Светло е. Навън вали. Седя в средата на стаята си и гледам тъжно и самотно тихите капки дъжд как лениво се спускат по стъклото на прозорците и сякаш искат да се размажат от сласт върху гладката му повърхност. Станах и отидох да отворя на стремежа им. Надникнах в празното облачно пространство, а мокротата на дъжда се сля с тази на лицето ми. Плачех ли, или благодарях на Господ за това, че ме събуди за света тъй чувствена и светла... Плачех ли, или се радвах за това, че такава, каквато съм сега мога да виждам бялото в цветно и да чувам красотата в тишината...?! Плачех ли, или рисувах със сълзите си вселена от емоции и чувства... Повдигнах се на пръсти и приседнах на перваза, който впи алчно пръсти в мен. Прегърнах коленете си студени и придърпах тънката си рокля върху тях. Положих глава извита леко встрани на рамката на прозореца си - живот и затворих очи. Продължих да виждам; себе си - днес, утре, преди... По ръцете ми се стичаше вода и миеше всяка минала усет за болка. Тялото ми се люл ...