На следващата сутрин закусвах мълчаливо със Светлин на масата в неговата кухня. Усещах, че нещо се е случило, но чаках събеседника си  да заговори. По някое време той вдигна поглед и промълви:

- Тази нощ сънувах как бях хлапе и с татко плувахме в морето. Той се гмурна, взе един рапан от дъното и ми го подаде. Взех го и започнах да го изучавам, но след малко го изтървах и се гмурнах за него. Дълго го търсех под водата, докато най- сетне не го напипах... и тогава усетих как нещо се увива около краката ми  и ме притиска към тинята. Не разбирах какво се случва и отчаяно се опитах да си поема въздух, но устата ми се изпълни с вода. Сърцето ми бумтеше в гърдите, размахвах ръце и крака, а страхът превзе цялото ми тяло... “ Това е, сега ще умра.”, помислих си, но изведнъж паниката излетя, затворих очи и пръстите ми се отпуснаха, а рапанът падна от ръката ми. После отворих очи и бях на някаква скала сред морето, а брегът беше толкова далеч, че не се виждаше. Татко седеше до мен и гледаше в далечината, по някое време ми каза: “ Винаги си искал да имаш този рапан, но той не е твой, разбираш ли? Мислиш си, че когато беше мой, аз бях неуязвим и никаква болка не можеше да ме стигне, но не е така. Просто твоята сила е някъде другаде.”

         Тук Светлин потрепери, а очите му се напълниха със сълзи.

- Тогава той ме притисна към себе си и ме целуна по челото, а аз заплаках и го попитах какво да правя. Дълго не ми отговори, но по някое време ме пусна, погледна ме и промълви: “ Не мога да ти кажа какво да сториш, сега си сам. Извадих те от водата, но все още си далеч от брега и аз не мога да ти помогна да стигнеш дотам. Всичко зависи от теб.”. Отвърнах му, че не знам накъде е брегът, а той... той каза да го намеря. Тогава слезе от скалата и се гмурна надолу. Аз го виках отново и отново, молех го да не ме оставя, но той така и не изплува. Трябваше ли и аз да се впусна в тази опасна вода и да рискувам нещо отново да ме задърпа надолу, да не ми позволява да дишам? Беше ме страх от бурните вълни, а и не знаех какво ме чака от другата страна, но по- лошото беше, че бях съвсем сам. Татко никога повече нямаше да ме притисне към себе си, да ме извади от водата, да ме защити... щях да чувам гласа му и щях да виждам блясъка в очите му само в ума си. От друга страна, на тази скала не ме чакаше нищо хубаво. Най- сетне се спуснах надолу и водата ме обгърна, студена и бурна. Тогава се обърнах към скалата и видях там рапана, който татко ми даде. И тогава се събудих... 

       Светлин се разрида, цялото му тяло се разтърсваше от воплите. В болницата се беше разплакал, но бързо бе изтрил сълзите си и беше продължил, като че ли нищо не се беше случило. Вече няколко години се бе сдържал, но този сън го бе изкарал извън релси... беше му посочил страха и несигурността, които го изпълваха, и  още веднъж го бе накарал да гледа как баща му си отива, без да може да стори каквото и да било.

           Отдавна не бях го прегръщала и тогава беше различно от всеки друг път. Тази прегръдка беше по- важна дори и от първата, която му бях подарила в онази априлска утрин, когато проплака. За първи път успях да установя връзка с него.

- Не си сам. – прошепнах. - Аз ще те чакам на сушата и ще те викам, просто плувай към мен.

         След известно време той промълви:

- Знаеш ли, пушил съм с доста различни хора и съм вземал разни неща, дето изобщо не ги знаех какви са, но пак си останах главно на тревата. На някои хора тя им влияеше ужасно, повръщаха и не си усещаха тялото, други пък ги хващаше някаква параноя, паника... а аз просто се отпусках и се смеех като луд. Ставах лек като въздуха и нищо друго нямаше значение. Татко не ми липсваше, не изпитвах страх... но всеки път се връщах в този свят, отивах си вкъщи и вечерях с мама на включен телевизор. Дълго мислех какво да кажа, но в крайна сметка си замълчавах и тя правеше същото. Ходех на лекции, излизах с Поля и с някои от курса и си говорехме за изпитите, за хобитата си... и това беше. В ежедневието ми нищо не ми носеше смисъл, нищо не ме караше да летя. Но марихуаната има свойството при подходящи условия да отключва проблеми с тревожността, така ми каза лекарят. И може да не съм бил от тези, на които им влияеше зле при употребата, но някак допринесе за паническите ми атаки. Не мога да продължавам така! Ами ако нещо пак ме задърпа към дъното и не успея да изляза на повърхността? Ами ако никога не достигна брега?

        Притиснах го по- силно към себе си:

- Погледни ме! – прошепнах и той впи сините си очи в моите. В тях прочетох, че  не знаеше какво го очаква в бъдещето, искаше да забрави миналото. В същото време в погледа му блестеше малка искра надежда, която ме накара да се усмихна. Ако този огън се разгореше, щеше да осветява пътя на Светлин към едно бъдеще, от което няма да иска да бяга и което ще иска да изживее. Това беше силата, за която говореше баща му. Опитваше се да се вкопчи в спокойствието, което Атанас му бе поднесъл по формата на рапан, и дълго се бе опитвал да го намери на дъното, но неговата стихия беше огънят, който се криеше в душата му. Да, този огън беше опарил и него, и другите хора, но ако го насочеше в правилната посока, щеше да достигне едно по- добро бъдеще. – Чуй ме! Щом си на дъното, има само една посока и тя е нагоре. Ти ще изплуваш, вярвам в това.

     Той ме допусна до себе си, позволи ми да се свържа с него и да  чуя нещата, които с никого не бе споделял... и в този миг той започна да плува към брега. Да, беше още много далеч, но прие страха си и го остави зад себе си, започна да вярва, че на сушата го очаква нещо хубаво. Подадената ръка му даде увереност и сила и той започна де се бори. Нещо повече,  огънят му сгряваше и мен и аз повярвах, че на всички в подобна ситуация може да се помогне. Дори да не виждаме светлината, тя е някъде там и ще огрява пътя ни, ако вдигнем глава и се огледаме.

- Знаеш ли, Вени... – започна Светлин, а аз потрепнах, защото вече не ме наричаше “ лельо Вени”. - Този сън ме изпълни със страх и тъга, но когато татко ме прегърна, нищо друго нямаше значение. Спомням си как седях до него в леглото и той ми казваше, че трябва да постигна това, което желая. Не знам какво ме очаква, но знам поне едно- в света, който наркотиците ми предлагат, болката не ме достигау но единственото нещо, което не е наред с този красив свят, е фактът, че никога няма да бъде истински. А аз искам да се чувствам лек тук и сега... искам да дишам спокойно, да доплувам до брега...

      Усмихнах се:

- Тогава го направи!