11 часа и 30 минути по-късно
Пистолетът се опираше в главата ми, запращайки в сърцето ми паника. Но аз знаех какво правех тук, знаех защо бях тук. Знаех и откъде идваше целият студ в сърцето ми.
-Аз ги виждам – продължих да говоря на петимата човека пред мен, без гласът ми въобще да трепне. Все едно не ме заплашваха с пистолет, готов да взриви мозъка ми.
-Кои? – попита женският глас зад мен. И петимата човека пред мен бяха скрити от сенките в стария склад. Виждах само фигурите им, облечени в черна кожа, но не и лицата им.
-Виждам плановете му.
Тишина, която не ми говореше особено приветливо. Все още стисках ръцете си в юмруци, а потта по тениската ми започваше да изсъхва, смесена с прахта. В склада усещах слабо течение на вятър.
-Защо точно ти, от всички хора? – продължи същата жена – господин Станимир Петров?
Не се учудвах, че ме познаваха - едва ли имаше някой в България, който да не беше поне чувал името ми. Но начинът, по който тази жена го каза - сякаш трябваше да съжаля, че ме по ...