Дъждът се изливаше от потъмнялото небе и посрещачите се бяха скупчили под навеса на гарата. Хората с нетърпение поглеждаха към релсите, в очакване на влака, в който бяха техните близки. Не бях закъсняла и облекчено си поех дъх. Бях мокра, въпреки че се опитах да се предпазя с чадър, който се оказа напълно безполезен при този летен потоп. Усетих краката си отмалели от бързането и потърсих с поглед място, на което да поседна, и с въздишка се строполих на най-близката пейка. Оставяше да закъснея. Със сигурност щях да отнеса своята порция конско от майка ми (с която никога не бяхме на едно мнение), но щеше да има бедствие, ако се беше наложило да ме чака в дъжда. 

-        Добре ли сте? – гласът до мен ме накара да подскоча. Изобщо не бях забелязала, че има още някой на пейката.

-        Да. Всичко е наред. Просто съм изморена.   

  До мен седеше възрастна женица, дребна и крехка, като врабче. Лицето и беше изпито, а тъмната забрадка придаваше почти мъртвешка бледност на слабото и лице. Най – особеното нещо в жената бяха очите й. Бяха празни, лишени от живот и имаха неестествено трескав блясък. Тя не откъсваше очи от релсите и изглеждаше напрегната и притеснена. 

-        Дали ще дойде навреме? – думите излязоха, като шепот от устните и.

-        Ами надявам се. Щяха да съобщят, ако има закъснение.

-        Вие кой чакате?

-        Ами майка ми. Не е идвала от една година. 

-        Аз чакам сина ми. Не съм го виждала скоро. Но ми писа, че ще си дойде. 

 Жената изкара от чантата си смачкани листове хартия изписани със дребен почерк. Ръцете и се разтрепериха неудържимо.     

- Писа ми! Днес вече ще дойде. Биле зает до сега. Не ги пускат лесно от там.  

Жената говореше монотонно, все едно отправяше молитва. Пронизителното изсвирване на влака я накара да скочи. Без да ме погледне се затича към още празният перон. Дъждът се изсипваше върху нея, но тя не спираше, вперила взор в навлизащия в гарата влак. 

-     Пак са я пуснали. Къса ми се сърцето, като я гледам. И аз съм родител и не искам да си представя какво е.

Обърнах се и видях, че мъжа от вестникарската будка говори на мен.

-        За нея ли говорите?

-        Да… Жената полудя. Голяма трагедия. Толкова години минаха, а тя всеки ден го чака.

-        Да, тя каза, че чака сина си.

-        Синът ù е мъртъв от много години. В казармата бил. Загинал по време на някакво учение, няколко дни преди да се уволни. Трябвало да се прибере с влака. Мъка голяма. Нея я прибираха по лудниците, а баща му почина година след трагедията. Никой не може да я убеди, че детето ù няма да се прибере. Боже опази от такова нещастие. 

Пътниците започнаха да слизат и радостна глъчка се носеше из гарата. Из шарената тълпа една жена с празни очи трескаво оглеждаше хората около нея и празните вагони. Лека полека перонът се изпразни, и когато се обърнах, преди гарата да се скрие от погледа ми, видях самотната фигура, отново отправила поглед в далечината. Далечината, от която той щеше да си дойде.