Белият „Мерцедес" спря пред висока дървена порта. Шумът от двигателя разлая няколко улични кучета, налягали пред съседната врата. От колата се показа Димитър и свирна с клаксона.
- Идааа! - чу се отвътре и бързи тежки стъпки глухо се носеха към вратата.
- Майко! - той стана от седалката и се хвърли в прегръдките на старата жена. Отново усещаше аромата на земя и вода от ръцете на старата жена.
- Синко! Леле, ако знаеш как се радвам, че си дойдохте! А? Ама къде е Таня?
- Остана в София. Имала спешна работа във фирмата. Аз друг гостенин ви водя.
От задния прозорец надникна една рижа глава:
- Бабчееее! Изненада! - изкрещя рижата глава и се хвърли в прегръдките на баба Малина.
- Лорче, детенцето ми! Нали ще останеш за ваканцията, пиленце? - старата жена обви ръце около високото момиче.
- Да, бабо, ще остана при теб и дядо цялата Априлска ваканция. - Лора се сгуши в баба си. - Обичам те, бабче! Ако знаеш само колко ми липсваше и ти, и дядо! Къде е дядо?
- Да влизаме, дечицата ми? - прикани ги баба Малина с усмивка. - дядо ти Пешо отиде до ливадата в Самодивско поле. Да я бил нагледал. Само си търси извинения да не е тука, щото знае, че без работа няма да го оставя.
- Хехе, бабо, ти не го оставяш да си почива. - усмихна се Лора.
- Дете, от мене да знаеш, мъжа здраво трябва да държиш, иначе като разпасана команда се рее... вие как му викате... като свободен електрон - засмя се баба Малина.
Тримата се запътиха към малката приветлива беседка. Радостен лай се чу зад къщата. С всичка сила една рошава топка се набираше към трите фигури.
- Джафо, Джафо... Много е пораснал, бабче. - Лора се наведе и прегърна малката рошава топка. Джафо радостно започна да ближе лицето й.
- Мамо, трябва да говоря с тебе. Имам да ти кажа нещо.
- Ела да седнем, синко, да ви сложа за ядене.
- Аз... няма да оставам, мамо, само Лора. Тука ще е по-добре за нея.
- Ех, сине, защо пак не опитате с Таня?
- Да опитаме какво? - тя не иска да ме вижда - бил съм я отегчавал. Не съм могъл вече да й задоволявам нуждите. Представяш ли си, майко, това го каза на съдията. Пропаднах от срам, а като знам, че не е така. Не иска да си признае, че е любовница на шефа й. Викам й: ще го превъзмогнем. Дай да оставим нещата така. Аз ще ти простя.
- Ех, сине, сине... като тръгнат на разваляне работите... ти няма да се тревожиш... ама само Лорчето...
- Вече сме се разбрали, майко, Лора ще остане тук за ваканцията, да помисли.
- Ама вие вече сте й казали? - ококори се баба Милена.
- Нямахме друг избор. Нали трябва да реши с кого ще живее занапред. Аз ще се примиря с всичко, само да е щастлива.
Нежните ръце на Лора обгърнаха баща й.
- Да знаеш, тате, как се радвам, че ме оставяш при баба и дядо. - целуна го тя по бузата.
- Принцесо, хайде да ти свалим багажа и аз да тръгвам, че доста се забавих май... - Димитър стана и взе ключовете за колата. Лора го хвана за ръка и двамата гледаха как Джафо гонеше пеперудите из двора и радостно лаеше.
- Е, това е от мен. - Димитър остави сака на Лора в стаята й. - Ще ми липсваш, принцесо! - той прегърна Лора.
- Тате, и ти ще ми липсваш, вече ми липсваш. - усмихна му се тя и го прегърна в отговор. - Обичам те! Кажи поздрави на мама.
- Разбира се, принцесо! Довиждане, майко. Да се пазите. Кажи много поздрави на татко. Аааа, щях да забравя... това е за вас. - Димитър им подаде един плик.
- Абе защо си купувал... тука има много неща за ядене... какво си купувал.
- Тихо, тихо... не казвай нищо. - усмихна се той и тръгна към колата.
- Е, бабо, аз ще си оправя багажа и ще ида да видя Ралица.
- Добре, само да не се скитате цял ден.
- Няма бе, къде ще се скитаме... ние... никога - дяволито намигна Лора.
- Не е играла точилката... ама вече съм стара да намигам... - усмихна се баба й и отиде да продължи работата в градината.
Лора подреди дрехите си в стар масивен гардероб. Стаята й се намираше на втория етаж от къщата. От прозореца се откриваше прекрасна гледка към планината над селото. Слънцето приветливо си играеше с червените завеси.
Момичето нахлузи стари дънки и блузка и изхвърча от стаята като куршум.
- Лора, на време да се връщаш, ей! - изкрещя баба й, но късно... дървената порта се затвори с гръм и трясък.
- Ша-ля-ляяяя, ша-ля-ляяяя... - пееше Лора с пълно гърло и се въртеше в кръг, тичайки и препъвайки се към една стара сива къща на края на нейната улица. Позвъни на звънеца. Отвътре изскочи едно русо момиче. Двете се спогледаха и започнаха да издават нечовешки викове. Това беше Ралица - две руси плитки обрамчваха бялото й лице, винаги озарено от усмивка.
- Лораааа, принцесо, тя се поклони ниско, като се превиваше от смях...
- Вие не показвате уважение към царствената ми особа! Пет пъти Танца на радостта! Оле!
Двете момичета се завъртяха в кръг с радостен смях.
- Ето я и Лора - е сега сестра ми няма да можеш да я задържиш вкъщи. Деветокласнички... лесно им е на тях - едно русо високо момче се показа през прозореца.
- Това ли е тая вездесъща Лора... хм... лигла... егати и червената коса има... и с тия зелени очи... прилича на баба Яга в младежките си години - промърмори едно високо момче и се захили на собствената си шега. И двете момчета се смееха много на подскачащите момичета на двора.
- Брат ми, казах ли ти да престанеш да се закачаш с нас. Ходи си там да си играеш на колички с Михаил и се разкарай оттука.
- Олеле как ме изплаши! - захили се братът на Ралица - Здрасти, Лора!
- Привет, Симо! - махна с ръка за поздрав тя. Двете момичета се качиха по стълбите към стаята на Ралица.
Лора се изпъна на леглото на Рали и въздъхна тежко. Разказа на приятелката си за развода на родителите си. Раличка си беше доста чувствителна и пророни доста сълзи. Накрая вече от очите й течеше порой от сълзи, особено когато приятелката й каза, че трябва да избира с кого да живее.
- Лора, аз не бих могла да избера... дано не ми се налага... - почука по ръба на масата. - ти как ще решиш?
- Не знам, много е трудно. Обичам и мама, и татко и искам, ако може, пак да се съберат. Всяка вечер се моля на Бог за това. Обещах му, че вече ще се опитам да не закъснявам вечер като излизам. Всичко ще спазвам, разбираш ли? - сплела ръце, тя тъжно гледаше далечната планина.
- Не знам какво да ти кажа, приятелко. Те ще си останат твои майка и баща. - Рали я прегърна нежно.
- О, боже, знаех си, че сте лесбийки... хехе - изкикоти се Симеон. - обзалагам се, че и двете много се обичате.
В миг възглавниците от леглото полетяха към него. Той успя да залегне навреме, но приятелят му се забави и биде ударен.
- Само така! - двете момичета заподскачаха на леглото. - ще ни се подиграва той. Смешко!
- Ей, сега вие ще видите какво означава да ядосате Симеон. - той стана и с всичка сила запрати възглавниците към тях.
- Ааа, помощ! Вие сте много силни. Боли бе!
- Давай, Мишо, ще им покажем сега какво можем ние.
Заваляха възглавници, кълбета прежди. Всяка покривчица летеше ту към момичешкия лагер, ту към момчетата... в отговор на атаките. Симо хвана сестра си и я повали на леглото, гъделичкайки я.
- Пусни ме, бе, идиотеее! Аааа! - извиваше се тя.
Лора и Михаил се спогледаха. Той я огледа хубаво.
- Какво ме зяпаш, бе? - замери го тя с една възглавница.
- Оооо, малката, много сме войнствени нещо. Да не те сломя и аз със гъдел.
- Тоя пък, ще ме сломява... смешен си... смешен! - врътна се тя и тръгна към вратата. Михаил я хвана и започна да я гъделичка, но само получи ритник в корема. Това го амбицира още повече и той хвана здраво Лора. Въпреки желанието й да го удари отново, сладките тръпки, които минаха през нея, отслабиха съпротивата й.
- Пусни ме, бе! - обърна се тя и му зашлеви шамар. Михаил замръзна на място. Лора се откопчи от него и избяга навън.
- Лора, почакай... - Рали се опита да я догони, но не успя.
- Браво, бе, егати и мъжете... виждате ли какво направихте... Аре марш от стаята ми! - избута ги тя навънка. - Мъже!
Лора се прибра вкъщи, почервеняла и щастлива. Тоя бой с възглавници й донесе нова енергия и тя се хвърли на врата на дядо си.
- Деде, здрасти!
- Здрасти, чеденце! Точно исках да идвам да те търся вече. - дядо Пешо прегърна силно внучката си.
- Бабо, довечера ще излизам, да знаеш!
-Аааа, Лора, много е тъмно навънка, къде ще ходите. Айде остани си вкъщи, къде ще излизате сега. Не се ли наговорихте с Раличка.
- Айде, бе Милено, пусни я па ти! Нека до десет да излезе.
- Да, бабче, моля те, моля те! - Лора залепи една целувка на баба си. - Обещавам, че ще се прибера навреме, плюс-минус десет минутки. Моля... - гледаше баба си така както Джафо сутрин гледа за купичката си с попара.
- Добре, ама да не се бавите... само закъсней и после ще видиш. Втори път няма да излезеш.
- Супер си, бабче, много си добричка! Казах ли ти, че те обичам? - още една целувка и Лора изхвръкна към стаята си.
- Какво да я правя? Като ме погледне с тия дълбоки очи и направо... - усмихна се баба Милена. - ти пък какво гледаш... айде върви да правиш салата! Стига си зяпал в телевизора! Доматите сами няма да се срежат!
- Еее, човек да не седне да погледа малко телевизия! - дядо Пешо тръгна към кухнята.
Навън вече се беше стъмнило. Уличните лампи хвърляха топла светлина по паважа. Рали и Лора вървяха бавно по улицата. Рали беше феерична както винаги. Оранжевата блузка красиво подчертаваше жизнената й усмивка.
- Знаеш ли, Лора, много се радвам че си тук. - и те се прегърнаха, смеейки се.
- Кой беше онзи с брат ти, Рали?
- Защо питаш? - Ралица я бутна леко и избяга напред. - виждам нещо искри прехвърчаха във въздуха днес! Хаха...
- Абе, луда ли си? Момчетата са глупаци!
- Да, да, така е, особено когато се казват Михаил и са студенти по медицина първа година в София.
- Ах, ти... - Лора се опита да я замери с едно камъче. В отговор получи само едно лъчезарно изплезване. - Как ме намираш с тази розова блуза? - врътна се тя.
- Ми... трудно те намирам в тъмното!
Двете стигнаха до единственото кафе на селото. Там вече се бяха събрали всички момчета и момичета. Радостен смях изпълни малкото пространство. Лора и Рали седнаха до Симо и Михаил. Всички се поздравяваха. Някои от компанията вече бяха доста почерпени. Едно високо слабо момче дори покани Лора на танц. Тя се поклони любезно и се врътна на другата страна. Излезе на въздух на балкона. Свежата нощ я опияняваше. Вдъхваше аромата на тревата, свободата, която планината й даваше.
- Ооо, искам да остана тук завинаги. - прошепна тя.
- И аз, нали! - Михаил я наблюдаваше насмешливо.
Лора се стресна и понечи да се върне на масата. Той я хвана за ръка.
- Какво ще правиш вътре? Остани малко тука. Виж колко е спокойно.
Тя отново се върна на мястото си между стотиците саксии със задрямали цветя.
- Днеска много лошо ми избяга! Имам да си връщам за тоя шамар. - и Михаил я хвана през кръста.
- Пак ще ти ударя, ако не престанеш. Пусни ме! - изсъска му тя и замахна, но той хвана ръката й.
- Едва ли, маце! Не ми се прави на много отворена. Такива като теб ми лягат още след първата целувка. - Беше се надвесил над нея и я притискаше към парапета.
- Лора, къде си? Лорааа! - крещеше Рали.
- Пусни ме, моля те!
- А така, на молба го обърнахме! - прошепна той в ухото й. Въпреки виковете на Рали, той не я пускаше.
Лора имаше чувството, че никога няма да я пусне. Въпреки всичко, онова парещо чувство сякаш я заковаваше на място. Не можеше да помръдне. Извърна поглед, за да не вижда дълбоките му очи, в които насмешката се бе превърнала в нещо непознато, хубаво и далечно. Михаил я пусна.
- Вие какво правите тук? - усмихна се Рали, виждайки ги в ъгъла на балкона.
- Имах да си връщам за шамара днеска. - ухили се Михаил. - тя пък си помисли, че ще я целуна. Малката, не си в моята категория. Хехе...
- Нещастник! - Лора го ритна и хвана Рали за ръка - Знаеш ли... шамарът ти беше малко.
Двете си тръгнаха. Лора беше бясна. Прибра се вкъщи по-рано. Даже баба Милена се учуди. Затвори се в стаята си. Погледна към Луната и изведнъж я налегна всичката болка от раздялата на родителите й. Сега и това момче се подигра с нея. Сълзите започнаха да капят по ръцете й. Седна до прозореца и съвсем се отдаде на хълцането и подсмърчането си. Изведнъж на прозореца се почука, после още веднъж. Лора се изправи и погледна през прозореца. Във фигурата на улицата разпозна Михаил.
- Моля те, Лора, отвори прозореца! - шепнеше той. - Трябва да ти кажа нещо. Важно е! Моля те!
Лора му показа среден пръст и се завъртя на другата страна. Оправи си леглото и се сви на кълбо между завивките. Михаил остана да я чака още малко. Тръгна надолу по улицата, ритайки всички камъчета по пътя си.
Луната осветяваше самотните улици на селото. Само няколко улични кучета се мяркаха в тъмата. Както всяка нощ и тази... Зората чакаше примирена зад планината да приветства новия ден.
© Радостина Все права защищены