Глава втора
В новия свят

Това наистина бе различен свят. Като огромен жив организъм, който никога не спира. В България няма какво да се сравни с това. Дори цялата ни страна, ако се събере в една точка, няма да функционира така, както самият NYC. Кое бе накарало тези хора да изградят системата си така работеща, че целият останал свят да се съобразява с тях? Системата, ха! На този въпрос щях да си отговарям през следващите месеци. Разбира се, по темата можеха да се прочетат доста материали, особено от американски източници, но на принципа „око да види, ръка да пипне“ същественото бе сама да проумея всички аспекти на „успеха“ им. Знаех също така, че развитието на обществото им е само едната страна от моя интерес, и то по-незначителната. По-важната част, оная, която не можех да формулирам добре, се състоеше в характеристиките на всеки един от тези хора. Отличаваха ли се с качества, непознати за нас? Или може би бяха същите, но в различната среда проявяваха други особености. Разбира се, това съвсем опростено изразява развълнуваното ми отношение и неопределеното любопитство у мен на онзи етап. Първият човек, който започна да оформя представите ми, бе чичо Иван. Не съм сигурна, че беше удачен обект за изучаване, понеже си беше чист българин, но пък в онзи огромен разнолик град всеки бе някакъв друг. Дори родените от поколения там американци имаха следи от европейското си потекло, или пък африканското, мексиканското и т.н. С други думи – беше ми интересно, много интересно, попивах всичко, което можех да асимилирам. Някои неща не можех, сигурно ми трябваше време.
Назначението ми бе на редакторско място, въпреки че у нас то едва ли има точен аналог. Първия ден ми дадоха един сценарий, по-точно част от такъв да го преработя. Не беше трудно, защото имаше предимно граматични, печатни грешки и няколко логически и фактологични, но се оказа, че отнема много време. Трудността идваше от художествената измислица и ако коригирах текста, можех да променя замисъла на автора, а не знаех това ли е целта и изобщо как се практикуваше обикновено в такива случаи. Реших да го преправя по свое усмотрение, пък ако ще и да наруша леко първоначалната идея на сценариста. Чудех се за какво ли може да ми послужи едно такова упражнение. С мен назначаваха още две момчета, с които изчаквахме да ни повикат в края на втория работен ден за анализ на първата задача. Единият имаше хубави черти, беше снажен и приличаше на индиец, а другият бе абсолютно невзрачен – висок, но слаб и рижав. Това, разбира се, нищо не означаваше. „Индиецът“ ме заговори. Той всъщност искал да стане истински сценарист, но нали съм знаела как е, първо трябвало да се поувърти из тези среди. Нито знаех как е, нито кои са средите, дето иска да се върти из тях – изобщо не вдявах за какво говори, но той си вярваше. Усмихвах се, въпреки че усетих нещо неприятно в него. Още от малка имам този недостатък да съм внимателна към всички. Катя – другата ми приятелка, неведнъж ме предупреждаваше, че това ще ми навлече неприятности, тъй като хората го бъркаха с простоватост. Другият си мълчеше и само примигваше. Помислих си, че или именно той е много наясно как се постигат нещата, или се готви да извърши самоубийство. Беше блед, безизразен и се потеше, може би бе твърде притеснен. Дали трябваше и аз да се притеснявам? Реших, че няма смисъл, защото така и не знаех каква точно работа ще върша, та каквото станеше, такова. Седнах на един пластмасов стол във фоайето и се опитах да си припомня детайли от сценария, който преправих, възможно повече подробности – щяха да ме питат нещо за това. Честно казано, не мислех, че на английски съм се справила перфектно, и то писмено. Извикаха „индиеца“, а след малко и другия. Не мога да преценявам добре времето, но дойде и моят ред.
– Заповядайте, седнете! – показаха ми столовете около голяма маса в нещо като приемна или по-скоро малка конферентна зала.
Срещу мен седяха възрастен мъж с гола глава, доста приветлив, и жена на средна възраст. Към тях се присъедини служителят от вчера, който ми прие работата и сега ме въведе в стаята.
Питаха ме най-разнообразни неща, включително кои са любимите ми филми, откъде съм, защо съм, какво съм учила. Прегледаха ми оценките в дипломата, разпитаха ме за разказа, после за сценария, който редактирах – защо така съм била решила да го променя, също и имам ли желание за кариера в областта на филмовото изкуство. Аз къде попаднах, бе? Отговорих им честно – досега не съм се занимавала с подобна дейност, но я намирам за много интересна, обичам да чета, а също и да гледам добри филми, но предполагам, че Холивуд няма да си потроши краката за мене – дори не съм мислила за такава кариера. Но пък апетитът идва с яденето, добавих. Те се въодушевиха, започнаха да говорят помежду си, да се смеят. Одобрили бяха редакцията ми. Пожелаха ми успех и ме освободиха.
Агенцията имаше два офиса в мегаполиса и още в други градове. Също така се оказа, че се занимаваше не само с филмова продукция, а и с какво ли още не, включително с издателска дейност, музикални продукции и т.н. Определиха ми нещо като наставник и той започна да ми предава любителски сценарии. Идеята бе да ги чета, разказвам накратко на наставника и евентуално при някакво одобрение „отгоре“ да ги преработвам в приличен, грамотен и не на последно място осъществим вариант. За това, последното, можех да се консултирам с куп хора – различните служители в агенцията, които бяха специалисти в производството на филми. Имаше всякакви – актьори, каскадьори, озвучители, компютърни маниаци, други технически лица, странно бълбукащо множество от суперинтересни хора, естествено, те не всички седяха на бюра. Дълго не можех да повярвам, че попаднах на такова вълнуващо място. А можех и да нямам този късмет, дори да се наложи да се върна.
Мая беше сътрудник в списанието на един спортен журналист. Тя казваше, че бил голяма работа, но на мен името му нищо не ми говореше. Как ли щеше да се представи, като за нея американският спорт е точно толкова любима тема, колкото размножаването на някоя дълбоководна медуза. Остана при баща си, а гаджето ѝ – Ивайло, дойде след няколко седмици. Радвах се за тях – много, но оттогава се видяхме само два пъти.
Преместих се на квартира близо до офиса, която наехме с още 2 момичета от агенцията, да си поделим разходите. Така се сдобих и с нови познати – Синди и Зоуи. Нямах много време, но и, честно казано, не ми се искаше някак да ги опознавам задълбочено. От време на време имаха гости и ме канеха, а аз се показвах, колкото от учтивост.
Странно ми се струваше, че нещата се нареждат прекалено лесно. Ето – всичко стана и после какво се очакваше? Това ли беше? Загнездено ми бе да очаквам спънки и трудности на всяка крачка и сега, когато липсваха, ми изглеждаше, че се случва нещо нередно, или поне, че предстои голяма гадост, нещо апокалиптично. Мама ме увещаваше да не разсъждавам по този начин, и без това бях почти на 30, за кога да отлагам живота си. Тя под живот имаше предвид друго, ама нейсе. Защото Ваня е по-малка от мен, а вече имаше две деца. Чудесно бе всъщност. Аз не се дърпах, просто така стана с мен – едно свястно момче и после се обърках. А по-късно, когато задълбах навътре в себе си жадна да открия духа, и се зарових в кошерището на новите езотерични пъплища, изгубих желание за каквито и да е мъже. Не исках каквито и да е, исках точния мъж, който да ме води в моя устрем, в общия ни път.
Занизаха се еднакви дни. Но текстовете, които четях, макар и рядко да биваха одобрявани, ме отвличаха от безсмислеността на цялото упражнение с преместването в този безумен, както ми се струваше на моменти, град. И все пак ми харесваше, особено в метрото, покрай реката. В почивните дни обикалях и просто попивах всичко видяно – хората, музеите, горещината. Е, нея не я харесвах. Тук децата растат по различен начин от българските. Нашите майки са много припрени, тревожни и дори агресивни в сравнение с тези, които виждах тук в парка. Наблюдавах – това правех основно, защото да остана в стаята си, бе не просто самотно, бе дълбокомислено и изостряше чувствителността ми. В такива моменти звярът в стомаха ми отваряше паст и се гърчеше. Заради това усещане започнах да се храня с по-малки количества и по-често, но и така ми засядаше. Случваше се да плача, гледайки в тавана. И никакви духовни практики не бяха в състояние да ме уравновесят. Всички у дома ми липсваха.

Лятото превали и вече се дишаше по-спокойно. Рожденият ми ден се падна в неделя и така и никой не разбра. Не почерпих дори и съквартирантките си, защото ги нямаше. Вечерта, когато се прибрах от поредната разходка, се натъжих, като видях поздравите в социалната мрежа, разбира се, всички от България. Само Мая ми звънна тук.
Започна и октомври, неусетно захладя. Всичко си беше все така забързано, еднакво и празно.
Една вечер Зоуи надникна в стаята ми и ме покани отново, този път имали специален гост. Не ми каза кой, но така или иначе ми бе писнало от един сценарий, който продължавах да работя от вкъщи само да не мисля за самотата си, и щях да отида с удоволствие. Тя бе много хубаво момиче – дребничка, дори повече от мен, с тъмна коса и като нарисувани черни очи. Винаги беше весела. И Синди бе хубава, но с друга – по американски класическа красота, образец на мажоретка. Как не можех и аз малко поне за хубава да минавам? Много важно! Няколко пъти вече ми се беше случвало да ме свалят момчета и дори мъже. Всеки път ми се струваше, че това е някакво странно стечение на обстоятелствата, че едва ли не тия хора са се объркали. Освен първия път – тогава не се питах, но бях много млада, не знам дали правилно съм разсъждавала.
Почуках на вратата им, те двете бяха в една стая, но много голяма за разлика от моята. Зоуи почти веднага отвори с широка усмивка на лице. Гостите им бяха само две момчета, но в този момент се позвъни и пристигнаха още няколко души. Синди смени диска с денс музика и усили. Не знам как го правят това по купоните, но изведнъж се оказваш с чаша в ръка. Приседнах на облегалката на единия фотьойл и заразглеждах гостите. Някои от тях вече бях виждала на същото място. А, каква изненада! Можех да се закълна, че един от тях беше онзи известен актьор… Ох, онзи бе… Не се сещах за името му, но бе той. Беше малко по-дребен на живо, във филмите ми се виждаше доста висок. Джеръми Хоган – да, сетих се. Не мисля, че като актьор е нещо особено, но пък е звезда. Подсмихнах се иронично, разглеждайки течността в чашата си, явно той беше специалният гост.
Странна работа са американците. Забавни са понякога дори когато са повърхностни, а не всички са такива и обикновено не са злонамерени. Като че ли всички имат някаква измислена психична болест, тиражирана до болка от киноиндустрията, наречена страх от обвързване. На мен ми се струва, че повечето от тях си вярват, че я притежават, или поне набеждават другите, че я имат. А, това е другото – те наистина използват психиатри, не само това, ами им и вярват, че им и плащат. Системата работи. Лошото е, че аз пък работех в системата за промивка на мозъци и четейки текстовете, още по-ясно си давах сметка за това.
– Здравей!
– Здрасти! – отговорих изненадано, вдигайки очи. Беше този, актьорът.
– Чаках някой да ни запознае, но понеже никой не се сети… – усмихваше се само на едната страна. Предполагам, това бе някаква сконфузена усмивка, или може би тарикатска. Но не бе лош, даже много готин ми изглеждаше.
– Не очаквай от Синди и Зоуи да те делят с някого тази вечер, все пак ти си уважил тяхното събиране – казах и му подадох ръка. – Елена.
– Джеръми – той я пое с усмивка.
Здрависах се с него крепко, почти силно, както мъжете правят помежду си. Аз пък откъде знам как правят мъжете? Като че ли се изненада приятно.
– Необичайно име имаш. Рускиня ли си, или…
– Тук няма необичайни имена. Българка съм – задоволих любопитството му.
– Нека не прозвучи изтъркано, но българките сте много хубави жени.
– Ако не си виждал други българки, значи наистина не знаеш колко са хубави. Аз съм блед екземпляр – казах, защото това наистина е изтъркано, а и аз съм минала покрай хубавите.
– Да, виждал съм, затова мога съвсем информирано да не се съглася със скромността ти.
Виж ти! Добре, говори си, г-н Тарикат!
– Откъде познаваш Синди и Зоуи, Елена?
– Работим заедно и сме съквартирантки.
– Така ли? – това предизвика интереса му. – Какво работиш?
– Редактирам сценарии – прозвуча като нещо много важно, а какви глупости четях понякога. – Всъщност дойдох тази вечер, защото много ми досади последният, върху който работя, а уж е одобрен от шефовете.
– Какво му има?
– Не ми харесва, няма нищо интересно, нищо по-така в него. Пълна скука.
– Какво трябва да има, за да ти хареса?
– Ами поне нещо мистично, нещо живо. Ако това няма, тогава да е достоверен като истинския живот на хората, а не замазан, измислен, идеализиран, това отдавна никой не гледа. Е, поне у нас.
– За какво се разказва? – попита, но едва ли го интересуваше наистина.
– За някакъв неудачник, който при това се влюбва, преодолява разни премеждия, пътува чак до Бразилия и накрая щастлив край – дори дечицата на мацката спечелва на своя страна. И няма лошо, но всичко е толкова наивно поднесено.
– Бразилия ли каза? Този герой да не се казва Люк?
– Откъде знаеш, ти ли го писа? – това вече ме изненада.
– Не съм, но знаеш ли, че си много права. Ако не бе казала Бразилия, нямаше по нищо друго да се сетя, че става дума за същия сценарий, предсказуем е.
Хоган сериозно се замисли.
– Какво общо имаш с това?
– О, много общо, ще играя този Люк.
Разсмях се така силно, че щях да падна от облегалката. Той стоеше и не знаеше дали е смешно или тъжно, а може би се чудеше как дръзвам да се хиля така.
– Не можеш да изиграеш това! – изрекох съвсем сериозно, после пак се разсмях.
– Сега вече и аз мисля така. Елена… Елена, какво направихме ние с теб сега? Май провалихме продукцията?
– Ей, вие! – Зоуи се намеси. – Разбирате се, виждам.
– Само момент – игнорира я Джеръми, – говорим по работа.
– О кей! – врътна се на пета малката чернокоска.
– Нека помисля, Елена! Предлагам ти да спреш редакцията, ще откажа ролята още утре. Ще ти се обадя, ще ми дадеш ли телефона си? Май ще искам услуга, след като обмисля ситуацията.
– Добре, може и от агенцията да го вземеш, не е тайна.
– Кажи го сега!
– Не го знам, момент.
Това наистина бе засрамващо, но той се разсмя. Извадих си телефона и му издиктувах номера. После отидохме при Зоуи и една групичка от момчета. Хоган бе най-възрастният, но по нищо не отстъпваше на младоците. Имаше класа, бе точно типът мъж, който може да открадне вниманието ми, а и беше особено приятен. Жалко, че спадаше към категорията „Звезди“, за мен те бяха самовлюбени, комплексирани тарикати. Определено настроението му се беше изпарило след разговора ни и за голямо съжаление на двете домакини малко след това той си тръгна, като ми направи знак, че ще звънне.
– Какво става тук? – заговорнически ме попита Синди.
– Оказа се, че редактирам сценарий, по който той ще играе – обясних.
– О, чудесно! – изненада се тя. – А защо се сдуха?
– Оплесках работата и се изказах критично за сюжета.
– Е, какво пък! – опита се да ме окуражи тя. – Не се притеснявай!
Не исках да говоря повече и кимнах. Ей, с това кимане за да и не голям зор видях. Ганьо Балкански и Алеко се смееха гръмогласно вътре в мен всеки път, когато правех пауза, да осмисля накъде да мърдам главата.
Прибрах се в стаята си, не ставам за такива забавления. Дори нищо забавно не намирам в тях, не пия, не танцувам, развалям настроението на хората с откровеността си. Не можех ли да си стискам поне езика зад зъбите?