ЧАСТ 7 

Прибирам си се у дома. Релаксирам след дългия път и се явявам на работа. Цял ден съм обграден от внимание. Първо при шефовете да им благодаря за съдействието и за това, че са ме препоръчали. После на колегите, които умират от любопитство. Там докладът е пълен. От това какви са били условията и като спане и храна. Къде съм ходил. Какво съм видял. И разбира си дали не съм пернал някоя китайка.

Само дето аз си имах някой ограничения в разказването. Защото по изпроводяк на летището в Пекин, китайското девойче, което екскурзоводно ме обгрижваше ми подаде скромно подаръче. Сувенир дракон - комплимент от фирмата. На дъното на кутията имаше плик с кратко писъмце. С благодарност, че съм се доверил на непозната фирма. Както и молба да не разгласявам в България за разликата в категорията, която ми бе оферирана и тази, в която реално пребивавах. И другото, че моето отношение към тази конфиденциалност е едно от условието след осем месеца фирмата отново да ме покани на нейни разноски с цел продължаване лечението на амнезията ми. За това и се налага да внимавам къде, какви ги говоря.

После нещата си тръгват както и преди.

Или може би не точно както преди.

От една страна най-важното за мен бе, че след китайските процедури болките около раните и по конкретно в гърба значително намаляха. А като се прибрах за мое учудване продължаваха в интензивен план да затихват все повече и все повече. На контролните прегледи докторите бяха в пълно удивление, как толкова бързо всичко ми заздравявало.

Колкото до делата и притеснеията , които ми създаваха разследващите - в средата на януари и края на април пак ме викаха да давам показания пред полиграфа. И в двата случая в присъствието на психолог бе констатирано, как няма никаква промяна в усложливостта на паметта ми. Та така на десети май получих официално писмо от прокуратурата, че в следствие на недостатъчни доказателства около мотивите и липсата на подбудителите и двете прокурорски дела срещу загиналите личности, които са се опитали да ми убият се прекратяват.

До тук горе долу добре.

Но имаше неща, които ме беше страх да споделям с когото и да било. Криех ги дори от психолозите занимаващи се мен. То не че те много се напъваха да узнаят нещо около това - но все пак.

Едно от тези неща бе че понякога след залез слънце започваше да ме боили глава. А това което спестявах от всички е, че най-често след като вечер ме заболеше на сутринта точно преди да се събудя сънувах някакви пейзажи. Или някакви старини. При което много приятен женски глас ми прошепваше в ухото: „ Ами да! То всъщност на мен България ми прилича на едно застинало във времето…” Тук мисълта много дразнещо прекъсваше. Но пък ако това се случеше после три четири дена имах спокойствие и се чувствах много добре.

Другото интересно е, че понякога когато сънувах онези ми ти най - различните старини, пейзажи, манастири или крепости, в мен се надигаше и онова лилаво напеперуденото усещане, носещо или по-скоро обгръщащо сърцето, ума и душата ми.

И третото интересното бе, че след като се върнах от Китай, вече пет месеца не можех да се реализирам никъде с никакво гадже. Причината поне за мен пак беше необяснима. Уж в началото всичко тръгваше добре. Но когато стигнехме до малко по-задълбочени отношения и жената пред мен започнеше да се усмихва пред очите ми на момента изникваше оная визия със синхронното потрепване на ъгълчето на дясното око и ъгълчето на лявата сгънка на нечия незнайна усмивка.

То - да! Аз визията успявах да я контролирам и не се издавах, че я имам. Но минутки по-късно обикновено мацето, което ухажвах или заграждах ставаше и си тръгваше. А когато се интересувах какво им става - никоя от трите, с които ми се случи това не искаше да ми сподели защо така са постъпват. Обикновено отговора бе, че така е по-добре и за двамата.

Да си призная мен това никак не ме устройваше.

Вече се чудех какво да правя.

И така известно време – нищо!

Случайно обаче срещам една моя Бивша любов. От дума на дума се оказа, че е братовчедка на един колега от друга фирма. Да - имахме си цуни гуни с нея, но нещо не се разбрахме с майка ѝ. Тя ме бе анатемосала, че съм бандюга. Разделихме се, но си останахме много добри приятели. Пък и секса с нея беше нещото, което най-малко ни привличаше да дружим. Не че не си го позволявахме от време на време и след разлъката - но нищо сериозно от към плътска страна. По-скоро най-ценното в тази връзка бе, че си споделяхме много лични неща.

Та така…

Пием си кафето…

И аз решавам както си правих и други пъти да ѝ споделя за проблема си. Тя изобщо не ме и пита. Вдига телефона и се обажда на някаква нейна позната психотерапевтка. Жената имаше свободни часове, а кабинета и бе наблизо - прие ме веднага. Поговорихме си около четиридесет и пет минути. После попита до каква степен на интимност ни е връзката с Бившата любов. Обясних. Веднага я извика. Извини се, че това което ще каже е в разрез както с лекарската етика така и с професионализма. След което се поингтересува, дали ако ни постави задача да осъществим експериментален сексуален контакт някой от нас ще се притесни. Особено ако аз имам някаква засечка в интимностите. Отговора бе кратък:

- Ааа! Той поне два пъти ми е заспивал в скута, както и аз в неговия. Реми сме в излагациите си един към друг.

- Ето ви едно предложение. Понеже той с тази разстроена памет не е надежден в преценките си ще моля да се опитате да осъществите нормален сексуален контакт. А ти, драга, го наблюдавай. Но и се опитай да запомниш къде, как и защо той закъсва и след това си го запиши. После с негово позволение ще ми разкажеш какво и как си видяла. Пък тогава ще го умуваме.

- Става! – усмихва се Бившата любов и поглежда на диагонал по еврейски към докторката – Нооо… Щом ще асистентствааам… При това с толкова рисков пациееент… Това значиии… Че част от хонорара ще е за мен! Нали така?!

- Зависи колко изчерпателен ще е доклада.

- Ооо… Разчитай на мен – усмихва се моят човек и двете с псито си пляскат пестниците през мен.

- Ехаа… Как ме подредихте само.

- И защо?! Че то си беше по твое желание…

- Да беее! Ама почти…

- Как така почти?

- Така! Другата част на „почтито” си беше само и конкретно твоя инициатива.

- Ха сега пак аз съм виновна. Не си се променил! Ама никак даже! Все на другия да прехвърлиш топката на отговорността.

- Да де! Нали от теб се научих! Ти пък никак не искаш дори за миг да задържиш горещия картоф - ей така пък било то и като жест на добра воля… Ха един път отстъпи един пръст назад и поне веднъж ми влез в положението. Все искаш ти да си отгоре… Амаа…

- Моля! Моля! – смее се от сърце психото и поставя по един показалец на моите и на устните на Бившата ми нежна тръпка – Ама вие двамцата сте си направо, като едно семейство. Дърлите се като двойка партнирала си поне десет години. Я моля малко да успокоим топката…

- Извинявам се – навежда глава Бившата любов.

- И аз се извинявам!

- Приемам ви извиненията… - не спира да се усмихва психоложката.

- Докторке! Сега вече нали ти е ясно защо не сме заедно?

- Ааа… Не е точно така – пак се усмихва псиконсултантката – Има семейства дето подобно на вас само се джавкат, но това не им пречи да се обичат, че дори и да са заедно!

- Ама то и ние се обичаме, но май ни е трудно да сме заедно – пак подема Бившата, но като ме вижда да си поемам въздух вдига ръка и казва – Не, не! Дай да не започваме с нашите си спорове, че отиде на жената деня докато я докараме до консенсус. По-добре ако имаш нещо друго да я питаш по твоето състояние възползвай се от случая. А мен и нас си ни остави за по-нататък.

- Да - ще попитам нещо – да! Не съм го споделял с никой от психолозите до момента. Нали може?! – потривам ръце аз и поглеждам плахо за потвърждение към псито.

- Разбира се! – отговаря тя и застава в очакване.

- От както стана инцидента от време на време имам някакво усещане, че ме обгръща нещо като мъгла. Но не е депресивно. Просто ме кара да се умилявам и за това съм го кръстил млечно лилавата мъглявина.

- Драги да не би от ония удар да обръщаш резбата – а? – киска се ехидно Бившата любов.

- Е! А кажете сега, как да не гризнеш за езика едно такова усойно кискане – а? - питам на момента и точно се готвя да отвърна на закачката, когато псиспецката отново ми слага показалеца на устните:

- Момент, момент! Задръж малко изблика си на неконтролируем отмъстителен гняв. Това за което ми говориш ми прилича на ялово влюбване.

- Как, как!? Хем влюбване хем пък ялово? Не съм го чувал до сега това!?

- Мой си термин.

- Ааа така може! Защото винаги съм си мислел, че човек може да се влюби само когато има в кого?

- Не винаги е така. Случва се човек да изпада в подобни състояния и без да има конкретен субект насреща си.

- Яяя!?

- Да! И именно тогава стават най-големите грешки я.

- Ама и при мъже и жени ли е така?

- Определено! И ако си в такова състояние може да се влюбиш в първия срещнат с всичките приятни или неприятни последствия за това.

- Е как така!? Това не мога да си го обясня…

- Е защо как пък ти ?! – надига се Бившата любов – Как става така, че поради една или друга причина се разгонваме и без да има някой насреща. Просто ти се прави секс и това е. А в повечето случай вие мъжете изпаднете ли в такова състояние сте готови да си го заврете и на крокодилка…

- Хайде сега пак кълвеш!

- Не кълва. Гледам реалистично на това което каза специалиста. Явно и тялото и душата изпадат в такива неконтролируеми състояния, жадуващи съответната необходимост. С две думи! Ако на Тялото му се иска да прави секс почваш да си търсиш дупка или колче, а когато подоно нещо се случва с Душата – тя изпада в дълбока необходимост да бъде влюбена.

- Хайде бе!

- Ами да! Може пък и именно по тази причина все да ти се струва, че пропадаш в онази нежната мъглявина.

    - Добра аргументация – съгласява се Псито – Това ще го запомня. Хареса ми. Всъщност тя влюбеността представлява изтичане на позитивни нагласи по посока на определен субект. Но при теб наистина интересното именно в това че няма посока. Или ако има такава коя е тя. И защо до сега не си се влюбил в никого щом душата ти копнее за това.

- Ха сега пак женска атака две срещу един.

- Не, не! Не е атака! - поглежда към прозорците психоложката и после сочи към Бившата - Може би тя е права донякъде. Но има и друг вариант

- Какъв?

- Не е невъзможно да си съществува някакъв съвсем реален субект, към който от теб да има изтичане на твоята емоционална добронамереност… Но поради временното разстройство на паметта ти самия ти да не можеш да си го спомниш. Поради което естествено е и да не си в състояние да го идентифицираш като конкретен субект. Илии…

    - Или какво?

    - Или наистина поради удара да се е получило така, че прекалено дълго мозъка ти да подържа някаква непонятна готовност към влюбеност. Което според мен това си е отново ялова влюбеност. А при тази размекната и разнежена от копнежност душевност не е изключвам възможността при първа поподходяща възможност да се влюбиш в някояяя...

    - По така зелена крокодилка – вклинява се в диалога Бившата ми любов.

    - Нещо ткова да всяка една гръбначна твар пък било то и тя да е грозна като Смъртта.

- Яснооо. Тогава спирам да ходя в зоопарка и да гледам Енимал Планет. Че току-виж съм хлътнал я по двугърба камила, я по някоя хипопотамка.

- Ето пак започваш с простотиите си – сочи ме с пръст Бившата – За това не заслужаваш човек да ти помага. Ама нали все още си те обичам… Пак компромисите да са от мен…

- Да бе кой пръв премина от примери за хуманоидна женска форма към опашато зъбати влечугообразни представителки на нежния пол. Ама ето за това не искам да говоря за тези лични неща пред жени… Защото ето - все така става.

- Е защо се ядосваш сега - не спира да ми размахва показалец Бившата - Ти питаш и жената изразява мнение. Явно случая ти е специфичен.

- Нищо! Нищо! – махвам пренебрежително с ръка аз – Жената пита а ти се крокодилчиш.

- Мога да добавя само още нещо – прекъсва спора ни психоложката, явно опитвайки се да впръска някаква форма на помирение – Надявам се това което щв ти споделя да не те натовари?

- Давайте… Допълвайте! Вече май ми е все тая…

- Не зная другите колеги казвали ли са ти го, но мисля, че ако съумееш сам да си изясниш проблематиката, която коментирахме преди секунда за особеното ти състояние, това ще е ясен показател, че положението ти се подобрява.

- Еее… Най-сетне нещо обнадеждаващо и позитивно като перспектива. Благодаря!

- Ами именно за това помолих да опитате онова с отдаването един на друг. Може пък по този начин да се отпушат някой трудно установими от психоанализата блокажи. И въпросния подход към ситуацията съответно да провокира паметта, логиката и аналитичността да заработя в синхрон. Което от свяо страна ще бъде една база за гъвкава адекватност към динамиките на окръжаващия те свят.

- Доообре! Аз съм склонен да се подложа на този експеримент – и поглеждам към Бившата любов – Ти?

- Може! По принцип не възразявам! Стига от препирни да успеем да стигнем до леглото…

- Ами ще се постараем.

Така приключва консултацията ни. Решаваме наистина да извършим препоръката. Като условието е да се държим така все едно сме решили пълномащабно да възстановим старата си връзка - имам в предвид, както платонически така и плътски.

В петък всеки излиза час по-рано от работа и отлепяме към Банско.

Идеята е две вечери да сме си насаме и да видим какво ще се получи.

В началото добре. Стъпвайки леко и на пръсти, топлината от старите чувства тихо се промъква по между ни. Разговорът тече в някаква си непринудена семпла лежерност, лавирайки ала’неглиже между споделените от миналото приятни моменти.

Хапваме.

Танцуваме.

Смеем се.

Дори два пъти се целунахме.

Качваме се в стаята

Влизам в банята пръв…

Идеята е когато тя излезе аз да съм в кревата.

Писнало и било все тя да ме чака.

Облегнал съм се и блуждая.

Тя излиза по хавлия и застава пред мен.

Вдига поглед. Понечва да ми се усмихне – иии!

…буквално се заковава на средата на стаята.

- Какво? – вдигам ръце аз – Защо замръзна там!? – питам аз и я виждам, как се опитва да прави крачка назад, но не успява за това и питам – Ела до мен! Какво изведнъж се вцепени сякаш ти заби стария Windows – а тя дори без дори да ме клъвне за шегата пита:

- Добре ли си?

- Аз ли? Добре съм си! Защо!?

- Имаш много странен вид.

- Какво ми е странното? Мъж! Изкъпан! Гол! Под завива! В очакване на нежност! Какво толкова?!

- Не, не, не! Не това.

- Ами кое?

- Погледът ти е друг. И позата на тялото ти - също.

- И какво им е!?

- Сякаш не си ти.

- Ами кой!?

- Не знам! Но не си ти. Много си страшен. А и стоиш като жена.

- Като женааа?

- Да! Все едно ме гледа някакъв друг човек вътре от теб. И то ме гледа много лошо. Сякаш ми казва да не се приближавам до теб.

- Стига молят ти се – какъв е този друг човек? Че пък и жена!

- Ами иди се огледай на огледалото.

- Е какво да се гледам?! Нали само преди десет минути бях там! Нищо си ми няма?

- Не е така! Иди пак!

- Добреее! – отивам гледам, гледам - нищо наяве и се провиквам – Нищо не виждам. Ако искаш ела ми го покажи.

- Добре, но няма да те доближавам защото много ме е страх.

- Страх!? Бреххх… Чак толкова ли е зле работата около мен?!

- Да бе! Все едно гледам някой жив смъртник. Особено очите ти сааа…Много страшни. И още нещо имааа…

- Какво?

- Охх! Май не мога да преценя.

- Е?!

- Ами да! Какво ми екаш! По някое време толкова ме дострашава докато те гледам, че мозъкът ми буквално изключва.

- Дай тогава да направим така. Аз влизам в банята затварям си очите. Ти ще застанеш зад мен. Ето ти селфи стика ми. Когато мислиш, че си готова – чукваш ме по рамото. Аз ще отворя очи. А ти със стика ще ми посочиш на огледалото странностите, които те плашат.

- Ще опитам! Но ако нещо ми се направиш на отворко, за да ме плашиш ще те фрасна със стика по глава. Така да си знаеш.

- Хайде сега… Че и по главата! – започва да ми става смешно.

- Хили се ти ама знаеш ли… Наистина е адски неприятно човек да гледа в такава скоропостижна грозоформатна метаморфоза у някой стар познат… Като от филм на ужасите си…

- Добреее! Сега пък филм на ужасите! Хубаво! Няма да се сърдя ако ме цапардосаш - отговарям и след секунда усещам леко почукване по рамото, отварям едно око, после другото – Така добре ли е?!

- Добре е! Не мърдай! Ето сега се погледни тук!

- Ами правя го! – отварям очи и се вглеждам в огледалото - Ама нищо не виждам…

- Е как?! Не виждаш ли, че гледаш с други очи?

- Не!

- Оффф! Как да ти го обясня, че не си ти! Все едно от огледалото ме гледа някаква жена или не, не! Имам чувството че от очите ти лъха на смърт. Все едно Смъртта гледа през очите ти!

- Да беее… Как така Смъртта ще гледа от там. Няма как да стане… Защото това съм си аз. Жив живиничък съм си. А ти какво сега… Направо персонаж от Живите мъртви ме изкара…

- Чувстваше се добре - ама трънки. Хубаво! Поне това, че непрекъснато ти трепка едното око и устната от другата страна това не виждаш ли?

- Дааа! Тика го виждам. И какво от това?!

- Как какво. Преди нямаше такъв! А сега в теб има няколко неща. Ти самия си, но сякаш от вътре на теб наднича някаква жена. И другото е това, че сякаш Смъртта по някакъв начин се е загнездила в душата ти. Такова усещане имам. Или си обсебен от някоя си жена, или си обсебен от самата мисъл за Смъртта.

- Ми то нали Смъртта е от женски род. Ако се е настанила в душата ми няма, как да не ти приличам на жена…

- Ооо аз му говоря сериозно а той… Гледай го! Грубо и по секситски ми се лиготи.

- Ами ти така ми го поднесе. Аз само интерпретирах. Но дай да оставим въпроса има ли пол Смъртта или не… Дай кажи! Имаш ли предположение от какво може да ми е така – а?

- Кой да ти каже?! Аз ли?!

- Че защо не!?

- Амиии… Знам ли?! Може да е от това дето си бил в кома. Или от онези неясни китайски иглотерапии. Да не би нещо да са те повредили. И да - човече. Мисля си и за това всички те отбягват. Няма нормална жена на света, която след като си я погледнал с този изпълнен със смъртоносен блясък поглед, да иска да прави любов с теб. Или ако има то тя трябва да е пълно мазохистично куку. За това си мисля, че трябва да идеш на много добър психиатър.

- Вече бях на няколко! И то никак не лоши… Пък и нали при твоята позната

- При моята позната ясно. А при другите какво?

- Ами нищо. Казват от стрес било.

- Да бе от стреса – глупости. Нали водя че и моята позната се колебае точно от какво е! Знам ли! Може би тогава на екзорсист иди!

- Яснооо! Тежък случай – казваш! А мога ли вече да се обърна?

- Ааа… Не, не, не! Първо изчакай да изляза от банята и тогава.

- Лелеее мацеее! Голяма си откачалка! Така да знаеш!

- Аз ли!? Гле’й го моля ви се!? Той гледа като зомби и лицето му трепери по ъгълчетата като на изгладнял до невротичност вампир изпаднал в хистерична криза - пък аз съм била откачалка.

- Добреее! Добре! Дай както каза твоята приятелка психоложка да успокоим топката и да излезем както ти искаш.

- Хайде! – въздъхва тя и докато излизаме от банята ми казва – Ама няма да ме закачаш да правим любов и да ме гледаш в тъмното. Щото ако си завреш този си мъртвешкия поглед в лицето ми ще те изритам да спиш на ония фотьойл – видях, че е разтегателен.

- Добрее… Обещавам да не се взирам по тъмниците в теб.

Лягаме да спим. И като дългогодишна семейна двойка след поредната кавга сме се надупили един срещу друг. Явно и така сме заспали. По едно време се събуждам от това, че някой ме бута тресейки цялото ми тяло. Понечвам да погледна, а то плътна тъмница. И като започвам да се разсънвам усещам, как мацето си е поставила дланта върху очите ми, затова и питам:

- Какво става? Защо си ми захлюпила очите?

- Бълнуваш драги. И целия си плувнал в пот!

• Хубаво де! Ама защо си ми закрила очите?
• За да не ме изплашиш ги отвориш
• Аз пък си помислих, че искаш да ме душиш с възглавницата. Добре! Ще мижам. Пусни ме сега да отида до тоалетната.

- Добре, но първо искам да те видя как гледаш!

- И защо?

- Май вече започвам да се страхувам за себе си!

- Я стига!

- Стига мига… първо ти отпушвам само едното око, за да надникна.

- Давай! - казвам аз и усещам как тя, бавно и предпазливо разтваря средния пръст и показалеца на ръката, с която ми е закрила лицето и като я виждам питам – И как съм! Аз ли съм или Смъртта?

- Ааа! Сега е по-добре. Явно това се поучава само когато искаш да правиш любов с някоя…

- Щом казваш… А какво бълнувах?

- Много неща…

- Дай нещо и аз да чуя!

- Говориш си с някаква Живка. После с Мария. След това с Катрин… И се смееш с глас…

- Еее поне смехът ми не е ли като на Брат Пит или на Ащън Къчър?

- Не! По-скоро е като на Джим Кери, но се двоумя дали е от Лъжльото… Или не, не! По-скоро е от Маската!

- Еее… Пак ме заби! Казваш или съм беладжийски дух от скандинавията, или гаден адвокат…

- И двете заедно си май. Ааа… И обясняваше на някой, как от някакъв ритуал при някакво светилище си почувствал облекчение от нещо си.

- Светилище?!

- Да! Но не можах да разбера как се казва - Сръбкина Сръбила или Скрибул. После на няколко пъти започваш някакво изречение, но смутолевяш края от който така и не можах да схвана нищо…

- Какви мисли? Кажи ги до където си ме разбрала…

- Те всъщност по моему са две различни мисли… Едното е: „Който не е видял” И сдъвкваш нещо като „… рмлопъ не е…” и нататък само мънкаш. А другото ми се струва, че е малко патриотично.

- Патриотично ли? Какво да не пея „Хубава си моя горо” Или пък „Моя страна моя България”?

- Не, не! Започваш с ясното „България е като едно застинало във времето”, а после както и с предното изречение ми го сдъвкваш нещо като „ … нее.. о… ини… и… ини!”. Но най-интересното е че цялото ти лице се променя.

- Как?

- Ами става някак си по-красиво!

- Ясноо! От някакъв си урунгел се превръщам в Джорд Клуни. Давай по-добре да спим! Нали имаме още една нощ на разположение. Може пък днес да не ни е било ден!

- Ха да видим. Ама ако пак ми се разбълнуваш отиваш на дивана. А ако и там не мирясаш се местиш в друга стая…

- Дадено – усмихвам се аз, целуваме се обръщам се с гръб и сме заспали.

На другия ден с разхождахме из градчето. Много си го харесвам аз. Но идвам тук или на ски или за някой купон. Така на дневна обиколка не съм бил. А Банско нали е родно място на трима велики българи Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и Никола Вапцаров. Че решаваме да я караме по-спокойната. И се отдаваме на културна програма. Тръгваме да посетим музеите им. Хареса ми – даже много. Особено този на Никола Вапцаров.

Направо си е уникален.

С тези релефни фотопана!

… и автентичните му вещи!

… нямам думи!

Просто трябва да се види на място.

А обувките му ще каже човек, че току що сам си ги е поставил във витрината. И ей сега на мига ще тръгнат за нанякъде! Пък когато и двамата заставаме пред онази инсталация с огромната му снимка зад решетка и стъкло, което е простреляно на няколко местааа…

Лелеее...

Веднага пред очите ми изниква текста:

„ Аз паднах. Друг ще ме смени и…

толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел а след разстрела – червеи.

Това е толкоз просто и логично.”

Този стих винаги ми е въздействал покъртително!

Но сега в това ми състояние и след като отново го прочетох и ми прозвуча грозно, като Смъртта. И сякаш някой на живо отново стреля по мен!

Лелееее…

Направо ме полазват тръпки…

И не знам какво си е мисли моята Бивша любов, стоейки до мен - може и да е нещо подобно. Защото усещам, как неволно или не, но се хващаме за ръце.

Нооо….

Но!

… когато усещам топлата женска длан да се притиска във вътрешната страна на изпотената ми мъжка пестница изневиделица ме връхлита онази странната розово лилава мъглявина. Онази същата, за която така и не можах нито аз, нито психоложката да намерим смислово обяснение. И не само че ме връхлита, ами ме и обгръща от всякъде, сякаш всмуквайки ме в някакво друго времево измерение. А на мен ми става едновременно и леко, и топло. И направо не мога да мръдна. А по дланите на ръцете ми избива студена пот. Започвам да ги търкам една в друга и тогава се стряскам, защото се сещам, че точно преди секунда държах някого за ръка. Обръщам се на дясно - до мен няма никой. Разтривам лице с длани и усещам, как нечии ръце се приплъзват по гърба ми и започват да ми разтриват врата. Миг по-късно чувам шепот в близост до лявото ухо:

- Спокооо! Аз съм зад теб.

- Какво стана?

- Пак изпадна в някакво състояние. Ще те отпусне. Само дишай дълбоко.

- Е как?!

- Ами не знам. Изведнъж се вцепени! А погледа ти стана пак такъв като снощи…

- Какъв?

- Все едно си друг човек. А после изстреля като скоропоговорка нещо. Този път обаче бе много ясно. И го разбрах…

- Какво съм казал?!

- Живе, аз нали ти казах, че пак ще дойдем тук в този покъртителен музей!

- Само това ли?!

- Да! А лицето ти отново както и снощи се сгърчи по много особен начин. Има чувството, че беше залято от киселина. Направо недоумявам, как след толкова дълбоки спазми на кожата, тя после се възстановява в нормалната си гладкост. Но да си знаеш – в такъв момент ставаш голям грозник.

- Не знам. Защото може би в това състояние дори да се видя, няма как да го съобразя. Нооо ти си води записки.

- Записки не знам… Но много съжалявам, че не успях да запазя самообладание и не ти направих снимки. Просто ей така да се видиш от страни. Но трябва да знаеш, че промяната ти е толкова дълбока във видим план, че е си е направо шокиращо. И ако съм честна пак се уплаших. Ама нали вече ти казах - все едно се срещам със Смъртта.

- Извинявай!

- Няма нищо! Видно е че по някакъв начин си обсебен от нещо. Пък и нали все пак за това сме заедно тук.

- Така е! Давай да излизаме, че да се съвзема.

- Давай! Къде искаш да ходим?

- Иска ми се да отскочим до Безименния град!

- Къде е той?

- На четири километра от тук. Но точно до него се стига по нещо като екопътека. И е много красиво дори запленително. Хем ще погледнем от високо, хем ще си продухам малко главата. Има и параклис. Свети Никола се казва.

- А защо да е безименен?

- Защото няма открит артефакт, който да подсказва някакво име. Но пък в некропола костите са на хора високи над един и осемдесет. При древно тракийските племена е имали такива великани. Защото за тогавашното време човек с ръст един и осемдесет – два метра е бил буквално великан. Бесите Медите, Пеоните все са били такива грамаданчовци.

- Щом мислиш, че това ще те разсее! А ти от къде ги знаеш всичките тези неща?

- Че знам ли?! Може би съм ги прочел някъде в нета.

- Ясно! Ми да тръгваме тогава. Колко са те четири километра.

Отиваме! Природата е фантастична - гледката приказна. А навсякъде наоколо витае мистиката на неизвестността. Нищо не се знае за този загадъчен древен град. Но всичкото това безвремие и безизвестност на мен ми подейства много добре. Палим свещички в параклиса и се спускаме към пътя.

Иначе разходката много добре ми се отразява. Вечерта пак правим опит да се любим. Трудна работа. Накрая тя се сеща и си превързва очите с едно нейно фишу ли кърпа ли. Че така ура - тута успяваме да скалъпим нещо, като секс. Но в повече от случаите отбягваме да сме лице в лице. А след доста измъчените опити да достигнем до някаква спонтанност или реално удоволствие - всеки финишира кой, както, на където и когато завърне.

После лежим и си дърдорим:

- Както искаш така ме разбирай! Но наистина все едно съм правила секс със Смъртта – усмихва ми се тя, галейки ме по бедрото.

- Съжалявам!

- За нищо. Нали така или иначе трябва да подготвя нещо за психоложката…

- Ами ти наистина ли ще го направиш?!

- Разбира се! За тях обратната връзка с пациента е много важен етап от професионалната им работа като специалисти… Пък и ти нали искаш, ако и е възможно да ти каже още неща за положението ти…

- Няма лошо. Кажи ѝ каквото си видяла, чула усетила и дори каквото лично си мислиш. Дано помогне.

Прибираме се в Софето.

После пак влизам в руслото на ежедневието.

Три седмици по-късно се звъни на вратата. Отварям. Съседчето от дясно е. Подава ми плик и ми казва, че един човек го помолил да ми го предаде, защото ме нямало пък той бързал.

А мамааа…

Голямо шубе ме гони докато го отворя. Какво ли не ми мина през главата. За атентати пластични заряди и тям подобни взривателни изненади. Ама нищо подобно. Имаше четец на книги и кратко писъмеце, с което ме молеха по никакъв начин да не свързвам тази техника с нет-мрежата или телефона си. И другата молба бе да изгледам от край до край слайда в него.

Започвам да гледам.

Има снимки от различни красотии в България. Манастири. Крепости. Светилища. Пещери. И към някой от снимките някакъв текст, от който се подразбира, че това е нещо като фотопътепис. Ама голямо обикаляне е било. Не става ясно точно колко човека с били, но във всички случаи не е бил един. За около три четири дена го превъртях. Но така и не разбрах защо ми е изпратен, или пък какво значат всичките тези снимки.

По едно време ми звъни хубавицата, с която ходихме на Банско:

- Анализът ти е готов! Имаш ли време за кафе да ти го дам!

- Имам !

Виждаме се.

Тя ми го предава.

Няколко листа са:

- Ти чете ли го? – питам с усмивка аз.

- Да! Извинявай! Ама не издържах. Любопитно ми беше.

- Нормално! Жена си! Аз няма сега да го чета.

- Най-добре – клати глава тя.

- Ясноо!

- Само да не забравя! Моята приятелка каза, че онези хора, за които спомена ти предложат иглотерапията по никакъв начин да не отказваш. Тя ти го била написала, но ме помоли и очи в очи да ти го кажа. Опасява, че може да не прочетеш анализа ѝ.

- Само да се обадят. Но да си знаеш, че предния път ме каниха сам. И няма да мога да те взема с мен…

- Ти пък! - смее се на глас събеседничката ми - И през ум не ми е минало такова нещо…

После се разделяме.

Минават няколко седмици.

И отново куриер ми носи пакет.

Оказва се илюстровано издание със снимков материал на много красиви места в България. Казва се Последно отворени врати. Подател е самото издателство. Книгата е чисто нова и опакована във вакуумиран найлон. Дотук нищо необичано. Изненадата идва когато разкъсвам найлона. Измежду страниците изпада плик. Отварям го, а там- самолетен билет и писмо-покана за двуседмично посещение в Китай. Изпратено е от фирмата при която бях в Пекин. И отново молба да бъда дискретен. За контакт е посочен същата туристическа фирма, уредила документите ми предния път.

Имам около два месеца за подготовка.

Започвам да чета това онова за Китай да не съм чак пък пълен гьон за мястото където отивам.

А иначе животът си върви.

От вкъщи на работа – от работа в къщи.

В почивните дни и по празниците някой друг купон.

И така!

Един ден карам по велоалеята с онова новото колело-подарък. Изведнъж от отсреща връхлита един едър мъжага. Кара с някаква бясна за велосипед скорост. А аз съм по баир и криволича. И за смехът на смеховете двете колелета насмалко да се блъснем челно. Избегнахме фаталния контакт, но той със неговата спирачка ми прискрипва кутрето на лявата ръка. Във всички случаи имам и пукната кост. Пръстът се подува и нокътя е за смяна, но лекарката ми казва, че е жив и по-добре да изчакам. Болката поотминава. Аз спирам да го пазя и нокътя се прекършва.

Но нещата не спират до тук. Докато се каня да отида да ми го махнат няколко вечери буквално се събуждам посред нощ от болка. Все едно някой ме боде с шишове. Но пък осъзнавам, как в моменти на болка в главата ми изплуват някакви накъсани визуалиции. Как пътувам с кола из България. Спътничката ми е жена, но аз през цялото време умишлено избягвам да я гледам в лицето. А то не е проста обиколка ами бая здравата си бришаме по прашните родни друми. При това доста дълго време. И то скиторим къде ли не. Сега не мога да кажа дали това са конкретни спомени или полусъновни измислици породени от болките. Но пък съм сигурен, как сред всичките тези главозамайващи пейзажи отчетливо ми се появяват няколко конкретни имена. Например в едно от съновидението си съм около скален манастир край Русе. Другото е пред къща за гости в Златоград. За нея съм сигурен защото ясно виждам как преди това минаваме покрай табелата на това село което е наречено град. А като най-ярка „картина” ако мога така да определя явлението получавам визия за една супер луксозна къща в някакво село в планина. Първо се чудя коя е. Но от разговорите, които се водят около мен мисля, че иде реч за Родопите. Но не мога да разбера кое е селото. Даже имената на селото въртящи ми се из мозъка започна да се смесва с някакви си женски имена които витаят из сивата ми субстанция над раменете. И вече се бъркам кое какво е. Ама съм сигурен, че помня тези като Гела, Живка, Турлата Петранка, Мария, Чернока и Драголюба.

Накрая махам злощастния нокът.

Болката изчезва и всичко си идва на място.

Имам в предвид съня и работоспособността ми.

И ако не бе този велоинцидент всичко друго си върви по план.

Ясно е, че какво ли не ми мина през ума. И параноично и лирично и метафизично.

Но нали се готвя за голямото пътуване към далечния изток…

Тревогите по случката избледняват за седмица.