,,Любовта започва точно, когато всичко спира. Просто седиш и препрочиташ един и същи ред, усмихваш се и не искаш да си го признаеш. Чувстваш се, все едно някой те следи, оглеждаш се и пак се усмихваш. Тогава не искаш да разсъждаваш, а само да чувстваш. После си мислиш, че си бил като животно – първично и безотговорно. Но не съжаляваш. И винаги затваряш очи и си спомняш, за това което те прави безсмъртен. Ти си такъв, защото тогава любовта е всичко – и душа, и сърце, и разум – две съдби в едно. Неповторимо е, когато той е всичко, за което си мечтала, всичко, което си търсила и желала. Драскаш върху вестник и си мислиш за най-големия дар – първата целувка. Толкова пъти си си представяла как ще те сграбчи и как времето ще спре. Главата ти е завъртяна или света се върти, жадна си отново за този миг. Той седи пред теб. Раздразнена, неуверена дори ядосана си, защото мислиш, че никога не би те забелязал. Стоиш пред него замълчана, защото иначе пулсът ти ще те издаде. Чувстваш как той се приближава до теб, в същото време вдигаш поглед и той не е помръднал. Тогава си отчаяна и се молиш за някакво бедствие – нещо да се случи, някоя магия да ви събере един до друг. И всичко е толкова странно, нямаш кураж да го повикаш при прегръдките си. Страха, че ще те отблъсне е жесток. Поръчваш си да се разцепи земята, за да се разтворят сърцата. Дори само да се докоснеш до някоя негова вещ те прави щастлива. Чувстваш се малка и от това се срамуваш, защото той е толкова високо, така уверен и целеустремен, сериозен, а ти ниско долу – разтреперена и смирена. И когато чуеш гласа му или уловиш погледа му, почваш да се смееш. Изнервена си – ти го чувстваш, ти го усещаш, ти го искаш, всяка клетка у теб изтръпва… трябва да си хладнокръвна…и си разярена, защото е толкова истинско и не знаеш дали и той чувства същото. Каква яма би била, ако от другата страна няма дори и капка от тази магия… изяждаш се отвътре, защото си мълчите, а искаш толкова много неща да си кажете. Дали някога пътищата ще ви се пресекат, като винаги са се разделяли? Как е възможно да изпитваш толкова силни чувства към някого, с когото все още не си била? Любовта е толкова жестока. Любовта има висока цена. Не може ли просто понякога да избягаме от нея. Любовта е кръв, а ние скелет.
Толкова много различни хора с опаковки, характер, излъчване, маниери, стил и как така се случва един от многото да ни заинтригува, привлече, спре? Сякаш си в гора от рози и може само напред да вървиш без да се връщаш. Първо се срещаш с млади пъпки, но те са все още зелени. Преминаваш напред вече се появяват разтворени цветове, но не знаеш, не си сигурен. Вече тичаш, любопитен си. Вече градината е много богата и разнообразна. Интересно ти е да видиш още и още. Толкова много цветя, чак си пренаситен. Вече се мяркат се най-различни, все класни. Знаеш, че пътят не е безкраен и някъде у теб има едно чувство на самота и това те потиска. Искаш да споделяш своя свят с някого. Над пропаст си и от единия карай на въжето си ти, от другия е твоят избраник. Доверието гради мост, по който успешното преминавате. Има такива, които те впечатляват, но това не е достатъчно, трябва някой, който да те преобърне. Търсиш това усещане, което те изважда извън контрол. Копнееш за своята сродна душа, мига в който ще проумееш, че не можеш без точно тази. Случва се някой път да те ощипят, подлъгваш се и спираш. Но знаеш, ще има и друг като теб. На състезание си. Трябва ти твоята частица, какво нещастие би било, ако някой друг те изпревари. Тя е ключа, тя те прави да се вечно влюбен, вечно млад, уверен и силен. Твоят еликсир и каквото и да се случва и добро или зло, прави още по-огнена тази напитка. Кога да спреш е въпросът. Винаги ще има по-добър или по-бърз, или по-млад, или по-красив. Винаги ще има трепет, който да изкушава. Идва една фигура, през мрака се прокрадва един нежен поглед, недоверчив, изпитващ. Очи, които говорят, канят или унищожават всяка помисъл. И как така се случва в един момент един от многото да ни омагьоса? Жаждата да разбереш какво се крие зад него е толкова силна, че не ти дава да продължиш напред. Преценяваш, че това лице е различно, то е уникално – то е живо, то е връзка. Не е просто материя, а нещо по-висше.
Сякаш е невидима ръка, която те кани на танц. Не знаеш танца, изтръпнал, ти е интересно да опознаеш тази игра. Искаш само да е искрен, да се разкрие такъв какъвто е, да разгърне цялата си същност, целия си свят. Тогава той не е просто човек, а фонтан – страст и разум, копнеж и болка. Кара те да се чувстваш хем като празен лист хартия, хем изпълнена със стойност. Колкото странно, толкова и силно – нелогично. Като болката от вадене на зъб – когато стигнеш до края се чувстваш като победител и искаш пак и пак. Това нещо е толкова обсебващо, непрекъснато ти е в главата, бучи, вилнее и не иска да си върви. Като дете – трудно го контролираш, то е импулсивно и чисто, любопитно и наранимо. То е хаос, който трябва да го превърнеш в твоя синхрон. Хем сила, хем слабост. Как е възможно да е толкова сложно и колкото по-дълбоко копаеш, толкова по-истинско и силно става. Като кладенец, всеки е с различна дълбочина. Някои просто се надвесват и сръбват от свещената вода, други имат куража да напрегнат плещите си, за да загребат до най-долните, потайни слоеве. Някой намират съкровището, ала го загубват и съжаляват цял живот, други умишлено бягат от него. А ти знаеш ли какъв би бил твоят избор? Би ли се осмелил да приемеш залога?”