Мислите пак спохождаха всяка част от нея. Нямаше и минута спокойствие. Нейната млада, наивна душа беше превзета от толкова много проблеми за решаване, че чак не и се мислеше за тях. Въпреки сложността на живота и в момента, тя и за миг не спря да мисли за момчето с черешите.

Още долавяше онзи огън в очите му, а в ушите й кънтеше неговият разтреперващ глас. Но имаше и друго, тя нямаше как да забрави любовта, която изпитва към онова момче, незнайно къде се загубило. Но все още продължаваше да се разполага из сърцето й. Каква любов, каква ирония... Та тя е едва на 17. Как животът й се обърна срещу нея. От момичето с най-перфектната връзка и най-добрите приятели, тя се превърна в един от най-самотните човеци на света. Сама със своите спомени и наивността да срещне пак онзи мирис на череши. Всъщност какво я бе сполетяло? Защо е без приятели? Защо и любовта и е далеч от нея? Момиче-загадка... Още от самото начало го показа. Как и се искаше да си каже онзи ден името, но защо не го изрече? Дали се страхува? Живяла е толкова малко, а всъщност и толкова много. Тя, още щом отвори очи, пак тръгна да скита из тротоарите на големия град. Среща се с хора, с непознати лица, нито един приятел, нито един познат. Каква е нейната загадка? Какво се крие зад всичкия този страх и цялата тази тъга?

   Сутринта щом съзря слънцето на хоризонта, влезе в сините си дънки, сложи първата блуза която се показваше от разхвърления шкаф и тръгна пак сама да скита. Надеждата да види непознатия не я напусна. Тя преброди всичкия път, който вчера измина. Заглеждаше всяка една сграда, всеки един магазин. Оглеждаше всеки един мъжки поглед. Обърканата й същност не й помагаше. В нея пак напираше онази загадъчност, преплела се с проблемите и тъгата, изрисувани по лицето й. Отново размишляваше, прозрявайки всяка една лоша страна от живота си. Как й се искаше само един лъч светлина да огрее цялата тази тъмница в душата й. Търсеше го, оглеждаше се, но уви - него го няма. Все така тъжна, търсейки мястото, на което няма самота. Преминаваше през шумните улици и витрини с луксозни стоки. Под повърхността на нейното красиво лице, се криеше и слабостта, и храбростта на характера й. Опитваше се с всички сили, не да забрави проблемите, а да намери начин да ги реши. Личеше си от километри тъгата, изписана на лицето й. Тя спря, огледа се и видя магазин, в който продаваха череши. Изтича бързо и погледна към витрината. Дали чакаше него или просто и се доядоха череши?  Нямаше го. Тя влезе, купи си малко от тях и продължи да скита. Скоро се озова в парка в центъра на града. Там имаше и река. Седна на една скамейка, от която можеше да гледа отражението си във водата и започна да яде череши. Неочаквано изведнъж отнякъде се чу мъжки глас:

- Хей, момичето-загадка, как си? - това я потресе... Дали бе той? Онзи страх пак плъзна по цялото и тяло. Цялата настръхна и с огромен смут се обърна назад.

- Трудно ще мога да ти обясня настроението си.

- Нищо, все пак искам да знам. - настояваше той.

- Дълга история, ще се отекчиш.

- Съмнявам се, пък и имам време, няма да ми попречи. - отвърна й младежът. В очите му пак блестеше онзи блясък, който тя сънуваше снощи. Той седна до нея, усмихна се и чакаше тя да започне своята мистериозна история. Всичко започнало преди месец. Родителите й се разделили.

Тя била съкрушена, но приятелите й били до нея и не я изоставили нито за миг. Сложното дошло, когато майка й решила, че трябва да се преместят в друг град, за да може по-бързо да излекува раните, които и е причинил разводът. Момичето разказваше с тъга... Не разбираше защо майка й не бе помислила за това какво тя ще иска. Момчето я слушаше и хвърляше камъчета в реката. Той и предложи да се разходят и да продължи с разказа на историята си. Тя го погледна, усмихна се и кимна одобрително. Двамата тръгнаха, тя говореше, а той я слушаше. Това бе едно от най-романтичните неща, които някой някога беше правил за нея. Момичето продължи със своята история. Разказа му за нейния приятел, с който се е разделила, заради спонтанното си заминаване. Сега той не й говорил, а тя се чувствала толкова виновна, били са цели две години заедно, а всичко да свърши за един миг. Тя му разказа цялата своя история, всеки един детайл. Може би точно затова го търсеше, за да открие своя слушател.

- Ами ти? Как си? - попита го тя.

- О, аз ли? Ами... Добре съм, след като те видях отново. - отвърна той. Тя се засмя, той се усмихна. В нейните мисли нещо се преобърна. От страдалческата същност на душата й за миг не остана нищо. Тя се бе отдала на момента. Те вървяха и споделяха за себе си. Бяха хубави отстрани. Една самотница, открила своя лъч светлина и един безпътник, открил най-накрая смисъл в живота си. За него тя бе любовта. Свечери се. Обикаляха цял ден, смеейки се с разказите си. Тя трябваше да се прибира. Той погали нежно ръката й и каза:

- Е, вече ще си кажеш ли името, Красавице?

- Красавица? Наистина ли ме смяташ за такава? - възхити се тя.

- Защо се учудваш? Зад цялата тази маска от скърбящо момиче, се крие една прекрасна душа, с не по-малко прекрасна опаковка. - сатирично отвърна той.

- Забавен си! Това ми харесва. - усмихна се тя.

- Та, ще си кажеш ли името?

- За теб съм загадка, нали така?

- Да, за сега си такава.

- Е, нека си остана така и за напред. Поне още малко.

- Ще те видя ли пак? - загадъчно я попита младежът.

- Утре. Отново тук. Ще си кажа името. - отговори загадката и продължи с усмивка нататък. Мислите й витаеха из облаците. В главата й се въртяха мелодии. Тя пак беше красавицата на стария град, но вече съблазняваше погледите и на новия. Усмихната, извън всички проблеми, тя разбра, че навсякъде по света има любов и има приятели. Щом се прибра у дома, заразителната й усмивка учуди майка й, но тя не смееше да попита къде е отишло онова тъжно момиче. Тя повече харесваше тази версия на опаковката - усмихнатата. След дълги размисли преди сън, тя пак мислеше за красивите сини очи на момчето, което я избави от тъгата. Отново заспа с надеждата да го види утре и пак да усети усмихнатия мирис на череши.