Люти лакърдии - I част

СКРЪНДЗАТА

Цено Скръндзата беше заможен човек. Наред с търговия­та, той имаше доходи от чифлика край града. За него врачани мюзевири казваха „негова пара съ не турчи". Та около Петровден той наел за косач Сандо Наковинята, един здрав, едър и работлив врачанин. Спазарили се и Цено му казал:

- Те ти таа торба с яденье. Шъ са обадиш на багджията и шъ напраите таратор. Вода има на стублата, а за кисело шъ откинете един гроз игорида. Я ша дода довечера да вида к'во си свършил.

Закачил торбата Сандо на косата, преметнал я на рамо и клеф, клеф, та на чифлика. Косил цял ден само на краставици и вода. Привечер привършил и отишъл на къщата, където багджията бил запалил огнището и правел качамак. Тъкмо изтърсвал качамака и пристигнал Скръндзата. Като го ви­дял, Сандо бръкнал в торбата, извадил една пожълтяла крас­тавица, набучил я на дървения шиш и започнал да я пече на жаравата на огнището.

- К'во праиш, бе Сандо? - запитал учудено Скръндзата.

- Реших да използвам жаравината, та да приготва нещо на скара за вечерята. Знъм, че и тримата сме гладни.

ОТЕЦ КОНСТАНТИН

За да предпазим нацията от покварение и алкохолизъм Партията издаде постановление, с което се забраняваше сер­вирането на алкохол в питейните заведения на лица, вписани в специален списък и такива в нетрезво състояние. Общест­вените контрольори, зорко бдяха за спазването на постанов­лението.

Енорията на отец Константин, освен Кемеро, обхващаше и село Згориград. След едно погребение опечалените, заедно с попа седнали в местния „Хоремаг", така се наричаха тогава питиепродавниците. Понеже било горещо, попът свалил ра­сото и калимявката и заедно с патрахила и кадилницата ги оставил на един стол в заведението. Започнало голямо поли­ване на починалия, за да му бъде лек пътя към Божиите селе­ния. Поливали, преливали и накрая запели заедно с попа лю­бимите песни на покойника. Един местен контрольор изви­кал кмета, за да спре мъката на скърбящите. Още с влизане­то, той се обърнал към попа:

- Отче Константине, грехота е! Не приличат на поп таки­ва работи!

- Кмете, аз съм Коце! Попът седи на оная маса! И посо­чил расото и калимявката. Скарай се на него!

КАХЪРИ

По стара традиция след всяко погребение, участниците в ритуала отсядаха в кръчмата. Сега се бяха върнали от погре­бението на един заможен врачанин и замислени седяха на ед­на маса. Дойде кръчмаря, донесе им традиционния юз вино и ги попита:

- К'во сте са умърлушили, бе? Да не съ ви потънали ге­миите! Сефте ли праите погребение?

- Не са бай Вачо, ама си мислим за умрелио! - казал един от тях.

- К'во има да го мислите! Он си е добре, па да му мислат живите!

- Анджък за т'ва мислиме. Я си мисла кой сега шъ му язди кобилата? - унило казал Фръцко.

- Маани кобилата! Кой шъ му язди невестата? -  ухилил се Сали.

- За невестата се шъ са намери некой! Ама кой шъ му яде парите? - съчувствено рекъл Рако.

- Т'ва съ бели кахъри! Кой шъ управява сега воденицата? - замислен попитал Плашипутарнико.

                                                               ГУРБЕТЧИИ

По време на Велика България, земите на Юг и Югозапад се наричаха „Новите земи". За тях бяха нужни хора, които да укрепват българщината - учители, кметове, стражари. Бъл­гария предлагаше добри заплати на всеки служител в Новите земи. Котията и Мешията заминаха на гурбет като стражари. Махалата им спретна едно хубаво изпращане в кръчмата и им пожела да станат най - малко околийски началници.

Близо половин година от тях нямаше вест, докато един ден Котията цъфна в кръчмата. Радост, прегръдки, целувки, разпивка. От дума на дума за живота в Новите земи Плаши - путарнико, който беше потенциален кандидат за стражар, по­пита къде е и какво прави Мешията.          .

- На Бело море е и е много добре. До обед е касапин, а след обед е абаджия. Скоро шъ си доде.

- Кък така? - попита Клетвата.

- Те така. До обед си поще въшките, а след обед си кърпи дреите. — каза Котията и гръмко се изсмя.

МУНИЯТА

В онези времена бяха на мода градинските увеселения и журовете (сегашните купони). Всяка Събота офицерите от гар­низона във Враца устройваха увеселения, които бяха място за запознанства и сватосване с богатите госпожици на града ни. Имаше нещо красиво и тържествено в тях. Офицерите в бе­зупречни военни униформи, а дамите в ослепителни бални тоалети.

В този намръщен ноемврийски ден увеселението беше в дома на Скачокови. В уреченото време пристигаха офицери­те с блестящи пелерини, които събличаха в хола, събуваха гу­мените галоши и оставаха с лачените си ботуши. Галошите се носеха, за да не се изцапат ботушите.

Балът тъкмо беше започнал, когато запъхтян майор свали пелерината си и я закачи на закачалката в хола. Едно дребно мургаво човече събираше калните галоши и ги слагаше в чу­вал

- Какво правиш? - попитал го майора.

- Подполковник Икономов ми нареди да зема сички галоше, да ги измия и ги върна обратно. БА!

Подполковник Ико­номов беше зет на Скачокови и в момента домакин.

- Чакай малко! Да събуя и моите, та да ги измиеш! - казал властно майора.

Така Мунията допълнил чувала с още един чифт галоши, които на другия ден заедно със Софията продали в София.

ЯЙЦЕТО

Известно време Котията беше на почит и уважение в кръч­мата. Разказваше за всичко, което го питаха любопитните. Един ден Бошнако, който беше ловджия, го попита има ли там нещо за ловджилък.

- Бошнак, има много за ловуванье, ама не е за теб и твоьо тек (едноцевна пушка). Шъ ти кажа, че там съм виждал такава птица, че ако прелети над назе шъ засенчи от Мало краище до Лиляшката могила. Ха, сега наздраве! - и вдигна юзчето пред ококорените лица на слушателите.

Не се мина много време и се завърна Мешията. Пак се повтори познатата история в кръчмата. Любопитният Тома Неверни - Бошнако попита Мешията дали е виждал птица­та, описана от Котията.

- Да ви кажа, че съм виждал такава птица, значи да ви излъжа. Ама съм виждал яйце по-големо от Братешки връх. - каза Мешията и се почеса по врата, там дето не го сърби.