Друг път не ми се бе случвало. Нещо ме хвана. Някаква мъгла ми падна пред очите.  Мисли едни особени. И това само от една цигара с марихуана. И друг път съм пушил, ама такова чудо не е било. После започнаха виденията и гласовете. Слънцето се превърна ведин огромен прожектор-мегафон и Бог говореше през него. Три други, тънки, женски гласчета му пригласяха. Колите бяха като гъби, никнещи по пътя. Не знаех какво става. Разкрещях се. Бях по-средата на моста над реката. Колите спираха около мен, а аз ревах и крещях. Изловиха ме както навремето с брат ми ловяхме мрени изпод камъните в реката на село - наобиколиха ме полицаи, хванаха ме и ме вкараха в полицейската кола. Заспах за малко, после се събудих някъде в стая със силни светлини. Питаха ме някакви въпроси, който не правеха никакъв смисъл. Помня само, че отговарях, че ми трябва адвокат. Най-накрая ме оставиха да спя, добре заслужен сън.

На сутринта се събудих. Бях в стая, а стаята не беше у дома. Бях облечен в някаквам престилка, която се затваряше отзад. До вратата на стол седеше мъж, който изглежда решаваше кръстословица.  Досетих се че съм в болницата, после целият току-що описан епизод се разви пред очите ми отново..

- Добър ден - поздравих аз мъжа любезно и донякъде подмазвачески, ако е дори възможно да се подмажеш с едно "добър ден".

- А, ти се събуди. Тъкмо навреме за закуска. - каза мъжът дружелюбно. Помислих си, че където и да съм, съм на хубаво място щом с мен непознати се държат тъй добре. Излязох в коридора. Едно момче с очила ме видя , после направи прав ъгъл, стигна до стената и започна да си удря главата в нея. Моят придружител взе от някъде възглавница и му я подложи, за да не се удря директно в стената. Този инцидент, а и заобикалящите ме хора бързо ме отрезвиха - бях в място за наблюдение, разбира се - в някакъв вид лудница. Пациентите се нижеха покрай нас, все едно на онова момче това му беше редовния номер - да се фраска в стената, което се оказа вярно. Имаше и други интересни индивиди в отделението - един възрастен тип си бъркаше в дупето и подхвърляше към другите пациенти с пръст, каквото измъкнеше от там…а той винаги измъкваше по нещо, мамка му. Друг пациент обичаше да крещи отвреме навреме...като се замисля, това бяха по-интересните екземпляри. Останалите бяха що-годе спокойни.

- Къде съм - попитах придружителя си.

- В отделението за спешна психиатрична помощ на Главната болница.

Все пак не беше лудницата...засега, помислих си. Следваха ме три дена на една ръка разстояние. Още малко и в тоалетната с мен щяха да влязат. В крайна сметка ме оставиха намира. Размотавах се в отделението безцелно, гледайки да стоя настрани от този дето подхвърляше лайнца и от крещящия. Като се убедиха, че не съм в непосредствена опасност от себе си и другите ме прехвърлиха в различно отделение. Кажи, речи, същото, като предишното, но с картини по стените. Предишното беше по-спартанско, а тук рисунки, обяви, диплянки. Разкрасено.

Първият ден се размотавах, както си бях свикнал из отдеолението. Повечето пациенти не си личаха да са психично болни - нямаше го крещящия или онзи с лайната. Никой не познавах и се рахождах насам-натам, дано се запозная с някого. По едно време до мен достигна музика. Някой свиреше на пиано и  свиреше хубаво. Беше непозната мелодия, ту се засилваше се, ту ставаше по-слаба. Като комарче, привлечено от светлината на лампата се приближих и влязох в една стая, в която на пиано свиреше червенокоса жена. Заслушах се в музиката. След малко разбрах, че жената всъщност не можеше да свири - просто удряше леко по клавишите, улучваше мелодия, която повтаряше с друг ритъм и после се мъчеше да налучка друга мелодия. Понякога се получаваше, понякога не. Но поне в началото музиката бе приятна. Все още ми се харесваше, когато тя спря да свири.

- Искаш ли да опиташ? - попита жената. Беше ме видяла в отражението ми на капака на пианото. Приближих се до и седнах на пейка до нея.

- Казвам се Робърт.

- Здравей, Робърт. Аз съм Катрина - поздрави ме тя и се усмихна. Беше жена на двайсет и две - двайсет и три - моите години. Имаше зелени очи и красиво лице - същинска вещица. По едно време такива са ги горели, а и с право - сигурно лесно омагьосваше мъжете. Поне мен омагьоса.

Опитах се да свиря.

- Знаеш ли - тази комбинация от клавиши звучи добре заедно. Не знам защо, но е така. Опитай. - предложи ми тя.

Опитах и наистина звучаха добре. Добавих още един, промених ритъма и се получи мелодия.

- Перфектно. - каза Катрина и натисна комбинация от клавиши. Така двамата свирехме известно време. Понякога мелодията се получаваше, понякога не, но беше приятно. Най-накрая все пак ни омръзна. Обърнах се към нея.

- За какво си тук?

- Защото съм хахо. А ти? - каза тя с усмивка.

Не се държеше като хахо, но пък и лекарствата помагат на човек да не е хахо, дори и да е. На китката си имаше голям пресен белег.

- Аз съм за моментно полудяване. Сега ги е страх да ме пуснат докато не се убедят, че е от една отровена марихуана, която пуших.

- И за какво ти бе да пушиш марихуана. - погледнах я внимателно. Не одобряваше, затова казах.

- От глупост я пуших. А ти за какво наистина си тук?

- Е, аз от глупост си прерязах вените. - каза тя  

- Каква беше глупостта?

- Някакво глупаво момче - каза го много тъжно.

- Глупаво ще да е било момчето, вярно. - заключих.

- Ха. Ти си бил ласкател. - усмихна се тя.

- Опитвам се. От колко време си тук?

- Месец и половина. Държат ме да се убедят, че няма да такова - да си прережа вените отново.

- Би ли ги прерязала?

- Мисля, че не. Тогава не бях на себе си. Не знаех какво правя. Бях депресирана.

- Каза, че било заради момче.

- Момчето ме депресира. После като скъсах с него още по-депресирана станах. Сега ми дават някакви хапчета против депресия.

- Работят ли?

- Мисля, че да. Светът ми се вижда доста готино място за живеене.

Започнахме да си обикаляме с Катрина из отделението. Имаше и други приятни хора и престоят ми там се превърна в доста забавно пкикючение. Играехме на настолни игри и карти, рисувахме, гледахме Колелото на Съдбата, а храната беше екстра. Даваха ниско-калоричен сладолед на корем. Беше като приятна ваканция. Постепенно започнахме да се влюбваме с Катрина. Хихикахме си един с друг, мятахме си огнени погледи. Дойде и денят, в който я целунах. Започна да ни пази болногледач - да не направим нещо глупаво, което всъщност би било най-хубавото нещо на света. Все пак нищо не правихме - само ходихме хванати за ръце.

Веднъж я питах:

- Къде ще се видим, като излезем?

Тя се замисли и каза:

- Роби, ти си фантазия, блян. Човек не трябва да сбъдва фантазиите си нали знаеш?  

- Какво искаш да кажеш?

- Сега не съм на себе си. Може би всичко това е от лекарствата - това, което изпитвам. Трябва ми време...и пространство да дишам...да се осъзная. Ако е писано ще стане. Като изляза ще ти звънна.

- Ами ако не ми звъннеш?

- Чакай ме на моста всеки петък вечерта - ако се срещнем там, значи е писано.

След няколко дена ме изписаха по живо по здраво.  

Отвън чаках Катрина да излезе с нетърпение. Мина един месец - повече, отколкото би трябвало, за да я изпишат. Тя така и не ми се обади. Не я срещах и на моста. Отидох на посещение в болницата, но ми казаха, че са я изписали. Чудих какво се е случило. Оттогава се навъртам редовно покрай пустия му мост. Все в петък вечер. Винаги нося със себе си и цвете с мен за всеки случай. Стоя зад парапета и гледам реката, която се съединява на това място с друга една река и си мисля, че това означава нещо, но после решавам, че си измислям и хвърлям цветето във водата отдолу и си тръгвам. И въобще, колкото повече времето минава си мисля, че всичко ми се е сторило. Сън, фантазия, психарска история. Беше ли истина или измислица...вече не мога да кажа. Но така или иначе все още стоя и гледам как реката тече под мен и чакам...все още чакам.