В стаята се разнасяше музика. Песента на "Щурците" се лееше между четирите стени. Сякаш бе птица на чиито криле се носеха спомени.
   " Дали аз закъснях или времето     бързаше?
    Дали аз закъснях или всичко бе сън.."
Младен не отлепяше очи от стенния часовник. Времето се влачеше със скоростта на костенурка. Струваше му се, че всяка секунда се разцепва на две, а тези две на още две... нямаше край. Бе странно, как то се разтяга  бавно, когато очакваш нещо важно и как лети, щом ти се иска да го спреш. Уж е едно и също - секундите, минутите, часовете... , а преминават всеки път с различна бързина. Това очакване, го превръщаше в пружина, която не спираше да подскача и поклаща на всички страни.
   "Колко ли време от живота си човек прекарва в това тревожно състояние - очакване!? Мога да заменя думата с чакане, надежда, упование... , но състоянието ни винаги ще е едно и също - напрежение." - мислеше Младен. Имаше още час до срещата си с Таня. Мъжът ѝ тръгваше на работа в девет и половина, а той щеше да е пред вратата ѝ в десет. Искаше да е пред дома им по-рано, за да се убеди, че съперникът му е напуснал гнездото.
Обичаше безумно тази жена. Не го интересуваше, дали са грях срещите му с нея. Знаеше, че тя бе негова много преди да се ожени за Стоил.

Срещнаха се на панаира, който всяка година се организираше в малкото им градче. Тя бе последна година в техникума, а той работеше в пивоварния завод. Там на виенското колело я целуна за първи път. Усети вкуса на невинността  по устните си.  На стрелбището получи първата страстна прегръдка, когато ѝ поднесе плюшеното лъвче, спечелено от стрелбата. Още помнеше сладостта на захарния памук, който облизваше от пръстите ѝ.  Една любов чиста и невинна, на която само тополите в града бяха свидетели. Често, те се криеха зад стеблата им, за да си подарят някоя целувка.  Някои от  тях бяха запечатали имената им, издълбани по кората, като клетва за вярност. Тази любов продължи само няколко месеца. Родителите ѝ разбраха. Не го харесаха. Не бе от тяхната черга. Момче на работници със средно образование. Не бе мечтаният зет. Разделиха ги. Тя отиде да учи икономика в столицата, а той остана в града на тополите.
   "Колко странна е съдбата! Как си играе понякога с човешките животи. Дали ни награждава или наказва!? А може би просто нищо в пространството не остава неприключено!?" - продължаваше да се връща назад във времето  младият мъж.
Срещна Таня след шест години. Отново на онзи панаир. Видя познатото лице и фигура, докато се поклащаше под ритъма на " Щурците". Бе вперила поглед в сцената, от която се носеше  музиката.
  "И тогава на моста ще бъдем пак двамата.
  Ще си спомниме всичко отново за миг.

  Ще се срещнеме с погледи скрити през рамото и ще тръгнем по своя път сами... "
Държеше под ръка пълничък мъж. В един миг погледите им се срещнаха. Сякаш електричество разцепи въздуха между тях и се нажежи като старо кюмбе. Отначало тя го избягваше, като дявол от тамян. Но в любовта е като на война, винаги има победени, а понякога и предали се доброволно. И тя се предаде.
   "Да си влюбен е разрушително. Трудно е, когато се раздвояваш и застанеш между два пътя. Единият минава през ада и нечестивостта,  а другият през страстта и удоволствието. В края обаче винаги достигаш до една точка - самоунищожение! Това е като да се качиш на кола и не ползваш спирачки. Оставяш се да те завладее скоростта, удоволствието от нея.  Наслаждаваш се на мига и забравяш , че на следващият завой може да се пребиеш. " - така философски разсъждаваше Младен, отдаден на очакването.

От входа излезе пълен мъж, загърнат в черен шлифер. Тялото му се поклащаше между калните локви, опитвайки се да ги заобикаля. Приличаше на билярдна топка, която се удряше в ръбовете на масата и рязко сменяше посоката, с ясната цел, да стигне до колата. Намуши се удивително пъргаво за килограмите си на седалката. Младен, скрит зад ъгъла на блока, наблюдаваше танца му. Чу шумът на мотора . Двата фара осветиха мократа улица и нарушиха идилията на тъмнината. Когато шумът от нея потъна в далечината, той нетърпеливо извади телефона си. Изпрати съобщение на Таня, за да му отвори. Изкачи бързо стълбището. Тя го очакваше.
Прегърна я още в коридора. Изгаряше от желание. Не можеше да ѝ устои. Все пак той бе само един нормален червенокръвен мъж. Усети топлото ѝ тяло - меко, като току що опечена погача. С бавни стъпки, без да се откъсват един от друг, те затанцуваха към спалнята. Устните ѝ бяха сладки, с вкус на ягода. Той пиеше нектар от тях и ги очертаваше с език! А те се разтапяха  в неговите и омекваха, като желе. Започна да разхожда устните си по цялото ѝ лице. Искаше да изучи всяко нейно кътче. Да го запомни. Ароматът на женското тяло го влудяваше. Пръскаше страст и желание. Усети я как трепери и я притисна силно. Започна бавно да разкопчава копчетата на ризата ѝ. Пръстите му трепереха от нетърпение, но той искаше да задържи по-дълго това очакване, да забави времето. Нежно я целуваше по врата, спускайки се към раменете ѝ. Потъваше във всяка нейна гънка и извивка. Гърдите ѝ настръхнаха под влажните му устни. Той нежно се заигра с тях. Таня издаде сподавен стон и издиша рязко. Беше като бенгалски огън в обятията му - пръскаше искри и пареше. Ръцете ѝ хванаха нетърпеливо пуловера му и го освободиха от него. Той усети как панталонът му става тесен и едно огромно напрежение се събра там. Тя разкопча ципа, за да ги свали. Стаята се завъртя пред очите им. Ако напрежението на двамата имаше въздушна сила, щеше да избие стените и прозорците на сградата. Чувстваха се като в пещ, бавно се разтапяха, за да се слеят в едно.
Чу се звънецът на външната врата. Двамата замръзнаха, сякаш студена вода ги обля и изгаси огъня. Все още запъхтяни и потни усетиха някакъв хлад.
   - Господи, сигурно е мъжът ми!? Дали не си е забравил ключовете!? Бързо излизай на терасата! - паникьосано го избута тя кам балкона. Хвърли в краката му купчинката с дрехи и затвори вратата. Студ пролази по голото му тяло. Младен погледна през парапета. Бяха на втория етаж.
   "Дали да се спусна по водосточната тръба и да спася честта си или да остана на терасата и ако ме открият да изтърпя унижението!?" - мислеше той. Сърцето  му се разделяше на две - лъвската част се перчеше и ревеше за достойнство и чест, а заешката трепереше от страх за кожата си.
Лъвът в него победи. Хвърли дрехите си през терасата. Прекрачи парапета и се улови за металната тръба. Тялото му трепереше. Студеният метал докосна кожата му и тя залепна за него. Хлад се промъкна през боксерките и угаси последните останали искрици любов.
   "Това да си влюбен е, като да си болен от едрата шарка. Хване ли те - хем сърби, хем боли...  накрая белези оставя!" - мислеше голият мъж.
Тополите като непокорни невести шумяха около него, сякаш му се присмиваха.
В главата му закънтя познатият рефрен от песента на Щурците.
  "Отшумя като приказка, каквото ни свързваше.
  Отшумя като празничен звън..."

Младен се прибра в празния си апартамент. Чувстваше се унижен и смешен. Отвори бутилка уиски и пи направо от нея. Искаше да се напие и да забрави, Таня, водосточната тръба, тополите и болката от ляво в гърдите...
    "Любов! Как може една болка да те прави щастлив!? Въпреки, че е така унищожителна да продължаваш, да я искаш, търсиш. Малцина са щастливците, при които каца на рамото и те се наслаждават на нейната песен." - мислеше отчаяният мъж.
Усети полъх на вятър. В стаята се разнесе ухание на ягоди. Сладко, като вкуса на Таня. Пред него застана възрастна жена.
   - Чакаш ли ме? - попита тя.
   - Коя си ти? Какво правиш в стаята ми? Как влезе?
   - Аз съм Любовта!
Младен се разсмя истерично.
   - Каква любов си!? Не си ли се поглеждала в огледалото!? Стара, грозна и беззъба.
   - Голям глупак си, знаеш ли! Какво очакваше!? Дългокрака красавица!? - изкикоти се тя.
Надвеси се над него и той видя едни огромни и празни очи - сляпа...
   - Любовта е сляпа, момче! Тя не е в луксозните дрехи,  дългите коси и големите гърди. Аз не съм на повикване. Идвам неочаквано и без предупреждение. Някои изживяват живота си без да ме срещнат, а други ме имат за измислица. Много ме бъркат със спокойствието, с уважението, с харесването, със страстта. За да ме разбереш, първо трябва да разбереш себе си и после другия.  Аз не съм в думите и обещанията. Аз съм в погледа, в докосванията, в грижата и в ударите на сърцето. Не съм само емоция. Аз съм мотора, който задвижва всички емоции. Би ли се лишил от всичко това!? Можеш ли да се откажеш от мен!? Няма как да преплуваш една река, ако стоиш на брега и само я гледаш. Нужна е смелост, за да се хвърлиш срещу течението.
Младен я погледна, а лицето и придоби чертите на Таня обримчено с русите ѝ къдрици. Усети аромата и дъха ѝ.
Скочи от дивана целият плувнал в пот. Бе сам в тъмната стая. Усети прилив на енергия, все едно някой бе вкарал живот във вените му. Знаеше, че иска да прекара живота си с момичето от панаира. Разбираше, че щастието си има цена и той бе готов да я плати. Искаше да си играе с огъня, дори да се изгори, защото тя бе неговият огън.

Таня отпи глътка от виното и залюля внимателно чашата. Мислите ѝ  бяха тъмни, като течността в нея. Давеше се в тях и не можеше да ги преглътне. Вътрешностите ѝ се бяха сгърчили, като топка змии, изпускащи отровата си. Чувстваше се хваната в капана на собствените си чувствата. Съвестта я гризеше, като молец вълнена дреха.  Искаше да плаче. Да избяга далеч. Погледна към вратата на терасата. В стъклото видя отражението си. Приближи се до него. Стъклената повърхност сякаш погълна силуета ѝ и го разводни. Остана дълго загледана в него, а дъхът ѝ замъгли гладката му повърхност.  Беше го оставила там... на студеното. Отиде си. Дали някога щеше да се върне пак!? Дали ще ѝ прости обидата!? Знаеше, че не трябва да се отдава на желанието си, защото то бе предрешено проклятие. Преди да срещне отново Младен си мислеше, че е щастлива. Нали в крайна сметка това е за което хората си мечтаят - да са щастливи. Но това бе фалшиво щастие. Може би нямаше да е толкова лошо, ако не знаеше, че е такова. То е като фалшив диамант, на който се радваш, защото не познаваш друг. Но щом се насладиш на истинския и се научиш да ги различаваш, то трудно ще се задоволиш с лъжовния. Всеки път щом погледнеше съпруга си стомахът и се превръщаше във водниста яма, на чиято повърхност плуваше страхът. Искаше да разкрие истината, но щом си отвореше устата, тя засядаше в гърлото ѝ. Не можеше да се осмели да я освободи. Животът ѝ заприлича на дълбоко блато от което се опитваше да излезе, но колкото повече мърдаше, толкова по-дълбоко затъваше. Днешното неочаквано завръщане на мъжа ѝ, страхът, унижението, я накараха да проумее, че си играе с огъня. Бе превърнала живота си в руска рулетка. Трябваше да направи своят избор. Да продължи да играе на фалшиво щастие или да избере любовта си. Таня надигна чашата, усети как виното стопли гърлото ѝ, сякаш го смазваши и подготвяше да изплюе тайната. Тялото ѝ  се изпълни с енергия и оптимизъм. Просто ще погледне в лицето Стоил и ще му признае, че не го обича и иска развод. Това щеше да по-лесно отколкото ѝ бе днес, оплетена в лъжи и страх. Разбираше, че страхът е най-големия враг, който се хранеше с колебанието ѝ. Всичко което искаше се намираше там, от другия бряг на страха.



  " Край реката редят се, редят се тополите -
    побелели от първия сняг.
    Аз те чакам за среща, аз те чакам, но моля те -
    ти да минеш по другия бряг.
    Ще бъдем пак двама...."
Песента огласяше малкия апартамент. Таня погледна с любов мъжа си и се провикна, опитвайки се да надвика " Щурците".
   - Хайде, до кога ще те чакам!? Нашите сигурно вече нервничат от очакване.
Младен спря радиото и се усмихна. Приближи се до жена си и нежно погали огромния ѝ корем.
    - Извинявам се на моите момичета, но  трудно устоявам на тази песен. Все ми навява едни спомени...
Двамата се засмяха щастливо. Смехът им бавно притихна и се сля в нежна целувка.