4

Не пропуснах сутрешното бягане, въпреки късното лягане. Половинчасовото напрягане на мускулатурата възстанови тонуса ми, още повече, че това стана в обстановката на обилно вдишани йодни изпарения. На връщане, минах през паркинга и проверих тайника в колата. Беше празен. Куриерът изпратен от Карамфила е действал със свръхзвукова скорост, което означаваше, че случилото се в Средец бе прието сериозно от съдружника ми. В бунгалото, включих таблета и прочетох пристигналото преди минути съобщение. Сериозно бе поработил старецът. Повечето от имената в тефтерчето са разпознати и принадлежат на представители на съдебната власт и прокуратурата. Едно от имената е на висш служител от МВР и нещо наистина интересно, телефонът срещу името му е на неговата секретарка. Останали са две имена, за които се търси информация, а ключодържателят все още е загадка. Нямаше кой знае каква изненада от съдържанието на тефтерчето. В държава, в която задкулисието играеше важна роля, като поставяше или купуваше свои марионетки на всички етажи на властта и уреждаше взаимоотношенията си с помощта на силови групи, маскирани като охранителни и застрахователни структури, не можеше да бъде изненада наличието на списък с имена и телефони на хора от правоохранителните институции, в джоба на човек, чиято дейност не бе обвързана с Кодекса на труда. Това щеше да е скандал в цивилизованите държави, но тук се приемаше като нещо нормално. Дълъг път очаква населението на тази държава, докато осъзнае, че трябва да събере водите на всички налични реки, за да изчисти тези Авгиеви обори, задръстени с екскременти от времето на комунизма. От получената информация изникнаха нови въпроси, като личността на мъртвия младеж заемаше все по-важно място. Дали беше само куриер, пристигнал в станцията да получи задачи или пък той беше човекът, който е трябвало да нареди някому нещо? Имало ли е среща на самото място или нещата са се уговаряли по телефона? Написах съобщение до Карамфила да наблегне върху изясняването самоличността на нелепо загиналия младеж и реших по-късно да звънна и на Барабата за евентуални новини. Днес трябваше да пристигнат и моите обекти, затова програмата ми за деня започваше с изчакване на появата им, след което можех да си позволя кратък сън на плажа. Отскочих до селото и се заредих с кола, няколко кроасана и батерии за мини аудио системата, която носех винаги с мен, тъй като разполагаше с твърд диск, с огромен капацитет и правеше излишни купищата аудио носители. Разположих се в задното дворче, близо до оградата, в която внимателно бях изрязал отвор, позволяващ ми да наблюдавам дискретно пространството пред бунгалата и част от входа на къмпинга. Нямах идея къде ще се настани двойката, но се надявах това да бъде в едно от двете празни бунгала от групата. Поел порядъчна доза кола и подложил два кроасана, набрах номера на Барабата. След обичайните любезности, получих събраната информация, като не пропуснах да похваля Каката, която наистина бе проявила завидна находчивост и с обещанието да му позвъня на следващия ден, го оставих да подготвя обедното меню. Малко новини изскочиха от това обаждане, като най-интересно бе внезапното напускане на Станилов, който дори не се появил на закуска. Двете млади двойки се оказали състуденти от Пловдив, дошли за финална почивка преди старта на учебната година. Доста неща бе предоставила Каката, по отношение на брата и сестрата, които потвърждаваха първоначалната информация за нелеките връзки в семейството и открития им разрив с бащата. Оскъдна бе информацията за техния приятел, изяснило се, че за първи път са заедно, като до този момент се виждали два-три пъти в офиса на сдружението. Оставих теориите за по-късно, отворих нов кен с кола и запалих една пурета, изтягайки се в удобния стол. Слънцето вече тичаше към зенита си и това повдигаше сериозно температурата на въздуха, а ако моите хора се забавеха, трябваше да взимам мерки за осигуряване на някакво укритие от лъчите му. Настроението ми днес беше решило да облече романтични дрехи, защото изборът на музиката за начало на деня бе малко неочакван. Прекрасният глас на Антонела Руджеро ме препращаше към онези години, когато въртяхме с Десислава до захлас записите от Сан Ремо и проектирахме появата на Маргарита. Близо половин час прекарах почти без да помръдвам, когато вниманието ми бе привлечено от фигура в работни дрехи, насочила се устремно към моето бунгало. Последва силно почукване и след като се провикнах „Влизай!“, махнах на влезлия да дойде в дворчето.

¾     Извинете за безпокойствието, господине, но шефката ме помоли да проверя дали не сте излезли и ако още сте тук да питам дали имате нещо против да дойде? Какво да ѝ кажа?

¾     Да не би отново да ме мести? – отвърнах, малко учуден от това съобщение.

¾     Не мога да знам, господине. Тя не обсъжда с нас подробности.

¾     Нищо против. Нека да заповяда.

Работникът, по всяка вероятност служител от поддръжката, благодари и бързо се изнесе към офиса на администрацията. Няколко минути по-късно видях Анна Танева да крачи към бунгалото, а зад гърба ѝ подтичваше същият човек. Станах да я посрещна и след като се настанихме в дворчето, забелязах термоса и чашите, които носеше служителят ѝ.

-  Позволих си да донеса кафе, нали няма да ми откажеш. – каза тя и направи знак на човека, който постави две чаши на масата и ги напълни с горещо кафе, след което остави термоса и подчинявайки се на нов знак, бързо напусна бунгалото.

Докато се извършваха тези действия, употребих времето да огледам ранната посетителка. Къси бели панталонки откриваха малко пълните, но приятни за мъжкото око бедра. Не носеше сутиен и големите гърди издуваха сластно бялата тениска. Косата ѝ бе вързана на опашка, което много ѝ отиваше и явно бе положила максимални грижи пред огледалото, защото по лицето не видях следи от късното лягане. Нямах представа какво би довело тази дама на ранно посещение, затова оставих инициативата в нейни ръце.

-  Калине, - започна тя, след като запали една от тънките си папироси – нали мога така да се обръщам, все пак вече бяхме в една компания снощи, сигурно се чудиш защо съм тук?

-  Чудя се, Ани. Едва ли е заради малките закачки от снощния разговор.

-  Ах ти, би трябвало да съм ти много сърдита. Направи ме за смях, но ти прощавам. Все пак, добре се забавлявахте за моя сметка. Надявам се да имам възможност за реванш и кажи-речи, това е причината, поради която исках да те видя.

-  А, изненадваш ме. Аз си мислех, че едва ли ще бъда допуснат отново до компанията на такива прекрасни дами.

-  Голям ласкател си. А компанията ти въобще не е за пренебрегване. Хубавец си, интелигентен, умееш да забавляваш такива скучни жени, като нас със Светла и ако работеше някаква по-атрактивна работа, щеше да си идеалният партньор.

-  Е това е, - избухнах в бурен смях – право куме в очи. Съжалявам за тънкия си портфейл, не очаквах, че ще бъде толкова сериозен недостатък. Къде отминаха онези романтични времена, когато се гледахме в очите, а не в джобовете.

-  Стига, Калине, - разсмя се и блондинката – не го приемай така буквално. Искам да те помоля за една услуга.

-  Слушам те.

-  Виж, може да ти прозвучи малко нахално, но би ли се съгласил, докато си тук разбира се, да се присъединиш към нашата компания. И веднага обяснявам. Видя я снощи Светла. С нея сме приятелки от доста дълго време и не мога да я гледам в това състояние. Сам виждаш, хубава е, млада е, а от известно време насам е изпаднала в някакво невъзможно състояние, сякаш са потънали всичките ѝ гемии, почти не се смее, бяга от всякакви забавления, не поглежда мъж. Ние с Бисер се опитваме да я изкараме от тази дупка, влачим я с нас по заведения, нарочно каним други хора, ега нещо ѝ повлияе. Но досега без успех. Затова снощи направо изумях, като видях как се промени изведнъж. И двамата с Бисер после коментирахме, че единствената възможна причина си ти. За това съм тук. Обадих се преди малко и запазих маса в едно прекрасно ресторантче на Ропотамо. Ако се съгласиш да кавалерстваш на Светла, ще ми направиш огромна услуга. И ако това те притеснява, разноските няма да са твоя грижа.

Ето това никога нямаше да ми мине през акъла. Такъв откровен анонс за ролята на жиголо, бе истинско изпитание за порядъчната ми душа. Гледах напрегнатото, в очакване на отговора ми, лице на тази дама и се чудех как да реагирам.

-  Ани, ти сериозно ли говориш?

-  Хайде, хайде, Калине. Само не го обръщай на търговия. Офертата е повече от добра за човек в твоето положение. Имам само едно условие: не се опитвай да я вкараш в леглото, макар че ако питаш мен, едно хубаво чукане ще ѝ се отрази много добре. Но тя не си пада по точещи лиги типове, нещо повече, може да си навлечеш сериозни неприятности ако опиташ подобно поведение. Е, какво ще кажеш?

-  Ще ти кажа това, Ани, че си сбъркала човека. Обгрижването на изпаднали в депресия красавици, срещу безплатна храна и напитки, не е в списъка ми със забавления. Тук съм заради слънцето и морето и макар и за кратко време, искам да им се насладя до насита. Не го приемай като обида, сигурен съм, че ще намериш подходящия компаньон за приятелката си.

-  Ти направо ме уби, Калине. Всеки друг на твое място щеше да реве от щастие и да трепери от страх златното птиче да не хвръкне от рамото му. Нали не си гей?

От смях едва не съборих масата.

-  Не съм, Ани. Как ти хрумна? Повярвай ми, наистина, за момента, офертата ти не събужда интереса ми. Ако бях пристигнал с подобни намерения, първо щях да опитам късмета си с теб, - казвайки последното, сложих ръката си върху нейната – защото подобна жена, веднага развихря фантазията на всеки нормален мъж, озовал се в нейно присъствие.

Фактът, че не отдръпна веднага ръката си и появилия се блясък в очите на събеседницата ми, говореше, че това не ѝ е никак неприятно.

-  Добре, Калине, няма да настоявам. Ще ставам, че чакам една двойка да пристигне всеки момент.

Изпратих я до вратата, където се разделихме, стискайки си ръцете.

-  Поне би могъл да се отбиеш пак в бара, ако не си загубил интерес вече. – добави Ани, като задържа ръката ми.

-  О, разбира се. Обстановката ми хареса, компанията също, така че не виждам причина да не се съберем отново.

Разделихме се и аз се върнах на позицията си до оградата. В следващия час, унищожих още два кроасана, полети с кола и изслушах един сборен албум с парчета на „Чикаго“. Най-сетне забелязах раздвижване пред административния офис и няколко минути по-късно една двойка пое по пътеката към площадчето, предвождана от същия работник, появил се тази сутрин при мен. Успях да ги огледам, използвайки един мини монокъл. Жената изглеждаше около тридесетте, с права черна коса, симпатична на вид, не много висока. Беше обула ластични дънки, които очертаваха едни много тънки крака, качени върху сандали с десет сантиметров ток. Имах чувството, че някой по-силен порив на вятъра ще я пречупи като фиданка. Тази нестабилност се подчертаваше от масивен силиконов бюст, преливащ от лятната ѝ блузка с къс ръкав. Теглеше голяма пътническа чанта, а за баланс държеше плетена такава, в другата ръка. До нея крачеше, сякаш излязъл от военен филм, щурмовак, с масивно телосложение, къса подстрижка и по един огромен куфар във всяка от ръцете си, обиколката на бицепсите, на които, със сигурност превъзхождаше тази на бедрата на спътницата му. Водачът им спря пред съседното бунгало и след малко чух характерния шум от разопаковане на багаж. Бях доволен, късметът ми днес проработи, улеснявайки максимално задачата. Вече можех да напусна наблюдателния пункт, събрах багажа си и тръгнах за плажа. Махнах на влизане към Бисер, който обслужваше една компания, платих таксата за един чадър, разпънах хавлията си под него и се изтегнах с нагласата за няколко часа спокойствие. Включих таблета, пуснах едно съобщение до Карамфила за пристигането на двойката и заредих една от книгите, които бях записал в паметта му. Скоро обаче приключенията на героите на Джеръм Джеръм с лодка по Темза, успяха да затворят клепачите ми и потънах в сладка дрямка. Събудих се плувнал в пот, справката с часовника показа, че съм проспал два часа, а денонощието бе навлязло в часовия пояс на най-високите температури. Може би това бе и причината за силно оредялата пясъчна ивица. Реших да се охладя, топвайки се във водата, но в този момент видях на десетина метра от мен, двойката от тази сутрин и веднага реших, че моментът е много подходящ да свърша малко работа. Включих таблета, извадих стилуса и приключвайки набързо с настройките направих първите няколко снимки. Двамата се бяха проснали по гръб върху голяма плажна кърпа и поемаха първите порции лъчение. Това не беше най-удобната поза, от моя гледна точка, но знаех, че няма да се задържат дълго в това положение. И действително, след известно време, започнаха да се раздвижват, да стават, да сядат, което ми даде отлична възможност не само да направя една задоволителна фотосесия, но и да оценя превъзходните възможности на мини камерата. Избрах няколко снимки, които веднага изпратих на Карамфила и се приготвих да изтрия останалите, когато последната снимка на Щурмовака, както бях кръстил младежа, привлече вниманието ми. На нея, той се бе навел над Вейката, кодовото име, с което я бях удостоил, като тежкият му златен синджир бе опрял в гърдите ѝ. Но не синджира беше интересен, а това, което бе закачено на него. Образът не беше много ясен, затова се приготвих за нови снимки и като издебнах момента, в който двамата се изправиха и тръгнаха към водата, успях да снимам с голямо увеличение предметът, привлякъл вниманието ми. Веднага отворих снимката и зяпнах от изненада. Това беше абсолютно същия елипсоид, който изпратих снощи към Карамфила. Пуснах веднага снимката, с коментар да се обърне сериозно внимание на предмета, изтрих всичко и върнах на дисплея отново текстовете на Джеръм Джеръм. Наличието на два еднакви предмета, не е никаква сензация, но тъй като вече бях държал единия в ръката си, не можех да си обясня, каква стойност може да има подобно нещо, за да бъде удостоено със златна верига. Увлечен от подобни мисли, почти не обърнах внимание на фигурата, която спря до чадъра, докато не заговори с познат глас:

-  Имате ли нещо против да споделя сянката, Ви?

Вдигнах глава и с голямо изумление видях пред себе си управителката на хотел „Зефир“. Строгият костюм беше останал в гардероба, а туниката, която носеше, не можеше да скрие великолепното тяло, достойно за модел на Фидий. И въпреки че онези два кладенеца бяха скрити зад тъмните стъкла на очилата, почувствах се в същото състояние като снощи, на хипнотичен транс и не можех да обеля дума. За да възстановя дишането, отместих поглед и видях на пет крачки зад нея да стои мускулест младеж, в къси панталони и риза без ръкави, който държеше плажна чанта в ръка. Не можах обаче да отговоря, тъй като в този момент, някъде зад гърба ми, изникна друг здравеняк, от който се носеше остра миризма на изба и немито тяло.

-  На какво дължа тази чест, принцесо? – с неочаквано мазен глас проговори дошлия, хващайки ръката на дамата. – Толкова пъти съм те канил на моя плаж, а ти все отказваш. Ела в палатката ми, ще се почувстваш задоволена отвсякъде.

Тя обаче бързо я издърпа и като свали очилата, направи знак към младежа с чантата, който се бе устремил към двамата.

-  Стамене, казвала съм ти, че не обичам да ме докосваш. – обърна се към стоящия пред нея – И въобще, не ми е приятно да гледам пияната ти физиономия. Върви си в дупката, от която си изпълзял и не е лошо по-често да минаваш под душа.

Това беше казано с такъв смразяващ глас, че бабанкото неволно направи крачка назад, облизвайки устни в търсене на подходящ отговор. Наблюдавах с интерес сцената, особено зашеметяващото изпълнение на новата ми позната, гадаейки каква ще е реакцията на миризливкото. Спътникът на управителката беше бръкнал със свободната си ръка под ризата и държеше една къса палка, закачена на колана му. Няколко секунди преминаха в мълчание, докато натрапникът прецени, че е най-добре да отстъпи, но за да не излезе, че капитулацията му е безусловна, хвърли нещо като закана:

-  Спокойно, кукло. Оставям те. Но аз съм търпелив, ще дойде и моят ден.

-  Мечтай си, мухльо. – отвърна му спокойно брюнетката и без да му обръща повече внимание, каза на спътника си – Данчо, остави тук чантата и иди при Бисер. Впрочем, аз не разбрах дали мога да остана? – това вече бе към мен.

-  Но разбира се. Извинявай, толкова съм неучтив. – отговорих, като станах и ѝ помогнах да опъне плажната кърпа.

Преди да се настани, неочакваната ми посетителка съблече туниката и ме остави да се полюбувам за няколко секунди на съвършеното ѝ тяло. Изненада ме малко добре развитата мускулатура и широките рамене, признак за активно спортуване. Всичко останало отговаряше на изискванията за пропорционалност и може би, само гърдите надхвърляха с малко препоръчвания обем, но бяха стегнати и прибрани, като липсваше онази пищност, демонстрирана при приятелката ѝ.

-  Сигурно се питаш какво правя тук? – каза брюнетката, подлагайки кошницата под главата си.

Този въпрос вече ми бе зададен тази сутрин и си помислих дали няма да получа нова оферта, но вече от титуляра.

-  Ако бяхме в Америка, щях да отговоря, че сме в свободна страна, но не сме и не мога да скрия изненадата си, че те виждам тук.

-  Сигурно имаш все пак някакво обяснение? Любопитна съм как тълкуваш появяването ми?

-  Е, не е ли по-логично, обяснението да дойде от твоя страна, вместо да тестваш аналитичните ми способности?

-  Разбира се, но го приеми като женски каприз. После ще сравним резултатите.

-  Добре, капризите са мощен инструмент в женския арсенал, за подчиняване на мъжката воля. Първото, което ми идва наум е, че скуката така е захапала тази красива дама, че дори обикалянето в най-горещата част на деня по нажежения пясък е за предпочитане пред висенето в хладния хотелски басейн. Мисля, че Дюма описваше състоянието на един затворник, който по подобен начин страдал от скучния затворнически режим, че когато му съобщили за предвидения за следващия ден разпит с изтезания, той възкликнал зарадвано: „Най-после малко разнообразие.“

Буен смях последва тълкуванието ми, а аз бях удостоен с такъв изгарящ поглед, че почувствах готовност да плещя всевъзможни глупости, само и само да потъвам в тези очи.

-  Всичко друго очаквах, само не и това. – скри отново двата кинжала зад тъмните очила дамата. – Ще ти призная, бях сигурна, че ще пуснеш в обращение лепкавата история, как снощи в сърцата ни е избухнала такава взаимност, че след безсънна нощ, ти си дошъл тук да мечтаеш, а аз не съм издържала и съм хукнала да те издирвам.

Мой ред бе да оценя гъвкавия ѝ ум и с удоволствие върнах порцията смях.

-  Все пак, това със скуката ми хареса. – продължи тя, изчаквайки да премине смехът ми. – Наистина ли така изглеждам?

-  Не бих казал. Повечето жени, причисляващи себе си към социалния пласт на бизнес дамите, смятат, че слагайки маската на отегчението и пренебрежението спрямо останалата част на обществото, повдигат по този начин, стойността на входните билети за желаещите да комуникират с тях. С подобни маски бяхте двете с приятелката ти, когато снощи влязох в бара. Но аз съм доволен, че по време на разговора ни,  бързо ги захвърлихте и успях да се насладя на лицата ви.

-  Охо, ето кой бил психологът в компанията. А как само подиграваше бедната Ани.

-  Ани заслужаваше малко убождане за някои неточности в оценките си. Но не чух снощи как гледа на тези неща Светла и това ме разколебава в желанието ми да определя истинската причина за тази среща.

-  Най-после, Калине. Вече мислех, че не си спомняш името ми. А съм сто процента сигурна, че се досещаш защо съм тук, освен ако не си забравил вече разговора си с Ани от тази сутрин. И тъй като не си такъв човек, все пак хората на науката се славят като доста разсеяни, но не и слабоумни, ще направя само едно уточнение. Инициативата за срещата ви с Ани е изцяло нейна, както и предложенията, които ти е направила, не ме ангажират по никакъв начин. Тя си е въобразила, че е натоварена с мисията да ме вкара в нечие легло, което щяло да ме върне на планетата Земя. Затова постоянно ме оплита в различни схеми, където ме чака поредният кандидат. След снощното ни виждане, е решила, че може би ще клъвна на мъж с научна степен. Признавам, този път е намерила доста по-различен от преобладаващия персонаж и веднага е изтичала да те ангажира. Истински се забавлявах, когато ми разказа за отказа ти и аз реших, че поведението ти ме задължава с едно обяснение, затова и тръгнах да те търся.

-  Ох, олекна ми. А аз си мислех, че си дошла да ме убеждаваш в достойнствата на онова Ропотамско ресторантче.

-  Калине, приемам думите ти за шега, в противен случай, това ми прозвуча като нежелание да сме в една компания. Ако е така, няма проблем, веднага ще си тръгна.

-  Чакай, Светла. Разбира се, че се шегувам. Извини ме, ако така е прозвучало. Компанията ти ми е много приятна и ако зависеше от мен, бих я споделял през цялото време докато съм тук.

-  Сега пък започна да ме сваляш. – изсипа се звънкият ѝ смях.

-  Е няма угодия. – разперих безпомощно ръце.

Двамата неусетно бяхме седнали един срещу друг и не обръщахме внимание, увлечени в разговора, че слънцето жулеше гърбовете ни.

-  Има. - свали очилата Светла и този път успях да определя със сигурност сивият цвят на очите ѝ – Сам призна, че не ти е неприятна компанията ми. Мисля си, дали не би отишъл и по-далеч, като преосмислиш отговорът си от тази сутрин.

„Значи прав бях, оферта ще има.“ – помислих развеселен и продължих в духа на последните ни реплики:

-  Не, Светла, не мога да отговоря по друг начин, под каквато и форма да бъде зададен въпросът на приятелката ти. Сигурен съм, че и на теб няма да ти е приятно в компанията на човек, приел подобно предложение. Но какво ще кажеш ако аз те поканя на разходка с лодка, например?

-  А, това пък какво е, каниш ме на среща ли? А как да съм сигурна, че няма да съм част от терапията, за която спомена снощи?

-  Ще се направя, че не забелязвам сарказма и ще опитам по друг начин. Какво ще кажеш за една невинна разходка, запълнена с интересен разговор, на борда на дървена лодка, носеща се по Ропотамо?

-  Разходка – звучи добре. Интересен разговор – още по-добре. Но не схващам значението на лодката? – прихна жената със сивите очи.

-  Хм, права си. Обикновено, този елемент се пришива към декора на влюбените двойки. Така е, когато човек мисли стереотипно. Е, все пак опитах.

-  Добър опит. Приемам.

-  Какво приемаш?

-  Предложението. И ако ми позволиш, искам аз да избера мястото.

-  Светла, какво става? – станах изведнъж сериозен. – Ти пристигна да се извиниш за нетактичността на Ани, аз подхванах неангажиращ флирт, ти влезе в ритъма и накрая ще излезе, че действително сме се търсели. Дали пък „лепкавата“ история няма да се окаже действителност?

-  Не знам, Калине, – обърна поглед към морето тя – поне в частта за безсънието не е вярна, защото спах добре. Когато те видях снощи на бара, нещо ми подсказа, че в заведението е влязъл човек, различен от стадото мъжкари, които всеки ден са наоколо ми. Разговорът след това затвърди усещането. Изведнъж почувствах желание да имам някой около себе си, който да ме извади от черупката, която обитавам. Да ме жили незлобливо, да ме предизвиква, да ме приема като човек, а не като силиконова кукла.

Хванах я за ръката и тя се обърна към мен, а това което видях в очите ѝ, би стопило дори камък.

-  Светла, май прекалихме със слънцето. – опитах се да върна нещата във веселата част. – Искаш ли да се охладим, пък после може да продължим.

-  Чудесна идея. – успя да се отърси и тя от сериозността. – Да вървим да се давим. Не се плаши, - засмя се на стресната ми физиономия. - ще имаш щастието да плуваш до бивш републикански шампион за девойки и понастоящем активно практикуващ подводни спортове. – изпъчи гърди сивооката хубавица,  порови в чантата, надяна извадената плувна шапка и махна с ръка към дневния бар, откъдето с бързи крачки се отзова на призива придружителят ѝ.

-  Данчо, наглеждай багажа. Ние ще се потопим във водата. Хайде, Калине. – дръпна ме тя за ръката и ме поведе към Черно море.

Навлязохме далеч зад шамандурите и аз успях да се уверя в блестящите ѝ умения. Докато напредвах в невъзможен стил, бавно, метър след метър, тя обикаляше около мен като акула, подигравайки се на охлювата ми скорост. В един момент, включи на директна предавка и много скоро изгубих шапката ѝ от погледа си. Застанах на едно място, чудейки се какво да предприема. Сигурен бях, че от гледна точка на издръжливост, нямаше да имам проблем да достигна отсрещния бряг, но нямаше да успея да се включа в светлата част на деня. Реших да поема обратния път и вече загребвах в тази посока, когато някой ме хвана за краката и ме дръпна рязко под водата. Глътнах сериозно количество вода и когато все пак успях да подам глава и да започна изпомпването ѝ, чух викове за помощ, съпроводени с такъв весел смях, сякаш се намирах в делфинариума, където децата се забавляваха с тромавите ми маневри. Светла отново обикаляше около мен и имах чувството, че всеки момент ще ми подхвърли рибка в устата, като награда за успешното изплуване. Край на забавлението сложи спасителят, който забелязал главите ни на сериозно разстояние от брега, идваше към нас, възседнал мощен джет и ни приканваше чрез мегафона да се върнем незабавно. Постарах се да изглеждам сериозно изтощен, което доставяше удоволствие на придружителката ми и не продумах няколко минути, оставяйки се на незлобливите ѝ подигравки.

-  Обещавам, Калине, повече да не те подлагам на подобни изпитания. – умори се най-после инквизиторката ми. – Ще приемеш ли едно питие, като извинение за лошотията ми?

-  Не знам дали бих могъл да поема още течности. Резервоарите ми са заредени с достатъчно солена вода, благодарение на теб. Но, може би една бира ще прогони соления вкус поне от устата ми.

Събрахме багажа си и тръгнахме към дневния бар. Бисер ни видя отдалеч и веднага разчисти един ъгъл, премествайки две момчета на другия край. Настанихме се на високите столове и докато Светла поръчваше, аз направих един бърз оглед на плажната ивица. Когато излизахме от водата, видях Щурмовака и Вейката да се пръскат взаимно, близо до брега. Сега мярнах гърбовете им, по пътеката към къмпинга. Интересно ще бъде, къде ще отидат тази вечер. Туристическа обиколка или уговорена среща? Реших да проследя двойката, но за целта трябваше да приключа тук възможно най-бързо. Бисер беше поставил пред Светла една разкошна мелба и докато наливаше в чашата пред мен изпотен „Ердингер“, слушаше описанието ѝ за плувните ми умения.

-  Ако не друго, поне осигурих темата за деня. Наздраве! – засмях се и аз, като чукнах чашата с мелбата на Светла.

-  За което съм ти благодарна. Не съжалявам, че наминах. – смигна ми брюнетката и се обърна към Бисер. – Твоят приятел ме покани на среща, на избрано от мен място. Затова, Бисере, организирайте се с Ани и предложете нещо екзотично. Не разбрах само, Калине, за кой ден е предложението ти?

-  Като изключим тази вечер, когато решиш, че си готова с мястото, просто ме извести.

-  Отлично. Значи, да го направим утре. За да не се ангажираме в уточняващи телефонни разговори, ще минем да те вземем от къмпинга към 8 вечерта? Имаш ли някакви възражения?

-  Никакви.

-  Добре, още един път благодаря за този следобед, но трябва да тръгвам, сигурно вече ме чакат.

Без дори да вкуси мелбата, Светла махна на придружителя, който седеше в офиса на бара, поради липса на място и двамата поеха към изхода на плажа. Останах още малко, да допия бирата и вече тръгвах да ставам, когато Бисер ми направи знак да изчакам.

-  Задръж за минута. – каза той и след като обслужи нов клиент, дойде при мен. – Поздравления, Калине.

-  За какво? – погледнах го неразбиращо.

-  Успя да заинтересуваш шефката, а това според Ани, е равно на печалба от лотарията. Дължа ти и извинение. Моя беше идеята да ви съберем днес в онова ресторантче на Ропотамо. Не мислех, че ще се засегнеш.

-  Не се извинявай. Ани ми обясни причините и според мен поканата бе резонна. Но както казах и на нея, не попадна на подходящия човек.

-  Добре де, след като отказа тази сутрин, как така се стигна до твоята покана?

-  Това си беше един вид изнудване, а и жестът, да дойде на крака, отслаби съпротивителните ми сили. Пък и вашата компания ми е на сърце, затова подписах акта за капитулация.

-  Ти си бил лесен, бе човече. Щом вдигаш байрака толкова лесно, мога да си представя как се опъваш ако ти поискат нещо повече.

-  Е-е, Бисере, признай си, че ако дяволът на изкушенията се появи и пред теб, в образа на Светла и ти ще отключиш крепостта.

Засмяхме се дружно и плеснахме длани в потвърждение.

-  Ти искаше да ми кажеш нещо за нея снощи, Бисере.

-  Да, трябваше да те предупредя, че Светла не е лесната плячка подарък за редовия летуващ. Това е висша класа, брат, и евтините свалки не вървят. Сигурно и Ани ти е говорила по този въпрос. Това, което знам е, че преди две години са убили съпруга ѝ и Светла го преживява доста тежко. Не знам подробности, но е станало докато са се гмуркали заедно. Той е бил шеф на водолазна група и сигурно е имало сериозна причина, за да го нападнат във водата. Но пред нея въобще не споменавай за тези неща. Рискуваш да се сблъскаш с тъмната ѝ страна, а по описанието на Ани, това не всеки може да преживее. Толкова от мен, предупреден си.

-  Благодаря ти, ще се съобразявам.

-  О, това го умееш. Бързо се ориентира в отношенията ни с Ани.

-  Не е трудно човек да разбере. Особено ако случайно стане свидетел на горещите прегръдки, които разменихте в офиса, когато мислехте, че никой не ви вижда.

Плеснахме още веднъж длани и след като потвърдихме срещата за другата вечер, аз побързах да се прибера в бунгалото. Шумът при съседите ми даде успокоението, че не съм изпуснал двойката. Взех набързо един душ и седнах в дворчето с таблет в ръка. Имаше едно съобщение от Карамфила, с молба да му звънна от „чисто“ място. Облякох подходящи дрехи, за да не се набивам в очи и зачаках кога съседите ми ще решат да навестят летовището. Не чаках дълго. Поостанах докато напуснат къмпинга, взех необходимото в чантичката и тръгнах след тях. Близо час обикаляхме сергиите и магазинчетата в селото, след което те влязоха и се настаниха в градината на едно приятно ресторантче. Не можех да ги последвам, а и нямаше подходящо място наблизо, откъдето бих могъл да проследя евентуална тяхна среща, затова обявих края на работния ден и се запътих към „Кошарата“. Диана веднага ме настани на същата маса и ми сервира ледена „Астика“, а след малко дойде и салатата. Имаше около десетина клиенти и това ангажираше вниманието на момичето, което аз използвах за да звънна на Карамфила.

-  Слушам те, Карамфиле. Много тайнствено бе съобщението ти.

-  Така е, Калине. Но не е моя вината. Явно имаш таланта да се забъркваш в неприятности. Слушай сега. Нашият специалист си игра доста дълго време с находката ти, но накрая разкри предназначението ѝ. Оказа се някакъв ключ за шифроване на съобщения, много майсторски вграден в този елипсоид. По неговите думи, този ключ, сам за себе си няма голяма стойност, ако липсва ключът за дешифриране. Затова, когато получих снимката ти с подобно тяло, на врата на онзи юнак, веднага предположихме, че това би могъл да бъде дешифраторът. Веднага възниква въпросът каква е връзката на твоя покойник от Средец и този здравеняк с тънкокраката хубавица. Успях да разбера, че тази хубавица е секретарката на онзи висш служител от МВР, чието име е в тефтерчето, а гардеробът е служител от Специалния отряд. Сглобих набързо една теория, без да те задължавам с нея, но звучи правдоподобно. Примерно, нашият човек от МВР се е сдобил по някакъв начин с този елипсоид. Разбрал е, че някой силно се нуждае от него и може би е видял възможност за търговия. Прави сделка и изпраща секретарката си с въпросния предмет, който трябва да бъде предаден някому. В същото време, от Средец тръгва човек с другата част на ключа, може би към същото място, където ще се направят съответните тестове за потвърждение на съответствието. Подозирам, че бяхме наети за да заснемем сделката, без да навлизаме в същината на случващото се. Така, нашият клиент ще има фотографирани част от действащите лица, а ние ще си получим парите, което изглежда коректно. До този момент, няма индикации, че сме вкарани в нещо нечисто. Но имам чувството, че много скоро около теб може да заври. Претърсването на стаята ти в Средец е може би само началото. Появиха се любопитни неща за мъртвия младеж. Той е бил един от лейтенантите на борческа група, с арена на действие по южното Черноморие. И най-интересното е, че в момента трябва да излежава 5 годишна присъда при строг режим, а не да заема един от хладилните шкафове в Ямболското следствие. И друго, получих известие, че скоро, на мястото, където в момента се търкаляш на плажа, ще се съберат важни персони от подземния и надземния свят в републиката. Не знам дали това има връзка с твоите елипсоиди, но все пак е интересно. Моля те, изпрати ми снимки на хората около теб, ако вече си успял да завържеш някакви запознанства и имай едно наум. Аз ще ти изпратя някои неща, които могат да са ти полезни. Въпроси?

-  Ще ми трябва време да смеля информацията. Утре ще имаш снимките и моя коментар по версията ти. Рита при теб ли е?

-  А къде другаде. Разположила се е в голямата стая долу и около нея е планина от книги и дискове. Срещаме се в кухнята, когато иска да работим заедно.

-  Поздрави я и ѝ предай, че искам да заваря подредена къщата като се върна.

-  Сериозно ли го казваш или не познаваш дъщеря си? – чух характерното му хихикане от другата страна на линията. - Не бой се, аз ще се заема. Хайде, оставям те, че чувам гласа ѝ долу. Пак ще сме на пици тази вечер.

Поздравих мислено съдружника си за сериозната работа и се отдадох на размишления. Звучеше малко несериозно, висше ченге да праща секретарката си, пък макар и охранявана от служител на спец частите, за осъществяване на сделка. Елипсоидите играеха важна роля, но каква? Ако се подредят фактите, се получаваше следната картина:

-  Важен човек в борческа група е изваден от затвора, където е на строг режим, за да пренесе ключ за криптиране на документи. Колкото и да е гнила администрацията, без санкция от много високо място, това не е възможно;

-  В джоба му има тефтер с имена и телефони на важни хора, в който има бележка да отиде в почивна станция в Средец;

-  Ключът за декриптиране, без който комплектът е непълен, пристига на къмпинг в южното Черноморие, придружаван от двама държавни служители. За това събитие е сигурно, че е било проектирано поне от 10 дни, тъй като ние с Карамфила бяхме ангажирани преди една седмица.

Няма съмнение, че целта е двете части на ключа да се съберат, за да се провери сходимостта им. И това е свързано, по всяка вероятност, с наличието на някаква информация, която без ключа се превръща в купчина безсмислени символи. Остава да се отговори на въпросите:

• Чий е този ключ и каква е информацията, която чака дешифриране;

• Как е бил разделен и защо двете му части се движат по различни пътища;

• Каква е връзката между нашия клиент, борческата организация и висшето ченге.

  Отговорите на тези въпроси, със сигурност щяха да хвърлят светлина върху случващото се, но не намирах нашето място в тази схема. Ако не беше непредвиденото ми участие в събитията в Средец, щях да си щракна снимките и да хвана обратния път, доволен от почивката. Ако нашият клиент е една от страните в случая, защо му е да заснема пристигането на двойката, носеща едната половина. По-скоро би желал да няма излишни свидетели. Подобно поведение би имал играч, който не е от непосредствените участници, но проявява силен интерес към двата елипсоида. Ако се продължи по тази линия, може да се стигне до извода, че знаейки за съществуването на тези предмети и тяхното предназначение, е решил да проследи единия, за да намери другия. Да, това ми се видя по-приемливо. Написах моята версия и я пуснах на Карамфила. Знаех от съдружника си, че в 90% от случаите, той не познава и не контактува директно с клиента. Но ако заподозреше и най-малкия признак за непочтена игра, прекъсваше контактите и спираше изпълнението на задачите. В случая, нямаше такива индикации, поне засега, и можех спокойно да довърша фотографските занимания, въпреки че нямаше яснота в кой момент трябваше да ги прекратя.

  -  Да нося ли вечерята? – прекъсна размишленията ми Диана.

  -  Да, нали за това съм дошъл. – изключих мисловната секция в главата и прибрах таблета.

  -  Вече е приготвена, сега се връщам.

  -  Благодаря. – казах след отдалечаващото се момиче и се сетих, че не съм поръчвал нищо.

  Само след минута, гъвкавата ѝ фигура вече се носеше обратно, а на масата се появи огромна чиния с разкошната салата от миналия път, придружена с гъби в масло, но вместо сирене – кашкавал и пак препечени филии.

  -  Не очаквах, че си запомнила желанията ми, а това ме прави изключително щастлив.

  -  Благодарностите ще поделим с леля Лина. Още като те видя, започна да прави салатата. Сменила е сиренето с кашкавал, защото днес ни донесоха пресен, от мандрата на нейните роднини, които ни снабдяват. На такъв жест дори шефът ни не се радва.

  -  Я гледай, та аз с нищо не съм заслужил подобно внимание.

  -  Не знам, може да си от хората на които ти се иска, да правиш само добро.

  Избухнах в смях от невероятната оценка.

  -  Стига, Диана, сложихте ме до Исус Христос, а аз съм голям грешник.

  -  Не е така. Всички сме грешници, но на мен леля Лина не ми прави салата, ако не си поискам. И това не е свързано с бакшиша, който остави миналия път.

  -  Караш ме да се чувствам неудобно.

  -  Няма нищо неудобно. След като си в състояние да накараш леля Лина да прекъсне вечното мърморене, докато приготвя нечия поръчка и да извадиш от черупката Снежната царица, значи не си обикновен човек.

  -  За коя царица става дума? – вдигнах неразбиращо вежди.

  -  Как коя, шефката ми от хотела. Данчо беше толкова изненадан от днешната ѝ разходка до твоя чадър. От една година е пазач при нея и никога не я е виждал да ходи на плаж, извън хотелската територия.

  -  А, ти пък как разбра? Момчето през цялото време бе около нас.

  -  Докато бяхте във водата, той отскочи да ме види и ми разказа. Ние сме приятели, малко по-близки, де. Е, не мога само да работя, трябва и да излизам от време на време с някого. – отговори малко смутено на негласния ми въпрос момичето.

  -  Нищо не съм казал. – вдигнах ръце за да прекъсна оправданията. - Дори приветствам подобни отношения, стига да те правят щастлива.

  -  Е, не е нещо сериозно, но си допаднахме. Не знам ще има ли продължение и двамата избягваме да говорим по тази тема.

  -  Май ще трябва да се престрашите. Скоро ти ще си тръгнеш и ако не изясните този момент, има голяма вероятност да изживееш нелеки дни и нощи. Но, да не се бъркам в тези неща. Не ми е в природата да давам съвети в тази област, за това си има професионалисти.

  -  Благодаря ти, знам че трябва да го направя, но не събирам смелост. Знаеш ли, наистина има нещо в теб. Чувствам, че мога да ти се доверя, да отворя душата си пред теб. Нали не си ченге?

  Смехът ми зарази и нея.

  -  Днес ми върви на екзотични определения. Ти ме изтипоса на икона и ме оприличи на ченге. Управителката на къмпинга сутринта ме нареди в редиците на гейовете, а твоята шефка от хотела ме скъса от подигравки за неумението ми да дишам под вода. Започвам да си задавам въпроси, наистина ли съм това, за което се мисля, след като хората ме виждат по различен начин.

  В този момент повикаха момичето от една от масите и прекъснаха диалога ни. Нахвърлих се на салатата и след няколко минути опустоших всичко. Съжалих, че нямам една пурета под ръка, но нямаше да пропусна да ѝ се насладя преди лягане. Реших да се прибера, без да се отбивам в бара на хотела, за да наваксам със съня, затова потърсих Диана да оправим сметката, но тя изпращаше гостите от другите маси и само ми махна да изчакам. Потънах отново в размишления, но този път основна тема беше предложението на дъщерята за Париж. Бях ходил един път в този град и завинаги се влюбих в него. Тогава, след изпълнението на една нелека задача, реших да си позволя малка лудост, събрах багаж в една чанта и цъфнах на терминал 2. Предстояха два полета, за Париж и за Милано, като и за двата имаше билети. Хвърлих една монета, падна се Милано, взех билет за Париж и заминах. Нямах идея къде ще отседна и как ще се оправя, след като не знам и сричка на френски, а с калпавия ми английски мога да си поискам хляб, но не и да организирам престоя си. Исках само да съм далеч от София. Помогна ми едно момче, което седеше до мен в самолета. Разговорихме се и след като разбра налудничавата ми идея, ме взе под крилото си. Оказа се, че момчето учи в Париж и работи като нощен администратор в едно малко хотелче. Настани ме в него, даде ми някои важни напътствия и следващите 5 дни се превърнаха в най-невероятното изживяване. Скитах от сутрин до късна вечер из града, ориентирайки се от един пътеводител и с мощното рамо на Гугъл. Невероятен град. Беше като цветен сън. Но колко може да се види за пет дни. Въпреки ненаситното ми желание да отида навсякъде, успях да обиколя едва една десета от желаното. Когато се прибрах, няколко дни не можах да вляза в кожата си. Това бе причината да очаквам новата среща с този град, за да проверя дали наистина допира с него води до лудост. Тръснах глава за да се върна на масата, която все още стоеше твърдо на брега на черноморския ни курорт, огледах се и не видях никой около мен. Приготвих се да потърся момичето, когато видях от павилиона да излизат две фигури и да се насочват към мен. Различих пъргавата походка на Диана, а до нея вървеше леля Лина и носеше поднос с три купички на него.

  -  Изненадата на вечерта. – каза засмяната Диана и бързо разчисти масата, като позволи на колежката ѝ да нареди донесените съдове.

  -  Вчера ме завари неподготвена – обърна се към мен леля Лина, но днес се постарах. Сядай и кажи как ти се струва.

  Това беше мечта, която рядко ми се сбъдваше. Такъв крем-карамел не бях вкусвал от детските години, когато за пръв път запечатах в паметта си вкуса на това неземно произведение, плод на бабините ръце. Настроението ми качи няколко степени, а когато бях удостоен и с допълнителна порция, разцелувах вълшебницата от кухнята. Постарах се в следващите минути да се отплатя, като предизвиках неспирен смях и веселие на масата, разказвайки им няколко епизода от съвместната ни дейност с Карамфила, отдадена на науката. Кой знае колко щяхме да преседим още, ако не беше се появил Данчо, бодигардът на Светла. Беше дошъл да вземе Диана, тъй като и двамата имали почивен ден в хотела. Помогнах им да приключат с почистването и заедно потеглихме по пътеката към селото, като правех сметка да се заредя с няколко кена кола от денонощното павилионче до автогарата. Младите бяха решили да посветят два часа на седмото изкуство, така че посоката ни съвпадаше и след като леля Лина ни остави, продължихме  към автогарата, тъй като и лятното кино се падаше в този район. Подминахме градината на едно заведение, където шумна компания се опитваше да приглася на някаква фолк певица, когато чухме един пиянски глас да се извисява над всички:

  -  Ето го, бе. Гледайте момци, това е жребецът за който ви говорех одеве. Ей, мой човек, я чакай малко.

  Нямаше други хора около нас и този призив явно се отнасяше към нашата група. Данчо се обърна в посоката, от която идваше гласът и попита в настъпилата тишина:

  -  Мен ли викаш?

  -  Не ти, бе. Оня мъжкар до теб.

  Обърнах се и видях от компанията, окупирала две маси в градината, да става и да тръгва към нас внушителна фигура. Беше по потник, с къси панталони и джапанки. Усетих момчето до мен да напряга мускули, затова го хванах за ръката и го бутнах леко назад.

  -  Спокойно, аз ще се оправя.

  Направих една крачка към идващия и когато наближи, разпознах в него здравеняка, който се опитваше да се натресе на Светла днес, на плажа.

  -  Я гледай, - казах със спокоен тон – това не е ли началника на плажа?

  -  Не началник, мой човек, а собственик.

  -  И какво иска този собственик от един от посетителите? Да не би да съм забравил да си изтрия джапанките на входа?

  -  На остроумен ли се правиш, бе, посерко?

  -  Хм, търсиш приключения ли, мой човек? Извинявай, но не съм в настроение. По-добре се върни при компанията, виждам, че нещо спадна тонуса там. Да вървим. – обърнах се към спътниците си, завъртайки се с гръб към събеседника ми.

  -  Чувате ли го този осеменител, момци? Аз да не съм ти онази студенокръвна кобилка, бе?

  Чух сумтене зад гърба си и усетих една потна ръка да ме хваща за рамото. Очаквах подобно нещо и моментално лакътят ми потъна в областта на слънчевия сплит на здравеняка зад мен. Завъртях се около петата си и видях плажният собственик да се хваща за гърдите, прегънат на две, мъчейки се да поеме въздух. Коляното ми раздруса здраво челюстта му, а за завършек, десният ми юмрук счупи носния хрущял. Над стокилограмовата плът се срина на тротоара, бълвайки съдържанието на корема от устата си, смесвайки го с кръвта от разбития нос. От масата скочиха трима човека и се втурнаха към мястото на схватката. Приготвих се да ги посрещна, преценявайки шансовете си. Но в този момент се чу изщракване на затвор зад гърба ми и видях Данчо, с изваден пистолет, да застава до рамото ми.

  -  Още една крачка и някой ще заспи в дървено корито тази нощ. – викна към нападателите той.

  Тримата юнаци се заковаха на място, а водещият ги, вдигна ръце и каза, запъвайки се:

  -  Не те познахме, Данчо. Няма проблем, извинявай, брат. Ние ще се оправим тук, нищо не е станало.

  Хванах за ръката момчето и продължихме пътя си, успокоявайки Диана, която още не можеше да дойде на себе си  от случилото се.

  -  Добре се справи. – тупна ме по рамото Данчо, преди да се разделим. – Куражлия си.

  -  Извадих късмет. Ако не беше ти, сигурно щях да се търкалям и аз на тротоара. Май ще трябва да сменям плажа.

  -  За това не се притеснявай. Никой няма да ти се нахвърля вече. Аз ще се погрижа.

  -  О, познаваш ли ги?

  -  Не всички, но те не са лоши момчета и подходящо предупреждение ще ги държи далеч от неприятности. Виж, онази пияна мутра е наистина отвратителен, но много му се събра. Светла е доста влиятелна тук и като разбере, доколкото я познавам, нищо чудно утре плажът да е с нов собственик.

  -  А, в тази връзка имам една молба. Сигурно тази случка няма да остане в тайна, но моля те не споменавай участието ми. Мястото ми харесва и не искам да си тръгвам по-рано, превръщайки се в герой от пиянски скандал.

  -  Имаш думата ми. – стисна ръката ми момчето. – И заобикаляй шумните заведения на връщане, че докторът ни тук е сам. Стига му един нос за тази вечер.

  Разделихме се със смях, минах през павилиона и с пълна торба поех към къмпинга. Бунгалото на съседите ми се огласяше от местна радиостанция, а прозорците светеха, доказвайки присъствието им. Минах през душа, отдадох дължимото време на една пурета с кола и се пъхнах под чаршафите, слагайки финал на този емоционален ден.