По цялото турбулентно небе се редяха медени питки, синхронно плуващи в изнасилените си аури. Не, не са звезди; те са на звезден бал с кринолини, латерни и полилеи от опушен кристал. Между медените небесни питки имаше само лабиринти от въздушни коридори, но в тях не се блъскаха птици. Само незабележимост се луташе напразно в ъглите. Всички птици бяха слезли на земята - да потанцуват с Мистър Браунстоун.

А ледниковият период в душите на хората беше започнал и те не обръщаха внимание на позлатените вишни. Беше прекалено тухлено и прекалено студено, за да може някой да вижда през герданите от стъклени топчета.

Плътна капка мед, напоена с пресни травми, размаза една табела с надпис

„Восъколеене,

бизнеспрогнози,

тройна огнена защита."

Аз бях между хората и просто си събирах цикли от водорасли, учебници по съвременен прагматизъм и малки кръгли букетчета от слонови кости. Хората сновяха в пространствата на собствения си егоистичен нихилизъм. Срещах ги неуморно. Понякога ги питах: „Защо всеки ден се разпъваме на кръст?" Те ми отговаряха само визуално - с банички, с кренвиршки, с вокала на Азис, с бе ем ве на старо и слънчеви очила - три в едно.

Посадих повече лалета за сметка на розите, карамфилите и катастрофиралите ефирни мечти. Племена от болни русалки окупираха зеленчуковите градини. В магазините се настаниха кентаври, подгизнали от ментална хрема.

Мистър Браунстоун нахрани птиците с трохи от теменужки; погали ги една по една и им подари посребрени усмивки с дъх на посредствен клавир и дълголетие.

Турбуленцията в небето затихваше, но оставаше животворна пулсация - органично ненатоварена и грееща скрито.

А хората отдавна не чакаха да съмне. Дори спряха да изриват снега - от колите си, от леглата си, от душите си, от живота си...  

В неоновите тротоари плуваха риби, бързащи за звездния бал - с кринолини, латерни и кристален смях...