В една непрогледна нощ луната бе разтворила своите криле, надвесила се над света, тя гледаща антракта на живота. В същата нощ по лондонските улици се разхождаше момче – сираче. На вид цялото носеше накъсани дрехи, беше без обувки а, навън бе настъпила кръвожадна зима. Кожата му беше бледа като смъртта а, очите му сияещи защото беше малко момче но, празни и дори леко избледнели като на ходещ мъртвец. Бузите му,червени от сълзи а, нослето му... мокро, мокро и адски студено, сякаш винаги е било такова. То се разхождаше по улицата опитвайки да не се вкамени преди да намери молив и лист хартия. Силно искаше да е художник, наистина му се отдаваше, беше невероятен артист, който рисува където му падне и когато има възможност. Тогава докато трепереше, видя един господин да се разхожда по улицата. В действителност нямаше да проси от него храна и вода просто беше толкова студено, че глад не се усещаше. И ето,треперещите ръце на момчето хванаха господина за якето му и момчето с треперещ глас попита:

- Господине, Господ да ви благослови! Имате ли молив или лист? – каза то със сух глас.

Човека се уплаши, дръпна рязко момчето за блузата и го блъсна на земята като изкрещя:

- Махай се,изчадие такова!... каза го сякаш се гнусеше от момчето, но защо? То просто искаше един молив или лист хартия... Не го интересуваше нито храната, нито студа, нито студа който скоро можеше да го убие. Но той имаше мечта. Искаше да полети като птица... Но момчето падна на земята със сълзи, но отново се изправи и отиде другаде.А господина все още го гледаше лошо... Вече се виждаше края на града. То мина покрай мътните улици в които едва се виждаше светлина..Момчето се бореше с вятъра, зъбите му трепереха и тракаха, устните му побеляха, краката му трепереха а, сърцето му туптеше бавно. В града повече нямаше светлина. Нямаше хора... само щурците и животните го гледаха, сякаш то бе най-малкото нещо там. Струваше му се, че ако пристъпи още малко съдбата му ще се реши. Скова юмруци и силно пристъпи в гората на която не се виждаше края, той плачеше. Руйни бисерчета се стичаха от очите му като правеха зрението му още по-мрачно и неясно. Плачеше защото знаеше, че едва ли ще се върне. Навлезе по-навътре в гората, ходеше и ходеше а, стъпките му угасваха с нощта. Ставаха все по тежки, но поне вече не усещаше студа. Беше гладно, жадно и полумъртво точно като ходещ мъртвец. Тогава в храсталаците,момчето забеляза черен звяр. Нощта беше черна, но това нещо беше по-черно. Гледаше го с неприязън... с тези адски дяволски червени очи, сякаш пропити с кръв. Момчето се уплаши, чувстваше, че е в капа, сърцето му изскочи, но в този момент от другия храсталак излезе нещо друго. С бяла козина, бяла като смъртта и все пак толкова нежна. Имаше емералдово искрящи очи, гледаше момчето с интерес. Силно се отличаваше в тази тъмна нощ, беше величествено. Момчето заплака... беше объркано не знаеше какво става, то изкрещя по силно от звяр... умираше от страх заради присъствието на черния вълк. Но погледна белия вълк... в този момент нещо му стана интересно... сякаш това нещо излъчваше облекчение и надежда за него... Времето се забави, нещо го събори и момчето падна на земята покушено, но продължаваше да гледа красотата на емералдовите очи на този бял вълк.Кръв бликна от момчето, надлъж и на шир,тя хвърчеше... черният звяр го изяждаше целия..убиваше го... но някак го спасяваше. След време вълка си си отиде и остави полумъртвия труп на момчето което една дишаше.От кървавата уста на вълка бликаше кръв и падаше върху момчето през цялото време а, то безпомощно гледаше и страдаше. Белият вълк се приближи към момчето, което се опитваше да поеме последният си дъх. Очите на момчето виждаха само зелен цвят,да това бяха вълчите очи на белия вълк. Вълкът се надвеси над момчето и подпря главата си точно до неговата глава. Тогава момчето чувстваше, че вече е време... То се усмихна и умря. Умря с усмивка... Заглъхна в тишината. То може и да е умряло, но стана нещо повече – някъде другаде. Избяга от мъките и стана художник който рисуваше вълци които приличаха точно на онзи бял вълк.Ангелите му се възхищаваха, то най-накрая беше истински щастливо. Луната беше наблюдател на всичко. Разплака се, но после се усмихна... и дойде сутринта.