От огледалото я гледаха две красиви, тъмнозелени очи, пропити с тъга. В тези очи тъгата винаги, дори и в най-веселите моменти, успяваше някак си да пропълзи и да заеме подобаващото ù се място. А настоящият момент съвсем не беше от най-веселите – тя беше осъзнала, че е влюбена до уши.

  Да, за Биляна влюбването означаваше само нови и нови страдания, защото тя много добре осъзнаваше, че никой мъж не би пожелал такава като нея за жена. Вече трийсет и три годишна, тя никога не бе изпитвала мъжки ласки и вероятно никога нямаше да изпита.  Биляна огледа с погнуса приятните черти на лицето си – нежно заоблените скули, сочните устни, волевата брадичка и леко чипия по детски нос. Щеше ù се да не е красива, щеше ù се да има лице на вещица. Защото при това положение нещата нямаше да стигнат толкова далеч. Може би.    

  Тя впи нокти в бледата си скула и зарида, после стисна злобно зъби, сви ръцете си в юмруци и заблъска с все сила сакатия си ляв крак.

  Когато беше на три годинки, Биляна се разболя от рядка неврологична болест, в следствие на която левият ù крак изсъхна и се скъси с около педя, превръщайки се в ненужен придатък към тялото. Биляна постепенно свикна с факта, че е по-различна от другите деца и успя да се обгради с кръг от добри приятели, които не обръщаха внимание на недъга ù,  ценяха я заради човешките ù качества и ù помагаха в училище. Учителите често се възхищаваха на нестандартното мислене на сакатото момиче и съвсем заслужено му пишеха високи оценки. Но с идването на пубертета дойдоха  сериозните проблеми.

  Приятелките ù си намериха гаджета и започнаха да водят полов живот, а на нея никой не ù обръщаше внимание, включително и Той. Биляна разбираше, че това си е в реда на нещата – та кой би пожелал инвалид, но въпреки това страдаше жестоко. Изпадна в депресия, усамоти се и загуби желание за живот. Зарече се никога повече да не се влюбва.  Успя някак си да завърши средното си образование благодарение на всеотдайните си родители.

  Постепенно нещата се поуталожиха. Биляна се примири със съдбата си и пое смело по трудния житейски път.  Завърши графичен дизайн, намери си работа в рекламна агенция и заживя самостоятелно. Родителите ù се гордееха с нея,  и то с основание. Колегите ù я ценяха, защото имаше добър характер, защото можеше да прави чудеса с фотошоп и защото често ù идваха нестандартни идеи, но се чувстваха неловко в нейно присъствие. Тя не беше като тях. Тя не можеше да скита по планински пътеки.  Тя не можеше да си позволи да отиде на море и да се съблече по бански, защото всички щяха да видят изсъхналия ù, тънък като клечка крак и неестествено извитото ù стъпало, което вече трийсет години не бе влизало в обувка. Тя носеше дълги поли през всички сезони, дори и през августовските жеги, защото така се чувстваше най-комфортно. Така не приличаше на инвалид, а на момиче, което си е навехнало глезена, докато е карало кънки например. Понякога ставаха недоразумения. Веднъж един клиент, запленен от чаровното ù излъчване, започна да я ухажва и да подпитва как е пострадала и дали скоро ще захвърли патериците, а тя просто си вдигна полата над коляното и му показа сакатия си крайник, унищожавайки апетитите му на момента.

  Александър се появи в живота ù преди около  месец. Програмист на свободна практика, опитващ се да пробута една от програмите си на агенцията, той изпрати имейл, на който Биляна отговори със запитване относно някои от по-специфичните функции на програмата. Двамата си размениха скайпадресите и продължиха да обсъждат софтуерни проблеми.  В крайна сметка шефът на агенцията отказа да закупи програмата, но те продължиха да общуват по скайп от къщи. Александър беше симпатичен ерген на трийсет и пет години с дълга до раменете черна коса, умни кафяви очи  и бледо, аскетично лице. Биляна го хареса от пръв поглед и за момент забрави за недъга си, после започна да прави неща, каквито никога преди не бе правила. Вечер, преди да се свърже с него, тя мушкаше патериците си под бюрото, за да не са в обсега на камерата. Искаше той да я възприема „нормално”, каквото и да означаваше това. Разговорите за работа постепенно бях изместени от теми за музика, книги, филми и политика. Оказа се, че двамата имат много общи интереси. Случваше се да разговарят повече от час, наслаждавайки се взаимно на компанията си. Биляна само малко се дразнеше от факта, че връзката никога не беше като хората, сякаш някой отгоре се опитваше да им попречи да общуват. Получаваше се някакво странно забавяне и насичане на говора, от което на Биляна направо й идеше да си оскубе косите.

  Седмица по–късно, Александър започна да прави плахи комплименти на Биляна. От рода на: „Не че Рейчъл МакАдамс ми е от най-любимите актриси, ама си приличате в лицето, особено по сладкото носле”. Биляна изпитваше ужас, че ще дойде момент, когато той ще я покани на среща. От една страна тя копнееше точно за това, а от друга не искаше да се развали илюзията за “нормалност”.  Чудеше се дали няма да е по-добре нещата да си останат такива, каквито са в момента.  Мина още една седмица, а Александър продължаваше да се държи като мухльо, какъвто вероятно беше, но на Биляна това вече ù харесваше, защото бе започнала да си изгражда един измислен свят, в който са само те двамата – виртуално. Колкото и неопитна да беше, тя усещаше, че за пръв път някой е влюбен в нея.

  Разговорите им винаги бяха кротки и интелигентни, но въпреки това емоциите на Биляна понякога започваха да подклаждат сексуални фантазии, каквито не бе имала никога преди. В такива моменти тя измисляше някакъв претекст да прекъсне връзката, за да може да се самозадоволи на спокойствие.

  След това дойдоха големите лъжи. Биляна се похвали, че през лятото е ходила на екскурзия в Канарските острови с бившето си гадже. После дълго се чуди защо е казала тази лъжа и защо продължава затъва до ушите в лъжи, но не можа да си даде разумно обяснение. А на всичкото отгоре Александър я помоли да му изпрати нейни снимки от Тенерифе и тя му обеща, без дори да се замисли, като помоли това да стане утре, защото снимките били на някаква флашка, забутана незнайно къде.

  Биляна си взе един ден отпуск и се зае да превърне лъжата в истина. Рано сутринта отиде в близкия магазин и си купи бански. Прибра се вкъщи и облече банските, почувства се странно – никога досега не бе носила бански. Включи скъпия си Никон на самоснимачка и си направи трийсетина снимки при подходяща светлина, без патериците, разбира се. Проблемът беше, че трябваше да балансира на здравия си крак, без да се прегърбва и без да се подпира, за да изглежда стойката ù естествена. Справи се. После седна пред компютъра и след половинчасово търсене намери един прекрасен пейзаж от Тенерифе с голяма резолюция. След това се зае със същинската работа. Отвори фотошоп, копира върху пейзажа най-подходящата от трийсетте снимки, които си беше направила и старателно „изряза” фигурата си без болния крак. От друга снимка взе здравия крак, обърна го, за да стане ляв, и го сложи на мястото на болния. В продължение на четири часа доизпипва  – нагласи цветовете и яркостта, сложи сенки, „замаза” срязването. Още десетки други нещо доизпипа. Накрая, след кратко колебание, удължи леко краката си, макар че и така си изглеждаха добре. И после се разплака – защото от екрана я гледаше здрава млада жена със съвършени крака.  Красавица, каквато тя никога нямаше да бъде. Съжали с цялото си сърце, че е допуснала да се влюби.   

  Александър дълго гледа снимката, потънал в размисъл. Биляна – умна, очарователна, приказлива, невероятно красива. И какви крака само!  Даде си сметка, че няма абсолютно никакъв шанс да я спечели. Та коя жена би харесала мъж, който заеква на всяка дума. Да, програмата, по която беше работил цели три години, замазваше положението и правеше говора му почти нормален, като същевременно маскираше обработките като лоша връзка, но реалността… Съжали, че е допуснал да се влюби. Край, няма да ù се обаждам повече.