СКРЪНДЗАТА
Цено Скръндзата беше заможен човек. Наред с търговията, той имаше доходи от чифлика край града. За него врачани мюзевири казваха „негова пара съ не турчи". Та около Петровден той наел за косач Сандо Наковинята, един здрав, едър и работлив врачанин. Спазарили се и Цено му казал:
- Те ти таа торба с яденье. Шъ са обадиш на багджията и шъ напраите таратор. Вода има на стублата, а за кисело шъ откинете един гроз игорида. Я ша дода довечера да вида к'во си свършил.
Закачил торбата Сандо на косата, преметнал я на рамо и клеф, клеф, та на чифлика. Косил цял ден само на краставици и вода. Привечер привършил и отишъл на къщата, където багджията бил запалил огнището и правел качамак. Тъкмо изтърсвал качамака и пристигнал Скръндзата. Като го видял, Сандо бръкнал в торбата, извадил една пожълтяла краставица, набучил я на дървения шиш и започнал да я пече на жаравата на огнището.
- К'во праиш, бе Сандо? - запитал учудено Скръндзата.
- Реших да използвам жаравината, та да приготва нещо на скара за вечерята. Знъм, че и тримата сме гладни.
ОТЕЦ КОНСТАНТИН
За да предпазим нацията от покварение и алкохолизъм Партията издаде постановление, с което се забраняваше сервирането на алкохол в питейните заведения на лица, вписани в специален списък и такива в нетрезво състояние. Обществените контрольори, зорко бдяха за спазването на постановлението.
Енорията на отец Константин, освен Кемеро, обхващаше и село Згориград. След едно погребение опечалените, заедно с попа седнали в местния „Хоремаг", така се наричаха тогава питиепродавниците. Понеже било горещо, попът свалил расото и калимявката и заедно с патрахила и кадилницата ги оставил на един стол в заведението. Започнало голямо поливане на починалия, за да му бъде лек пътя към Божиите селения. Поливали, преливали и накрая запели заедно с попа любимите песни на покойника. Един местен контрольор извикал кмета, за да спре мъката на скърбящите. Още с влизането, той се обърнал към попа:
- Отче Константине, грехота е! Не приличат на поп такива работи!
- Кмете, аз съм Коце! Попът седи на оная маса! И посочил расото и калимявката. Скарай се на него!
КАХЪРИ
По стара традиция след всяко погребение, участниците в ритуала отсядаха в кръчмата. Сега се бяха върнали от погребението на един заможен врачанин и замислени седяха на една маса. Дойде кръчмаря, донесе им традиционния юз вино и ги попита:
- К'во сте са умърлушили, бе? Да не съ ви потънали гемиите! Сефте ли праите погребение?
- Не са бай Вачо, ама си мислим за умрелио! - казал един от тях.
- К'во има да го мислите! Он си е добре, па да му мислат живите!
- Анджък за т'ва мислиме. Я си мисла кой сега шъ му язди кобилата? - унило казал Фръцко.
- Маани кобилата! Кой шъ му язди невестата? - ухилил се Сали.
- За невестата се шъ са намери некой! Ама кой шъ му яде парите? - съчувствено рекъл Рако.
- Т'ва съ бели кахъри! Кой шъ управява сега воденицата? - замислен попитал Плашипутарнико.
ГУРБЕТЧИИ
По време на Велика България, земите на Юг и Югозапад се наричаха „Новите земи". За тях бяха нужни хора, които да укрепват българщината - учители, кметове, стражари. България предлагаше добри заплати на всеки служител в Новите земи. Котията и Мешията заминаха на гурбет като стражари. Махалата им спретна едно хубаво изпращане в кръчмата и им пожела да станат най - малко околийски началници.
Близо половин година от тях нямаше вест, докато един ден Котията цъфна в кръчмата. Радост, прегръдки, целувки, разпивка. От дума на дума за живота в Новите земи Плаши - путарнико, който беше потенциален кандидат за стражар, попита къде е и какво прави Мешията. .
- На Бело море е и е много добре. До обед е касапин, а след обед е абаджия. Скоро шъ си доде.
- Кък така? - попита Клетвата.
- Те така. До обед си поще въшките, а след обед си кърпи дреите. — каза Котията и гръмко се изсмя.
МУНИЯТА
В онези времена бяха на мода градинските увеселения и журовете (сегашните купони). Всяка Събота офицерите от гарнизона във Враца устройваха увеселения, които бяха място за запознанства и сватосване с богатите госпожици на града ни. Имаше нещо красиво и тържествено в тях. Офицерите в безупречни военни униформи, а дамите в ослепителни бални тоалети.
В този намръщен ноемврийски ден увеселението беше в дома на Скачокови. В уреченото време пристигаха офицерите с блестящи пелерини, които събличаха в хола, събуваха гумените галоши и оставаха с лачените си ботуши. Галошите се носеха, за да не се изцапат ботушите.
Балът тъкмо беше започнал, когато запъхтян майор свали пелерината си и я закачи на закачалката в хола. Едно дребно мургаво човече събираше калните галоши и ги слагаше в чувал
- Какво правиш? - попитал го майора.
- Подполковник Икономов ми нареди да зема сички галоше, да ги измия и ги върна обратно. БА!
Подполковник Икономов беше зет на Скачокови и в момента домакин.
- Чакай малко! Да събуя и моите, та да ги измиеш! - казал властно майора.
Така Мунията допълнил чувала с още един чифт галоши, които на другия ден заедно със Софията продали в София.
ЯЙЦЕТО
Известно време Котията беше на почит и уважение в кръчмата. Разказваше за всичко, което го питаха любопитните. Един ден Бошнако, който беше ловджия, го попита има ли там нещо за ловджилък.
- Бошнак, има много за ловуванье, ама не е за теб и твоьо тек (едноцевна пушка). Шъ ти кажа, че там съм виждал такава птица, че ако прелети над назе шъ засенчи от Мало краище до Лиляшката могила. Ха, сега наздраве! - и вдигна юзчето пред ококорените лица на слушателите.
Не се мина много време и се завърна Мешията. Пак се повтори познатата история в кръчмата. Любопитният Тома Неверни - Бошнако попита Мешията дали е виждал птицата, описана от Котията.
- Да ви кажа, че съм виждал такава птица, значи да ви излъжа. Ама съм виждал яйце по-големо от Братешки връх. - каза Мешията и се почеса по врата, там дето не го сърби.
© Веско Лазаров Все права защищены