Светло е. Навън вали. Седя в средата на стаята си и гледам тъжно и самотно тихите капки дъжд как лениво се спускат по стъклото на прозорците и сякаш искат да се размажат от сласт върху гладката му повърхност. Станах и отидох да отворя на стремежа им. Надникнах в празното облачно пространство, а мокротата на дъжда се сля с тази на лицето ми. Плачех ли, или благодарях на Господ за това, че ме събуди за света тъй чувствена и светла... Плачех ли, или се радвах за това, че такава, каквато съм сега мога да виждам бялото в цветно и да чувам красотата в тишината...?! Плачех ли, или рисувах със сълзите си вселена от емоции и чувства... Повдигнах се на пръсти и приседнах на перваза, който впи алчно пръсти в мен. Прегърнах коленете си студени и придърпах тънката си рокля върху тях. Положих глава извита леко встрани  на рамката на прозореца си - живот и затворих очи. Продължих да виждам; себе си - днес, утре, преди... По ръцете ми се стичаше вода и миеше всяка минала усет за болка. Тялото ми се люлееше в ритъма на песен любовна и сякаш се канеше да полети, търсещо себе си в мен... Изнесох се от твърдата материя и се видях като дъга- изчистена и ярка. Мекота обля стаята ми в този миг и всичко заблестя в красотата на моята чувственост. Само килимът лениво се прозя и не обърна внимание на моята нежна ласка на жена. Усмихнах се на Утрото в мен! Облизах устни, погалих Сърцето си чрез ласката на дланта си, докосваща мокрото ми лице и си пожелах да съм светла диря по пътя на Някой, искащ да събуди себе си за света!

Есен е.

Време на любовен аромат извиращ от всичко около нас. Време на тиха ласка към изморените ни от търсене души. Време на уют, завит в топла вълна от вакли овчици, живеещи някъде Там- в Приказните гори на нашето минало...

Мекият килим от почти изсушени, но все още живи листа, зашумя галещо, раздвижен от допира на вятъра, вмъкнал се игриво зад гърба ми в стаята. Някои листенца затанцува подсвирквайки си песента, идваща от сърцето на Самотната Есен, а аз протегнах ръка и улових едно от тях. Бе малко, прозрачно листче живот. Крехко и игриво. Погледнах през него към дъжда и видях себе си - онази дъга, която бях, но в много варианти и пръсната навсякъде в света.

Стон.

Листчето се намокри и сякаш оживя. Гледайки през него на живота си - мечта аз сякаш забравих за тъгата и меланхолията на всичко, което бе около мен. Пожелах да съм Огън в Дъжда!

И загорях!

Пламъкът цъфтеше на устните ми и при всяко движение на мускулчетата на плътта засилваше своя блясък.

И стана топло. И върнах Лятото в Есента.

- Какво е Любовта!?... - чух до себе си глас, сякаш идващ от средината на сградната повърхност.

- Не е ли това (продължи гласът) да прибереш в себе си някой, а ти да останеш на студа?! ... Да го покриеш с Топлина, когато теб те бият бури и студ сковава сетивата ти... ?!

- А може би е това (намеси се каната с вода) да подариш и последната си капка на Някой друг и да се откажеш от живот...

         Стоях и слушах, а по устните ми не спираше да гори...

- Любовта е способността да изтвориш хляб! (твърдо заключи фурната)

- Хммм. Не мисля, че е достатъчно това! Рецепта трябва! (каза книгата...)

- Оооооо, неее! Не е и достатъчно и това! (сподели нощната лампа, разпръскваща свенливо светлината си... )

- Трябва и малко светлина!

Стоях и слушах, а около мен се завъртя диспут и всеки определяше от своята гледна точка същността на това прелестно и тъй необходимо завършващо ни усещане за света- Любовта.

И в целия този хаос от емоции и чувства всеки един от тях пропускаше един малък, но съществен детайл, а именно, че виждаше света само от своята позиция: на кана, лампа, фурна и т.н.т. И трябва да се извърти колелото на живота, за да разголим същността и.

Огънят по устните бе съживяващ и приканващ да целувам и други, и да оставям там тази топлина. Полетях стоейки на перваза. Зацелувах хората по устните и прегръщах измръзналите им сърца. Около мен се разнесе мекота създадена от допира на тяло с тяло и едва прикритият стремеж за близост изтръгна привидната решетка, зад която бе скрит и закрещя свободен и обладаващ всяка частица самота.

Светът загоря!

Диспутът в стаята ми замря. Всички участници в него в кратък миг осъзнаха, че губят много ценно време в търсене на отговор на нещо, което им е просто Дар и Небето не иска да се ровим в малките си мозъчета и да търсим отговор на Божественото проявление, а просто да си спомним. Да си спомним за нашите потребности и колко красиви сме с тях, позволили им да се събудят отново за света.То- Небето е решило как в този си живот можем да изразим Любовта, като на всеки е дало толкова, колкото може да носи. Небето е преценило нашите сили чоешки и не иска много. Само да се завъртим и да погледнем в себе си, защото То е в нас и за да сме готови да прегърнем Голямото Небе, първо трябва да се научим да докосваме Своето малко и да го държим чисто и безоблачно.

- Какво е Любовта!? И дали Тя не е скрита в Есента, събираща в себе си и Пролетта, и Лятото и Зимата. Има от всички сезони в нея... Сбор от чувства, препъващи се едно в друго и бързащи да изразят себе си, защото Времето не стига...

- Какво е Любовта...

Силната ръка, която те влачи след себе си, когато си почти мъртвец.

- Какво е Любовта...

Онази дива ярост и непоносимост към Тъгата в твоите очи и жажда за обгрижване в очите на Другия.

- Какво е Любовта...?!

Да останеш на мястото си дори, когато си гонен.

- Какво е Любовта...?!

Да спреш със себе си Смъртта, за да живее Другия.

- Какво е Любовта...?!

Да вървиш стъпка напред, за да проправяш Пътека и стъпка назад в Радостта, за да може да вдиша Другия Пръв от Благата за вас!

Това е ръката, която те завива нощем, това е устата, която те кори. Това е този, който ти слага хляб след шамара, опарил бузата ти преди това и  каращ те да мълчиш. Това е Човека до теб. А този човек за Другия си Ти!

- Какво е любовта!?...

ТИ!