Есента дойде с обичайната си прелест и спокойствие. Кестените се обагриха и листата започнаха да покриват земята с килим от очарование и топлота. Комините пушеха и хладният въздух бе наситен с аромата на току- що изгорели дърва. Паркът бе потънал в тишина, осезаемо контрастираща на доскорошната шумотевица на летните дни и вечери. Нямаше ги децата, играещи на топка, нито продавачът на сладолед, дори разносвачът вече не посядаше на пейката да отпочине. Единствено падането на поредния лист от вековното дърво нарушаваше тишината.

             Денят преваляше и по пътеката се зададе възрастен човек, водещ за ръка малко момченце. Детето се отскубна и се затича към дървото. Потъна до кръста в нападалите листа, а смехът му разчупи тишината.

             - Дядо, дядо, виж. – загреба с ръце листа и ги хвърли над главата си – Дядо, от -къде са всичките тези листа?

             - Това са историите на нашето минало, настояще и бъдеще.

           Озадачено, детето взе в ръка един лист и започна да го разглежда внимателно.

            - Но на него няма нищо!

            - Не всичко може да се види с очите.

            - Дядо, как да прочета историята на този лист?

           - На това ще те научи животът, аз мога само да ти разкажа историята на вековното дърво.

           - Разкажи ми – помоли детето.

                    -------------

           Първият ми личен спомен, доколкото съм в състояние да ги различа, е когато съзрях небето, а над мен бяха надвиснали клоните на кестените. Тогава и светът и дърветата ми се виждаха огромни. Лъчите на слънцето галеха крехките ми листенца, а аз мислех, че гората е неуязвима. Спомням си съвсем ясно първата ласка на вятъра, първата песен на птица и най-ярко - първият път, когато корените ми докоснаха тези на съседния кестен, и аз осъзнах силата, която притежаваме. Не ме подмина нито самоувереността на младостта, нито сляпата омраза, но точно тогава бях щастлив, много щастлив с хармонията на гората и нейните нескончаеми истории.

           - Добро утро – каза моят съсед, ветрецът разклати листата му и капчиците на сутрешната роса се посипаха върху мен.

           - Добро утро – усещах някаква възбуда в гората, но понеже бях още млад, способностите ми се простираха само до общуването със съседните дървета. Колкото бяха по-отдалечени от мен, толкова по-неясен беше за мен шепотът им. – Какво става?

           - Говори се за група хора, които се придвижвали с каруци в нашата посока.

          - Какво ще правят хора тук? – сред многобройните истории, които разказват дърветата има и доста, в които се говори за хора. За мен, те не бяха напълно реални, по-скоро красиви приказки.

          - Никой не знае, но се смята, че имат намерение да живеят в нашата гора.

          Бях едновременно развълнуван и малко уплашен. Ще видя хората и ще мога да разказвам свои истории. Шумоленето на гората продължи през следващите няколко дни – ту се увеличаваше, ту затихваше. И на края те пристигнаха. Разположиха каруците си на близката полянка и гората вече никога нямаше да е същата.

         Една сутрин в лагера на хората настъпи необичайно оживление. До мен достигаха откъслечни думи – къща, дървета, стени, стая, прозорци… Не разбирах за какво говорят, но явно старите дървета знаеха, защото усетих напрежение сред тях.

          - Време е да ти предадем знанията си – неочаквано промълви моя съсед.

          - Не разбирам.

          - Животът е един непрекъснат кръговрат, но знанието е безкрайно ценно и трябва да направим всичко възможно да го опазим. Днес ние ще го предадем на теб и неколцина други млади дървета, утре вие ще имате грижата то да се съхрани, да го обогатите и да го предадете на следващите поколения.

          - Но защо, нали вие сте тук и винаги можем да слушаме историите на миналото?

          - Това не са само истории на миналото, но и на бъдещето – засмя се кестена – С времето ще разбереш, че всичко е свързано и ще дойде момент, когато ще ти е трудно да ги разграничиш.

          - Да и ти ще си тук, за да ми помагаш.

          - И да, и не… Виждаш ли хората край огъня?

          - Да.

          - Виждаш ли в ръцете им брадвите?

          - Да.

          - Днес те ще дойдат при нас и ще отсекат най-големите дървета, за да построят своите домове.

          - Не разбирам. Защо ще го правят? Та вие сте най-добрите ми приятели.

          - Защото това е животът – отново се засмя кестенът, но вече някак тъжно.

          - Но, аз как ще продължа без вас?

          - Ще се справиш. Повечето ще се справите. А и ние няма да си отидем напълно.

          - Но ти каза, че те ще ви отсекат – ужасът в мен нарастваше.

          - Те ще отсекат стеблата ни, но корените ни ще останат завинаги свързани. Ние ще продължим да сме с вас, ще ви помагаме и подкрепяме, ще бъдем част от гората докато съществува дори един кестен, докато носи знанието, докато помни.

           Исках да крещя. Исках хората никога да не бяха идвали. Исках отново да видя небето за първи път. Исках, но беше невъзможно. Постепенно гневът започна да затихва, а дърветата заразказваха неуморно. Заедно със соковете в мен започнаха да се вливат спомените на безброй дървета, някои толкова отдалечени във времето, че не можех да ги разбера напълно. Всяка история си намираше място по вече поотрасналия ми ствол и се свиваше в свой собствен пашкул. Неусетно стана пладне и хората се приближиха към нас с брадви в ръце. Първото дърво, което щяха да отсекат, беше моят съсед. Усещах всеки удар на брадвата в достолепния му ствол. Болката ми беше неописуема, а той през цялото време ме успокояваше.

            - Не тъгувай, аз винаги ще бъда с теб. Не трови мислите си с омраза към хората. Помни и умножавай знанието. Така винаги ще останем заедно.

            Чувах думите му. Те се запечатаха в мен, но ми трябваха години, за да ги разбера и приема. В този момент омразата ми към хората, които ни причиняваха това, беше твърде силна. През тези дни отсякоха дузина от най-старите дървета, но с това не приключи всичко. Всяка есен идваха хора с брадви и вземаха някои от нас. Използваха стволовете ни, за да се топлят през зимата. А аз трупах знания, както ми бе заръчал старият кестен, правих го с настървение и скоро станах кестена, до който се допитваха другите.

            Така минаваха годините, докато един ден под сянката ми не се спря едно момченце.

           -  Здравей, аз съм Кевин. – огледах се, нямаше никой друг. Явно детето говореше на мен. Направих се, че не го разбирам. За мен хората бяха свързани с болка и нямах желание да му обръщам внимание. – Аз живея в къщата до гората. С мама, тате и малката ми сестричка. Сега сме само с мама и сестричката ми. Татко замина надалеч. Когато питам мама, къде е, тя само плаче. Вече не играе с мен, а сестра ми е твърде малка – продължаваше да нарежда детето. Бърборенето му се сля с жуженето на пчелите. Кевин продължи да идва при мен всеки ден. Понякога ме прегръщаше, понякога подпираше гръб на ствола ми, но винаги разказваше за преживяванията си. Така свикнах с него, че постепенно започнах да очаквам с нетърпение появяването му. Но един ден той не се появи, както и на следващия. Точно реших, че си е намерил друго занимание, когато разплакана жена спря до мен, наведе се и вдигна от земята една книга. Притисна я към гърдите си. Понякога Кевин носеше книга и четеше под сянката ми.

            - Къде си Кевин? – проплака жената – Милото ми детенце, само си ела жив и здрав. - Тя коленичи, зарови лице в шепите си и заплака.

            Усетих болката й. Усетих безнадеждността. Това ми напомни за моята болка и в един момент разбрах всичко, което ми говореше старият кестен. Историите, трупани в мен, вече бяха части от едно цяло. Миналото се сливаше с настоящето и ми подсказваше бъдещето. Вече аз бях старият кестен и знанието придоби смисъл. Клоните ми се снишиха и докоснаха жената. Тя се сепна и стана. Вятъра поде няколко листа и ги запремята по невидима пътека между дърветата. Жената инстинктивно ги последва. После не помнеше как е станало, но след няколко минути намери Кевин, свит под едно дърво. Беше невредим, само много уплашен. Беше се загубил и два дни се е скитал в гората. Това ми разказаха дърветата.

                   ----------------------

         Възрастният човек бе завършил разказа си и стоеше безмълвен, загледан във вековното дърво.

         - Дядо, дърветата наистина ли могат да говорят?

         - Въпросът не е дали могат да говорят, а дали ние можеш да ги чуем. – усмихна се той. Хвана за ръка малкия си внук и продължиха по алеята.

         Мракът вече се спускаше и силуетите им избледняваха. В парка остана само вековното дърво, а поредният лист се отрони от пооголените му клони. Зимата скоро щеше да влезе във владение и белият сняг да засипе земята. Вековното дърво скъта още една история в паметта си и се подготви да чака пролетта.