , че бръчка челце  Мая.

- Да, може би като него. Но това не пречило на добрият да продължава да твори своите красоти. А и знаеш ли той, лошият, дори помага на нашият герой.

- Ами как така? – поглежда ме недоумяващо Мая прекъснала работа по замъка

- Майче, островът на който са  е малък и пясъкът все някога  свършва. Добрият човек никога не би разрушил някоя от фигурите за да направи нова, а така като е разрушена някоя, той се старае  и  всяка следваща става все по-хубава.

- Добе – отсича Майчето. Не съм сигурна, че е разбрала историята, не ми се струва и съгласна...  И след малко ми казва – На мен пясъка щеше да ми стигне за замъка.

Напушва ме смях. Желязна  детска логика, но не казвам нищо. Тя в момента е спокойна. Реди миди- керемиди по кулите на замъка, а аз редя някакви мисли в главата си.

Искаше ми се да и обясня, че  „Злото”   в смисъла, в който е създадено, служи като провокация за осъзнаване и развитие на човешките способности, че то може да е  импулс  да се справяш все по-добре и разбирайки това, вместо да се предаваш и да страдаш, да му благодариш в себе си и да се справиш със ситуацията.  Не знам успях ли, а и Мая още доста малка.  Завъртяха ми се и мислите в посока , какви са нашите отговорности като родители. Как да намерим баланса при възпитанието на децата ни?  Къде е границата между дисциплина и свобода?  До къде е се простира майчината любов и къде започва обсебването?  Как да  се намери тънката нишка отличаваща сарказма от градивната критика?  Достатъчно ли  е просто да ги обичаме?  Въпроси, въпроси, въпроси... А отговорите ще търся в движение.

Една по силна вълна залива и разрушава замъка на Мая. Поглеждам към нея. Тя е спокойна, обърната към морето му се заканва с пръстче:

- Утре ще направим още по-хубав, моеце /моренце/,  да знаеш – поглежда към мен и ме се усмихва. – Нали, мамо?

 Да! Това е моето момиче!