Лежах и гледах в отражението на нощната лампа. То беше изваяло сърце на тавана ми. Изведнъж лампата светна и някой влезе в стаята. Беше той. Красив както винаги, но без усмивката си. Май я бе загубил някъде по пътя си до мойта стая. Беше тъжен сякаш някой с голи ръце бе изтръгнал сърцето му. Дали не бях аз този някой?!  Почуствах се виновна и го попитах защо е тук. Той не отвърна. Стоеше до вратата, сякаш бе готов отново да си отиде. Замълчах за малко и пак го попитах:

- Защо си тук? – и този път не получих отговор. Нямаше ли какво да ми каже?! Изведнъж на фона на тишината, той измълви тихо:

- Обичам те! –  Замръзнах... Очаквах всичко, но не и това. Толкова го бях наранила. Хиляди мисли се въртяха из главата ми. Дали той не иска да си го върне и да ме нарани също?! Дали е пиян и не знае какво говори?! Дали съм го чула правилно?! Стоях безмълвно. Сега аз нямах какво да кажа. Направих две малки, плахи крачки към него, но после се обърнах и отново се върнах. Седнах на леглото и очите ми започнаха да сълзят. Не зная дали сълзите бяха от радост, че някой ме обича или от тъга, че мога да го нараня отново. Всичко се въртеше около главата ми, но сякаш нищо нямаше значение. Той още стоеше до вратата, привел глава. Наранявах ли го с мълчанието си?! Изправих се отново и неговият поглед моментално беше втренчен в мен. Погледнах го и изтичах в прегръдките му. Той изтегли раменете ми от гърдите си, погледна ме с насълзените си очи и отново промълви:

- Обичам те! – този път просто го целунах. Не мислех вече дали правя грешка и дали ще го нараня отново, просто му се отдадох. Той ме стисна здраво в обятията си. Не желаеше да ме пусне, аз него също.